АНОТАЦИЯ или КОЙ Е ХРИСТО СТОЯНОВ(ANNOTATION or Who is Hristo Stoyanov)

         



КНИГИТЕ НА ХРИСТО СТОЯНОВ МОГАТ ДА БЪДАТ ЗАКУПЕНИ ЧРЕЗ НАЛОЖЕН ПЛАТЕЖ С ПОЩЕНСКА ПРАТКА. ТЪЙ КАТО АВТОРЪТ САМ ИЗДАВА КНИГИТЕ СИ МОЖЕ ДА ГИ ЗАЯВИТЕ НА ТЕЛЕФОН: +359 898 536 436 ИЛИ НА ЛИЧНИЯ МУ e-mail: hri100ianov@abv.bg




 HRISTO STOIANOV  - BIOGRAPHY AND PRECIS OF WORKS


Hristo STOIANOV has been one of the most talked about writers in Bulgaria for the past twenty years.  He is the author of the only book in the history of Bulgarian literature which was the subject of an official investigation by the state prosecutor, as a result of which the writer has been suing the Bulgarian state for the past ten years in the Strasbourg European Court of Human Rights.  “The Hidden Life of a Pomak Girl” is a novel about a young girl of Muslim origins, who gets pregnant, and kills her child soon after it is born.

The book is based on true events and describes the way of life and the mentality of the Bulgarian Muslims.

A young girl goes to study in the town where she meets with the local policeman and falls in love with him.  Filled with hopes, opposed to the dominating moral code of the old Muslims, her father a despot, who under the eyes of the girl, beats her mother only because she has turned on the electric light, the policeman, who years after that becomes a priest, because “religion is the most convertible currency in the time of crisis”.

The brother of the girl, who after her suicide, literally repeats the tragic life of his sister, raped by Muslims, who years afterwards are convicted to pay the minimal fine for their deed.  And the father finally overcoming his religious education and despotism.

The Hidden Life of a Pomak Girl  is one of the most sought after and disputed books of the past decade in Bulgaria, has exceeded the most optimistic expectations in its print runs.  In ten years, its has gone through seventeen editions and sold hundreds of thousands of copies in a country where a print run of 3,000 is considered a best seller.

For months after its publication, the book ranked as the most read and the most sold book on the market.

Disappointed by his publisher, the author decided to publish his books himself and for the past many years he has lived as the only professional writer in Bulgaria, making his living exclusively from his literary productions.  The novel The Bastard – the Gospel of Judas” repeated the success of “The Hidden Life of a Pomak Girl”.

Because of this novel, in 2002 the author was anathematised and excommunicated from the Bulgarian Orthodox Church.

The book is “an attempt to strip Jesus of his divinity”.  An attempt to peer in the missing tale of his childhood – searching for his earthly father, his adoptive father Joseph,  who recognises him as his own son, but who turns the infant child into an apprentice in his carpentry workshop, pouring all the spite of this complex-filled old man onto the young Jesus, who when he was scarcely 13-years old, left the family.  The mother Mary, who in an effort to save her child announced that he was “conceived by God”, the connection of Jesus and Mary Magdalene,  - initially a sexual connection, transformed into a deeply intimate connection.  The last moments of Jesus, who was obliged to be the starting point of a new religion, conveniently pacifistic for the Roman Empire.

A heretical book, based entirely on “a literal reading of the Gospels” it is to a certain extent related to Kazantsakis …
A novel which disturbs the reader with… its humanity, as some of its critics maintain.  But also a novel, which shocks with its heresy…
The book could be called “The Erotic Christ”.

The novel, “I, Informer”  is the most recent work by Hristo Stoianov, who is referred to by the media as “The Bulgarian Salman Rushdie”, and the “Bulgarian Dan Brown”, even though The Bastard – the Gospel of Judas, was published long before The Da Vinci Code.

I, Informant  is a searching drama about the lengths that the secret services in Bulgaria went to, in order to recruit an ordinary man, to collaborate with them against his own friend. 
A shocking confession from a man, who saving his mother, ends up killing her.

For years before his eyes his mother’s hair fell out, passing through the successive sessions of chemotherapy,  the waiting in the narrow apartment for the morning toilet of his mother, because she might not be amongst the living,   torn between  friendship and filial duty…. The man who said that as a son he had done that, which as a man he would never do…. And when after time his mother died, after understanding, that her son was an informer, he did not let her know that he did it because of her, because that would have destroyed his mother….

