Бог слязъл, казваше майка му, целунал го по двете страни, оставил трапчинки в тях и си тръгнал. Сега тези трапчинки беше запълнил със сплъстена брада и вече не личаха. Бог слязъл, целунал го и избягал. Питаше майка си, докато беше жива: „А кой ми е баща?“ Тя се усмихваше и казваше: „Не ти ли стига Бог?“ Не му стигаше, защото другите деца освен Бог си имаха и родители. И така им завиждаше, когато някое от тях се похвалеше, че баща му се е скарал за беля. Или пък го е водил в сладкарница, когато то е успяло да прикрие белята. Детството на другите минаваше от пакост на пакост. Само неговото мина в търсене на Бог. Искаше само да го попита, ей тъй, между другото, защо му е оставил тези трапчинки. Ако го срещне някога ще го спре и ще го попита: „Защо си ми оставил тези трапчинки?“ Нищо повече няма да го пита. Докато един ден майка му не потъна в една такава трапчинка. Сигурно Бог е минавал и е целунал земята там. И майка му потъна в нея. После дойдоха едни хора и го взеха. После го дадоха на други хора. После той и от тях избяга, защото никъде не срещна този, когото търси. Ходеше понякога при майка си, тя му даваше мълчаливи съвети. Казваше му да си намери друг балтон. Да си завърже връзките на обувките го караше, защото, погнат ли го уличните кучета може да се спъне в тях. Той не се страхуваше от уличните кучета, но не й го каза. Страхуваше се от другите кучета, които извеждаха на каишки, и те се нахвърляха върху всеки бездомник. Те познаваха бездомниците, защото не лаеха по другите. Въоръжи се със сопа да се пази, ама те още повече го лаеха. Тогава му хрумна да си намери куче. Да го обучи, после да го заведе до онази трапчинка в земята, в която потъна майка му. После ще го накара да подуши трапчинката, после и неговите трапчинки ще го накара да подуши. И ще го накара да търси Бог. Не може пък толкова далеч да е избягал. Вярно, земята е голяма. Ама той нали е Бог, трябва да я обикаля. „Виж, Господи, колко нецелунати от тебе има… Върни се и ги целуни, си казваше, като видеше хората без трапчинки как минават покрай него“… Но Бог не се връщаше. И той обикаляше контейнерите за смет, уличните кучето го насочваха към храната, котките се опитваха да я изядат преди да дойде. Покрай него минаваше животът. Тези, на които завиждаше защото имат бащи постепенно станаха бащи. И техните деца си завиждаха по същия начин, по който те си завиждаха. Животът течеше така, както не трябваше да тече. Край него минаваха хора, а като видеше някой с трапчинки се приближаваше към него и го питаше кога Бог го е целувал. И къде да го намери. Хората се дърпаха от него, защото го мислеха за луд. Тези с кучетата не ги възпираха да го лаят и дори ги насъскваха срещу него. Защото, ако стане нещо никой няма да забележи. Докато един ден… Един ден домашните кучета подвиха опашки, техните стопани се свиха. Улицата опустя. „Сигурно Бог минава, си каза“… По всичко личеше, че Бог минава. Настана тишина – като в утроба. Където Бог целува децата. Само там Бог целува децата си. Той се сви до кофата за смет и зачака. А когато Бог се появи, ако имаше още хора на улицата нямаше да го познае. Нямаше как да го различи от останалите хора. Освен по това, че не водеше куче със себе си, което да насъска срещу него. Бог вървеше бавно по улицата, а зад гърба му беше залезът. Като кървав ореол. Отлепи се от контейнера за смет, защото единствено той не се плашеше от срещата с него. Бог приближаваше уверено, защото него търсеше. Зад главата му червенееше ореолът му: „Дори ореолът му е от кръв“… После Бог приближи и с цялото си тяло усети, с всичката си кръв усети, че него е търсил цял живот. Че само този Бог му е оставил трапчинките по страните му. И когато Бог се срещна лице в лице с него и го прегърна през рамото, си каза: „Само мен е прегръщал така. Никого другиго Бог не е прегръщал така“. Бог се наведе над ухото му и каза: „Много закъснях… Много закъснях. Да отидем да видим майка ти“…
Няма коментари:
Публикуване на коментар