(Тридесет и шесто писмо)
Най-хубавото на виетнамския език е, че никога не е бил задължителен в училище. Защото аз задължителният руски го научих последен. При това го научих благодарение на виетнамския. Просто дълго търсих виетнамо-български речник, и като не намерих такъв се примирих с виетнамо-руски. И се започна едно паралелно изучаване на три езика, като превес накрая взе българският. Дори майчиният ми език, сръбският, не ми бе станал приоритетен. По-точно шопският сръбски, но аз го минавам за чужд език. Щом македонският го водят чужд език, а българският диалект на македонския, защо шопският да не е майката на всички езици. И от там значи идва това, че ми е майчин език. Но да се стигне дотам, че да почнеш да мислиш на виетнамски пред руснаци, сърби и българи и те да не могат да разберат дори на какъв език мислиш. А аз, като мисля на виетнамски си спазвам всичките „зау“ (тонически ударения), да не би да се уловя в някаква грешка, която води обикновено до бой. А като се сетя за „бой“ се изчервявам, защото за тази дума на виетнамски наистина се полага такова преследване с голи тояги на гръб. Или с тояги на гол гръб. Но веднъж забравих всичките си езици и мълчах наистина на виетнамски. В Белград. А Белград е столица на Сърбия, въпреки че случката се разрази на „Княз Михайлога“, което значи улица „Борис Първи“… Сърбите дали пък не знаят, че това е българският цар, покръстил българския народ. И кръстили улица в Белград на негово име. На тази улица има единадесет книжарници, като две от тях работят с двадесет и четири часов работен ден. Нищо по-прекрасно няма от денонощно отворени книжарници. В Белград ги има. Към тях има и галерии. И влизам в една галерия, а вътре – „Выставка“… Изложба. Руска галерия на гости в Белград. Честно, аз руска живопис в България не съм виждал, въпреки че целия Алпатов съм изчел. В галерията – руснаци. Аз се спирам, говоря на руски. После – пак на руски. Жена ми до мен- и на нея на руски. Тя ме гледа и й е хубаво, че упражнявам език. При това ме разбират. Спирам пак, заговарям пак някого на руски, той ме поглежда и ми отговаря… на сръбски. И аз забравих всички възможни славянски езици. До един. Жена ми също ме пита нещо, а аз мълча и я гледам като виетнамски партизанин на разпит по време на войната. Всички славянски езици в мен дадоха на заден. И моята гордост, че зная езиците само на враговете на САЩ – виетнамски, руски и сръбски – се стопиха. Иска ми се да ги разбера тези народи, сбрани под Вавилонската кула, но те нямаше да ме разберат. Преди години с приятели поети от Русия почти да изпадна в това състояние… Ама, почти. Може би ми помогна една бутилка „Столичная“, която изпих на екс. „Сразу. До дна“… И продължих да говоря на руски. Но колкото повече говорих на руски, толкова по-малко ме разбираха те. Отделих се от себе си и започнах да се наблюдавам отстрани. И когато се качих на учителския подиум се видях как говоря на чужд език. А, след като говоря на чужд език е ясно, че не трябва да използвам български такъв. И аналитично чух как, като забравя руската дума вмъквах виетнамска – няма да вмъквам българска, в крайна сметка говоря чужд език. Но понеже трябваше все пак да спазвам и граматическите правила на езика, на който говоря, слагах по едно падежно окончание на виетнамската дума. В интерес на истината, окончанията в руския език в повечето случаи са по-дълги от самата виетнамска дума. Виетнамски с руска граматика. Бъдещето на света. Бъдещият световен език е виетнамски с падежни форми. Най-красивият, най-музикалният език на света… И най-неразбираемият. Заради това неразбиране човечеството се размина с още една Нобелова награда. Аз – също. Дядо Дянко в този момент не излъчи също Нобелов лауреат. Но за това пък Вавилонската кула се сдоби с брат-близнак в мое лице... Ами, това е…
Няма коментари:
Публикуване на коментар