In spite of the controversies and discussions that have arisen following each new book written by Hristo Stoianov, one thing is certain about his work, and that is its humanism.
Deep and moving, his books have enjoyed  an unwonted success in this former socialist country in the centre of the Balkan peninsula.
Hristo Stoianov has an unusual biography for a Bulgarian.
Through his mother, his roots lie in the territory of Serbia, and his paternal grandfather was from Greek Macedonia.
He was born in the town of Gabrovo, known as the Bulgarian Manchester because of its former industry,  and the residents of Gabrovo are known for  their sense of humour and self-irony.   In 1969, the future author moved with his mother to Smolyan, a town in the Rhodope Mountains.  Exactly at this time the so-called “Regeneration Process” began against the Bulgarian-Muslims.  This left a permanent mark on the author, and later in his novel, The Hidden Life of  a Pomak Girl, he succeeded in recreating in the most convincing way what happened before his eyes.
He began work as a steel worker and a crane operator when he was still not an adult at Kremikovtsi, which was then the biggest metallurgical complex in the country.  He trained as a boxer and was the runner-up in the youth republican championship.  He wrote poetry.  His first book of poems was published in 1986, and won the prize for the best debut.  He published a further five collections of poetry, of which some have been translated into Hungarian, Russian and English…
Because of his poem, dedicated to the then head of state Todor Zhivkov, the author was interrogated by the State Security and he was advised to leave the country, although he refused.  Because he always reckoned that an author could only live in his linguistic medium and if he was separated from it, he would simply cease to write.

Through all this time, Stoianov was educating himself and he translates from Vietnamese, Russian and Serbian…
He also writes essays. Since 1989 he has worked as a journalist, and he has been arrested and charged for his publications on numerous occasions, but never convicted.
In some of his court cases, he has even defended himself without a lawyer.  At the moment other court cases are running against him, while he himself is suing Bulgaria at the European Court in Strasbourg.
The copyright for his works, belongs exclusively to the author, as he alone publishes and produces them.

CONTACT:

Е-mail:

hri100ianov@mail.bg
hri100ianov@abv.bg


TEL:
+359 898 536 436
+359 888 055 121

ADRESS:

BULGARIA
gr. VARNA – 9 000
Str: “SLAVIANSKA” 1, vh. B, ap. 10

HRISTO NEDKOV STOIANOV






   Христо СТОЯНОВ е един от най-нашумелите в България писатели през последните двадесет години. Автор на единствената книга в българската литература с постановено следствено дело срещу нея от Прокуратурата на Р България, заради което писателят е завел иск срещу Държавата от десетина години в Страсбург. „Скритият живот на една помакиня” е роман за младо момиче с мюсюлманско изповедание, което забременява и при раждането умъртвява детето си.

   Книгата е по действителен случай и разказва за бита и душевността на българите мюсюлмани в България.

   Младо момиче отива да учи в града, където се среща с местния полицай и се влюбва в него. Изпълнено с надежди, съпротива срещу властващия морал на старите мюсюлмани, бащата деспот, който пред очите на момичето осакатява майката от бой само заради това, че е светнала електрическа крушка, полицаят, който години след това става свещеник, защото „религията е най-конвертируемата валута по време на криза”.

   Братът на момичето, който след самоубийството й буквално повтаря трагичния живот на сестра си, изнасилен от мюсюлмани, които години след това са осъдени да платят минимална глоба за деянието си. И бащата, надмогнал религиозното си възпитание и деспотизъм накрая...

    „СКРИТИЯ ЖИВОТ НА ЕДНА ПОМАКИНЯ” е една от най разтърсващите и оспорвани книги през последното десетилетие в България, надхвърлила и най-смелите представи за тираж. За десет години тя претърпява над седемнадесет издания и стотици хиляди тиражи в страна, в която три хиляди тираж се смята за бестселър.
   Още с излизането си книгата месеци наред води класациите за най-четен и продаван роман на пазара.

   Разочарован от издателите си, авторът решава сам да издава вече книгите си и години наред живее като единствения професионален писател в България, издържайки се единствено от литературните си произведения.
   Романът „КОПЕЛЕТО - евангелие от Юда” повтаря успеха на „СКРИТИЯ ЖИВОТ НА ЕДНА ПОМАКИНЯ”.
   Заради този роман през 2002 год. авторът е анатемосан и отлъчен от църквата.

   Книгата е „опит да се обели Исус от божественото”. Опит да се надникне в липсващите сведения за неговото детство – търсене на земния му баща, осиновителят Йосиф, който го припознава за свой син, но превръща невръстното дете само в чирак в дърводелската си работилница, изливайки цялата си злоба на изпълнен с комплекси старец върху невръстния Исус, който едва тринайсетгодишен напуска семейството. Майката Мария, която в стремежа си да спаси детето си обявява, че „е заченала от Бог”, връзката на Исус с Мария-Магдалена – една сексуална в началото връзка, прераснала в дълбока интимна връзка. Последните мигове на Исус, който е трябвало да даде началото на една нова религия, удобна със своето примиренчество за Римската империя.

   Еретична книга, изградена изцяло върху „буквален прочит на евангелията”, родееща се до известна степен с Казандзакис...
   Роман, който обърква читателя с... човещината си, както твърдят някои от критиците на романа. Но и роман, който шокира с еретизма...
   Книгата би могла да се нарече и „ЕРОТИЧНИЯ ХРИСТОС”...

   Романът „АЗ, ДОНОСЧИКЪТ” е последният за сега от наречения от медиите „българският Салман Ружди” и „българският Дан Браун” Христо Стоянов, въпреки че „КОПЕЛЕТО – евангелие от Юда” излиза много преди „ШИФЪРЪТ НА ЛЕОНАРДО”.

   „АЗ, ДОНОСЧИКЪТ” е разтърсваща драма за това докъде са стигали тайните служби на България, за да вербуват един обикновен човек, за да им сътрудничи срещу собствения си приятел.
   Шокираща изповед на човек, който спасявайки майка си я убива.

   Години наред пред очите му пада косата на майка му, преминавайки през поредния сеанс химиотерапия, изчакването в тесния апартамент сутрешния тоалет на майката, защото може и да не е между живите, разкъсван между приятелството и синовния дълг... Човекът, който казва, че като син е направил това, което като човек никога не би направил... И когато след време майката умира, след като разбира, че синът й е доносничел, той не й съобщава, че го е правил заради нея – защото това би унижило майка му...

   Въпреки споровете и дискусиите, възникващи след всяка нова книга на Христо Стоянов едно е сигурно за неговото творчество и то се нарича ХУМАНИЗЪМ.
   Дълбоки и затрогващи, книгите му се радват на небивал успех в тази бивша Социалистическа държава в центъра на Балканския полуостров.
   Христо СТОЯНОВ има необикновена за българин биография.
   По майчина линия коренът му е от територията на Сърбия, а бащата на неговия баща е от Гръцка Македония.
   Роден в гр. Габрово, известен като „българският Манчестър” заради тогавашната си промишленост, а самите габровци се славят с чувството си за хумор и автоирония. През 1969 год. бъдещият писател заживява с майка си в гр. Смолян в планината Родопа. Точно тогава започва и така нареченият „Възродителен процес” срещу българите-мюсюлмани. Това оставя и трайни следи в автора и по-късно в романа си „СКРИТИЯ ЖИВОТ НА ЕДНА ПОМАКИНЯ” успява да пресъздаде по най-убедителен начин случилото се пред очите му.

 Започва работа още непълнолетен в най-голямото тогава металургично предприятие „Кремиковци” като стомановар и кранист. Тренира бокс и става вицерепубликански шампион на България за юноши, пише стихове. Първата му книга със стихове излиза през 1986 год. и печели награда за най-добър дебют. Излизат още пет стихосбирки, като някои от стиховете му са преведени на унгарски, руски, английски...
   Заради стихотворение, посветено на тогавашния Държавен глава Тодор Живков авторът е бил разпитван от тогавашните тайни служби и му е предложено да напусне страната, но той отказва. Защото винаги е смятал, че писател може да живее само в езиковата си среда и откъсвайки се от нея просто престава да пише.

   През всичкото това време Стоянов се самообразова и превежда от виетнамски, руски и сръбски...
   Пише и есеистика, работи след 1989 год. и като журналист, като за негови публикации е арестуван и многократно съден, но никога – ОСЪДЕН.
   На някои от съдебните заседания дори сам се защитава без адвокати.
   В момента текат още дела срещу него, а самият той съди България в Страсбург.
   Авторските права изцяло принадлежат на автора, тъй като той самият е и издател на произведенията си.
















          THE BASTARD – the Gospel according to Judas

Judas, who will we kiss today? – said Pilate.
First his shadow entered through the door.  Next his voice entered. He entered after his voice.
Judas, who will we kiss today? – he repeated, and his body blocked the door.
All twelve of us twisted on the bench, and our eyes fixed on Him.
He is the youngest of all.
The thirteeth,
Or the first.
Alpha and Omega.

That is what he said.
-                     I am alpha and omega. The beginning and the end.
But only Magdalena was younger than him.  Only she is a woman.  And pours out wine now.
She is only hands and feet.
Now her hands pour out wine.
At night her feet walk in heaven.

Surely, the stars burn her a lot on the soles of her feet, because the whole night she wimpers in the corner.
She was in the corner of the room with Jesus last night as well.  Only her moans were hotter than the stars.
We pretended to be asleep. But did sleep come to us?
Sleep is not like a man that you can catch.  Sleep is sometimes a bandit.  You think “There, I’ve got him,” and he slips away and escapes.
The feet of sleep are nimble.  The eyelids are as heavy as city gates.
And , aha, they slam shut, but he escapes.

Only the feet of Magdalena are more nimble than sleep.
How they support his shoulders

I came back late last night.  So late that they had not even waited up for me.
They had gone to bed.

Like a sermon, like a Holy blessing Mary Magdalene groaned under Jesus.
Her legs had crumpled the straw on the roof and the stars shone through the joists as I entered.

Her eyes were darker than night. His eyes were sad.
They lifted from her face and stared into me.
I didn’t say anything to him last night.

I also didn’t say anything to Pilate yesterday.
Pilate and I kissed three times when we parted.
His words were heavier than a pouch of silver coins.
I will turn that bastard into God.

That is what he said.  He said that he would turn Him into God.
And just as I had reached the door, just as I had crossed the threshold, Pilate added:
I will turn your bastard into God.

Why my bastard, and that I didn’t understand yesterday.

When, several years ago, I started to follow him, I did not even know why I did it.

Only that he said that the Archangel had appeared to him in the desert.

Later to me alone he said that the Archangel was female.

But who knows what things appear to a person in the desert.

Water can even appear in the desert and you get drunk from its mirage.

Only the more you drink from that water, the more it dries out your body.

Mirages are like the lips of a woman.
Supposedly they are soft and juicy but the more you kiss them, the more they dry your mouth.

Last night I saw his dry lips in the dark.
They were chapped
The lower lip was even torn and a drop of blood dribbled down.
Through his beard.
I cannot have seen that blood in the dark last night.
But when we got up in the morning, I saw His bitten lower lip and because of that I reckoned that last night I had seen that drop of blood dribbling in His beard….

In the dark I only saw His eyes.
Big and dark.

Only bastards have such big and dark eyes.
And He was the only bastard.


Later more of them were born.
Because they allowed the adulteresses to live.
Until then, the adulteresses had been stoned.  And even if there was seed in them, there was no way for them to be born, because they died together with her, who had spread her legs for another.

Jesus made it so that they didn’t kill the whores any more.
Isn’t that what He told them, when they brought her along, who now pours wine in His cup. Let him who is without sin cast the first stone.
And they turned their backs, and the stones softened in their hands.

And the stones only fell from their hands.

I was there and I saw.

And I saw later, what the others did not see.
How the Magdalena laid her head on His shoulder.How they climbed up into the mountains, and under their bare feet, the stones tumbled down and reached the crowned which had not yet gone crazy.

Later He told me, that as He saw how they led the Magadalena for Him to judge whether they should stone her according to the Jewish law, that he had  thought that they were not bringing her, but His mother.
-                     I  saw my mother, Lord, my own mother.

That is what he told me, that he had seen his mother, not the whore Magdalena.  Because if Joseph had not been his step-father, they would have stoned Mary.
-                     God forgive me, but for me it might have been better if they had killed her.  It would have been better if I hadn’t been born.

Because Joseph for his whole life had doubted him, and had not once called him by his name.
-                     Dirty bastard – he screamed at him, and flung the plane and the handsaw at him in the workshop.

And that is what the children called Him.
Bastard.
He did not even know that He was called Emmanuel.

Once some guests came to their house.  They were from somewhere else.  They had ordered barrels from Joseph, but he had not finished them so they stayed the night, while Joseph  forged the barrel hoops.
As they sat at the table, one of the guests pinched him on the cheeks and asked him:
-                     What is your name.
-                     Bastard, he replied.
That is what he said.  I am called Bastard.

In the morning, as they paid Joseph, they added another coin to the payment. 
-                     And that, they said through their laughter – is for your bastard.

From then, his mother Maria was never quite herself, and started to tell the story that he had been conceived by God.
-                     Look, she said, and showed every month her dirty blood which for a week had run down he r legs – God has not yet taken my virginity.

And in the evening she would lie down with her Bastard, and leave Joseph to himself.





К О П Е Л Е Т О – евангелие от Юда



- Юда, кого ще целуваме днес? – казва Пилат.
Първо сянката му влиза през вратата. После гласът му влиза. След гласа влиза и той.

            - Юда, кого ще целуваме днес? – повтаря, и тялото му залоства вратата.
Всичките дванайсет сме се свили на пейката, а очите ни са впити в Него.
            Той е най-младият от всички.

            Тринайсетият.
            Или Първият.
            Алфата и омегата.

            Тъй казваше:
            - Аз съм алфата и омегата. Началото и краят.

            По-млада от него е само Магдалена. Само че тя е жена. И разсипва вино сега.
            Тя е само ръце и крака.
            Сега ръцете й разсипват виното.
            Нощем нозете й се разхождат по небето.

            Сигурно много й парят звездите по табаните, щото цяла нощ скимти в ъгъла.

            С Исус бяха в ъгъла на стаята и снощи. Само стоновете й бяха по-горещи от звездите.
            Правехме се на заспали.Ама сън хваща ли ни?
            Сънят не е човек да го хванеш. Сънят е разбойник понякога. Мислиш си: “Ето, хванах го”, а той се измъква и побягва.
            Пъргави са му нозете на съня. Като градски порти тежат клепачите.
            И, аха, да се затръшнат, а той побягва.

-                                                                                        

По-пъргави от съня са само нозете на Магдалена.
            Как ги удържат раменете Му....

            Късно се върнах снощи. Толкова късно, че даже не ме дочакали.
            Легнали си бяха.
            Като проповед, като Божа благословия стенеше Мария-Магдалена под Исус.
            Краката й бяха разръчкали сламата по покрива и между гредите светеха звездите като влязох.

            По-черни от нощта бяха очите Му. Бяха тъжни очите Му.
            Повдигнаха се от лицето й и се вторачиха в мен.
            Нищо не му казах снощи.

            Аз и на Пилат нищо не казах вчера.
            Целунахме се три пъти на раздяла с Пилат.
            По-тежки от кесията със сребърници бяха думите му.
            - Аз от това копеле ще направя Господ.

            Тъй рече. Рече, че Господ щял да направи от Него.
            И чак като стигнах вратата, чак, когато прекрачвах прага, Пилат донади:
            -От твоето копеле аз ще направя Господ.

            Защо моето копеле, тъй и не разбрах вчера.

            Когато тръгнах преди няколко години след Него, дори не знаех защо го правя.

            Само дето разправяше, че Архангел му се бил появил в пустинята.

            После само на мен каза, че Архангелът бил женски.
            Ама в пустинята какви ли не неща се явяват на човека.

            Вода даже може да се появи в пустинята и от миража й да се напиеш.

            Само че колкото повече пиеш от такава вода, толкова повече пресъхва тялото ти.

            Миражът е като женските устни.
            Уж влажни и сочни, ама колкото повече ги целуваш, толкова повече пресъхва устата ти.

            В тъмното видях сухи устните му снощи.
            И изпръхнали.
            Долната устна даже се беше сцепила и капчица кръв се стичаше надолу.
            По брадата му.

            Не може в тъмното да съм видял тази кръв снощи.
            Ама като станахме сутринта видях сцепена долната му устна и заради това ми се е сторило, че снощи съм я видял тази капчица кръв да се стича по брадата...

            В тъмното аз само очите му видях.
            Големи и тъжни.

            Такива големи и тъжни очи имат само копелетата.
            А Той беше единственото копеле.

            После започнаха да се раждат такива.
  Защото ги оставяха прелюбодейките живи.
            До тогава прелюбодейките ги пребиваха с камъни. И семе да имаше в тях, нямаше как да се роди, защото умираше заедно с тази, която с други е вирила краката си.

            Исус направи така, че да не ги убиват повече курвите.
            Нали им рече тогава,когато поведоха тая, която сега му сипва вино в чашата, пръв да хвърлел камък този,който е безгрешен.
            И обърнаха гръб тогава, а камъните омекнаха в ръцете им.

            И сами паднаха камъните от ръцете им.

            Аз бях там и видях.

            И видях после това,което други не видяха.
            Как Магдалена сложи глава на рамото Му, как се качват по планината, а под босите им крака камъните се стичаха надолу и застигаха тълпата,която вече не беше обезумяла.
           
            После ми каза, че като ги видял как Му водят Магдалена да отсъди дали да я пребият с камъни според юдейските закони, Му се сторило, Че не нея водят, а майка Му.
            - Майка си видях, Господи, майка си.

            Тъй ми рече, че майка си бил видял, не Магдалена курвата. Защото, ако не бил неговият пастрок Йосиф, и Мария щели да пребият с камъни.
            - Да ме прости Бог, ама май за мен щеше по-добре да е да я бяха убили. Да не се бях раждал по-добре щеше да е.

            Защото цял живот Йосиф го презирал и един път по име не го бил назовал.
            - Копеле мръсно – крещял подире му и Го замерял с рендета и триони в работилницата.

            И децата тъй Му викали.
            Копеле.
            Дори не знаел, че се казва Емануил.

            Дошли веднъж гости у тях. От другаде били. Бъчви поръчали на Йосиф, ама той не бил готов и те останали през нощта у тях, докато Йосиф им набие чемберите.
            Като седнали на трапезата, един от гостите Го ощипал по бузката и Го попитал:
            - Как ти е името?
            - Копеле – отвърнал.

            Тъй рекъл. Копеле, рекъл, че се казва.

            На сутринта, като се разплащали с Йосиф, те подхвърлили една монета повече.
            - А това – през смях рекли – е за копелето ти.

            От тогава майка Му Мария не била с всичкия си и разправяла, че от Бог била заченала.
            -Вижте – викала тя и сочела всеки месец нечистата си кръв дето по седмица й се стичала по краката – Бог още не ме е обезчестил.

            А вечер лягала с Копелето си и не допускала Йосиф до себе си.




















I
, INFORMANT

The world does not change.

And we do not change. And the world does not change…
But because we pile up inhibitions, we think that the world has changed.

We want ourselves to be the same, and we are not the same.  But we pile up inhibitions…
From the day of his birth to his death, man is one and the same…

When I was four years old, to show what a clever son she had,  my mother said “Look how clever he is – he speaks like an eighteen year old…”  Soon she told me that I was a great idiot because I had spoken like an eighteen year old…

I stayed at that age, but I piled up inhibitions…
I conformed with people, but with reservations.  And I thought, that the world was changing…

No.
The world does not change, and we do not change.
We pile up inhibitions and we adjust even to what we see.  And if we see something, which we have also seen yesterday,  and we should not have seen it,  we do not see it, or we pretend that we have not seen it and so we maintain that the world has changed….

And I racked my brains to find a way of not making a deal with that person in order to save mother.
In fact I had already agreed with him and only had to say it.

It had to happen now, I repeated to myself that it had to happen immediately, to go outside, to search in my pocket and to take out those pennies – because he had left me some coins for the telephone – to put  one coin into the slot, to ring him and to say that I am ready…

That in fact I had always been ready, that even if not so much for mother, than for the Motherland…
In general to tell him everything that we had learned at school.

Because the Motherland had depended on my reports then..

It would have been better if I had been born without a Motherland…

Look how good life is for some.  They do not think that they have one, and they go to other countries, amongst other nations, to adopt their own Motherland…
They come here from time to time and say that they will return, when everything has been fixed up…

As if their Motherland was a whore to be fixed up…

The coins are in my pocket…

The coins were in my pocket and they were my first payment which I received as an informer….

When after some days, I rang him, the payphone did not swallow my coins in vain.  I still have one of them in my wallet…

To remind me that I am a scoundrel..
Or should I ring for a second time and refuse…

Only that they changed the number.
Only my number remained the same..

They gave others a pseudonym, for me a number.
Double-O seven…

That is what Moscow decided…
I did not actually go there…
But they sent mother…


I cannot think that she was mixed up in all this business… And how can I think that when, as soon as she realised what I had done, that she disowned me three times…

Only when I think of what a multitude of manipulations there were…
First they tell me that mother is sick with cancer.  To tell me this, the doctor, who had examined her, wrote down the diagnosis, later they sent her to Moscow for treatment…

There it was not difficult to manipulate…
Mother told me that she had been in some military hospital, as if they had sent her from here not for hospital treatment, but as a punishment for her illness…

But if Mother had known about everything and at this moment raised up from her coffien and said
-                     Fellow informer,  see how they didn’t succeed in exposing me.

It even seems to me that she winks at me from the coffin, but how to wink at me when both her eyes are shut…

But they are not shut because she is dead, but because she cannot look at me any more…

Isn’t that what she told me that day.
She said she couldn’t look at me.
She said:
-                     I can’t look at you – that is what she said…

She said she couldn’t look at me, and she kept to her word…

From yesterday, the world is not the same…
From yesterday,  I think to myself that the world is not the same.  But I only think that to myself.

Because people pass by the procession.
Opposite us, on the other pavement a young girl and boy are kissing.  They see the funeral, and they stand up straight.  They stiffen like that, as if the girl had told him that they will never kiss, and they will never see each other again…

But the girl cannot tell him such a thing.  First they have to grow up and then she will tell him that, that they can no longer be together.  For now they just stop while death passes by.

They stand with faces towards us, but they press their backs against some building, they flatten their backs and suck in their stomachs, so that death does not brush them as he passes by with her.  Death does not brush them, because we are on the other side of the street.

It is early for death to brush them…

I try to see what they do after we have gone….
I see their figures twisted in the rear view mirror of the hearse…

The boy has embraced the girl, but they are not kissing.
He had embraced the girl, to protect her from death.

Will they be able to spend their whole lives like that, without desiring death, he protecting her from death like that, even when she is lying amongst the flowers….

What interests me is what they will do, when I am no more…
What memory will they have of me…
In fact, what did I come into this life for?

To betray some people, to devastate their lives and then to leave… If man comes into this life to carry out some purpose, then I should have been dead a long time ago… that is, of course, if my purpose was to betray some people…

I think I have exceeded my quota…

The boy and the girl however…
The boy and the girl…

The boy and the girl have not met a funeral…. Their backs have brushed against some plaster, but not so that death would pass them by without touching them, but because they had shifted their place while kissing…

The boy is in love with the girl, but not with that love, which makes you enter the eyes of the other…
Not with that love…
Because the boy likes the girl’s thighs, the breasts of the girl please the boy…
And if by chance a funeral passes them by they are not going to fear death because they are too busy with each’s other’s form…

Like wine-buffs who hold their wine-glasses  low down with only their thumb rubbing the belly of the glass….

It is odd that I am burying my mother but I am observing what is going on around me…
Because later on I will certainly have to report what I have seen….

To tell who was at the funeral, what they were wearing and most importantly, with whom they had been and whether they cried…. If it was possible however, to hear what they had said, because at funerals people express their innermost thoughts and if they said that the Motherland is guilty for the death of the departed….

Oh, if only they would say that the Motherland is guilty for the death of the departed... Even if they mention something about the Motherland to observe how they mention it – whether they talk about the motherland with without a capital, or the Motherland with a capital  letter….

And those two, who kissed and who scarcely brushed with death , who exactly had sent them to pass by exactly at that spot and exactly at the funeral of my mother…

Lord, I am so perverted…
Lord, how you have perverted me…

Did I have to think these things at exactly this time, when they have passed so long ago…
I have not passed on observations or written reports for ages…

Now they write reports on me, and they are quite official ones.  They are in the press…
And no one sees, that they are in no way different from my reports back then, except that then I did it because I was saving my mother…
Who are they saving?

I was saving my mother… Or I thought that I was saving her…
Who are they saving, except for their own skins?

And if they cannot earn money in any other way, then they were born to be informers…

My son did not come to the funeral today.  Probably because he had a meeting with some girl.  Probably some girl is now somewhere is rubbing her back against the plaster, and my son is protecting her from another funeral – as it passes by…

Or at the moment, my son is betraying someone – he may be a chip off the old block…

Did anyone tell you?

At the beginning they did not let me see him, afterwards he didn’t want to see me…
To manipulate a child is the easiest thing in the world…

Didn’t they manipulate me back then too…
Was I not then, and am I not now the child of my mother…

Is that not the same model of manipulation…
Whether you incline a child against his parent or you exploit him because of that parent, it is same thing…

In both cases it is a case of exploitation, and in both cases we release our inhibitions…
Because man does not change, does he, he only piles up inhibitions…

My son piled up many inhibitions towards me…
Until one day he said he didn’t want us to see each other…
I don’t want to hang about with informants, he said…

He didn’t want to hang about with informants because they laughed at him at school.
And the children teased him…

His mother was with him and blurted out:
-                     Probably you told them how we made him… or at least took some pictures of the act…
Heroism…

And how to explain to that child now that back then such technology didn’t exist. Or if such a thing did exist they wouldn’t have given it to me to use, as I was just an ordinary informant…

They were hardly likely to give me that equipment…
And that not for any other reason than because of his mother who graduated thanks to them…

To tell my son that his mother never would have graduated from university if I had not told  that person that she had not matriculated, and that she had a problem with studying for exams, because we became acquainted with each others bodies in the way that he was surely doing with some female body while we were burying his grandmother.

This piling up of inhibitions is a piling up of sins.

Because creating inhibitions related to one of our parents, we load onto him the sin of not paying respects to another parent

And what about that holy commandment to honour your parents?

We take our children to church, teach them to cross themselves, while we influence them against someone…

Is that not the first betrayal, which we have not only taught them but also crammed into them…

It is not even necessary to tell you that someone has cancer, and if you don’t betray someone else, he will die…

Am I the biggest traitor, that I saved my mother, or my son, because he…

Lord, if we are made in your image , I understand why you don't have parents…
Not that you don’t have them, Lord…

You have betrayed them and then taken their place, and pulled down every sign, even of their existence.

This is the block we are chipped from...

You did not create us in your image and likeness, Lord, but we are a chip off your block…

We have directly flayed your skin, which in the interest of truth I have nothing against doing.

Let them flay you alive, Lord, and that would be too little…
And you should know that this will happen one day, because humankind is a chip off your block and has already begun to flay you, hasn’t it.

If I was in your place, Lord, I would have created another humanity…
And then I would have shot myself dead, so that humanity never would have learned which God had created them…

Does the landscape make you think or do you summon the landscape with your thoughts?..

Here there was a monument…
At first they made us carry flowers to this monument from school, then we met here with our first loves.
One of my first meetings with the mother of my son was in front of this monument…

The first gulps of alcohol in a bottle wrapped in a newspaper…
The bottle was from home and I was with Him as we lifted it to our lips and drank, and took pleasure from life because we had grown up.

Then the bulldozers came and the monument no longer exists…

So we didn’t have first meetings, and the memory of the bottle of brandy pinched from home, that we lifted to our lips embellished with moustache-like fuzz also isn’t true.  And the beating from my mother that I got later when she realised what I had done with that bottle…

The tribune in front of the monument, on which some fat old men used to stand, while we marched in straight ranks beneath them and shouted “Hoo-rah” also doesn’t exist…

It turns out that we had invented these first meetings, the first drinks of brandy, those old men who saluted us from the tribunal are also invented…

That means that our life hasn’t yet begun…







АЗ, ДОНОСЧИКЪТ


  Светът не се променя.

   И ние не се променяме.  И светът не се променя...
   Но понеже трупаме задръжки мислим, че светът се е променил.
     
   Иска ни се ние да сме същите и ние сме си същите. Но трупаме задръжки…
   От деня на своето раждане до своята смърт човек е един и същ…

   Когато бях на четири години, за да покаже пред хората колко умен син има, мама казваше:” Вижте колко е умен – като осемнайсетгодишен говори”… Скоро ми каза, че съм бил голям простак защото съм говорел като осемнайсетгодишен…

   Останах на тези години, но натрупах задръжки…
   Съобразявах се с хората, с условията. И мислех, че светът се променя…

   Не.
   Не се променя светът и ние не се променяме.
   Трупаме задръжки и се съобразяваме какво ще видим даже. И ако видим нещо, което и вчера сме видели, а не е трябвало да го виждаме, ние вече не го виждаме или се правим, че не го виждаме и така установяваме, че светът е променен…

   И вече блъсках главата си, че не се съгласих с Оня и така да спася мама.
   Всъщност аз вече се бях съгласил и трябваше само да му кажа.

   Трябва да стана сега, веднага трябва да стана си повтарях, да отида навън, да се бръкна и да извадя ония стотинки от джоба – защото той ми остави и няколко монети за телефон – да пусна една монета в автомата, да му се обадя, да му кажа, че съм готов…

   Че всъщност съм винаги готов, че даже не е толкова заради мама, а заради Родината…
   Въобще да му съобщя всичко, което сме учили в училище.
  
   Защото на моите доноси е разчитала Родината тогава...

   По-добре да се бях родил без Родина...

   Я виж колко им е добре на някои. Не мислят, че я има и отиват в други страни, при други народи да си основат своя Родина...
   Идват от време на време тука и казват, че ще се върнат тогава, когато всичко се оправи...

  Че тя, Родината, да не е курва да се оправи...
  
   Монетите са в джоба ми…

   Монетите бяха в джоба ми и това беше първият хонорар, който получих като доносчик…

   Когато след няколко дена Му се обадих автоматът не глътна напразно монета и една от тях още пазя в портфейла си…

   Да ми напомня, че съм мръсник…
   Или да звънна втори път на същия номер и да се откажа…

   Само че промениха номерата.
   Само моят номер остана същият…

   На другите им лепвали псевдоними – на мене номер.
   Нула, нула, седем…

   Така се избирала Москва…
   Аз така и не отидох до там…
   Мама обаче я пратиха…

   Не мога и да си помисля, че тя е забъркана в цялата тая работа… И как да си помисля, щом като разбра какво съм правил, три пъти се отрича от мен…

   Само като си помисля какво стълпотворение от манипулации е било…
   Първо ми казват, че мама е болна от рак. За да ми го кажат лекарят, който я преглежда, написва диагнозата, после я пращат в Москва на лечение…

   Там не е било трудно да манипулират…
   Мама ми каза, че било някаква военна болница, така че от тука са я пратили не с болнично направление, а с указание от какво да я лекуват…

   Ами ако мама е знаела за всичко и ей сега се вдигне от ковчега и каже:
-          Колега доносчик, виж как не успяха да ме разкрият…

   Даже ми се струва, че ми намига от ковчега, ама как да намигне, като и двете й очи са затворени…

   А са затворени не защото е умряла, а защото не можела да ме гледа повече…

   Нали така ми каза оня ден.
   Че не можела да ме гледа, каза…
   Каза:
-          Не мога да те гледам – каза…

   Рече, че не можела да ме гледа и удържа на думата си…

   От вчера обаче светът не е същият...
   От вчера си мисля, че светът не е същият. Но само така си мисля.
  
   Защото хората минават покрай шествието.
   Срещу нас, на другия тротоар се целуват момче и момиче. Виждат погребението, застават мирно. Вцепеняват се така, сякаш момичето му е казало, че повече няма да се целуват, няма да се виждат повече...

   Момичето обаче не може да му каже такова нещо. Първо трябва да пораснат и тогава тя ще му каже, че вече не могат да са заедно. Сега просто спират да се разминат със смъртта.

   Застават с лице към нас, но опират гърбовете си в някаква сграда. Притискат гърбовете си, гълтат си коремите – да не ги докосне смъртта докато се разминат с нея. Смъртта не ги докосва, защото ние сме от другата страна на улицата.

   Рано им е да ги докосне смъртта...

   Опитвам се да погледна какво правят след като сме отминали...
   Виждам фигурите им разкривени в огледалото за обратно виждане на катафалката...

   Момчето е прегърнало момичето, но не се целуват.
   Прегърнало е момичето, за да го предпази от смъртта.

   Дали ще могат да издържат целия си живот така, без да си пожелаят смъртта. Той да я пази от смъртта дори тогава, когато тя е между цветята...

   Какво ме интересува те какво ще правят тогава, когато мен няма да ме има...
   Когато и спомен няма да има за мен...
   Всъщност, за какво съм дошъл на тоя свят?

   Да предам няколко човека, да им съсипя живота и да си отида... Ако човек идва на тоя свят да си свърши работата, то аз отдавна вече трябва да съм мъртъв... Ако, разбира се, работата ми е била да предам няколко човека...

   Мисля, че си преизпълних нормата...

   Момчето и момичето, обаче...
   Момчето и момичето...

   Момчето и момичето не са срещнали погребение... Техните гърбове също са бърсали някаква мазилка, но не, за да се разминат със смъртта без тя да ги докосне, а защото са си сменяли местата целувайки се...

   Момчето е влюбено в момичето, но не с оная любов, която те кара да влезеш в очите на другия...
   Не с тая любов...
   Защото момчето харесва бедрата на момичето, гърдите на момичето харесва момчето...
   И ако случайно мине погребение покрай тях те няма да се страхуват от смъртта защото са заети с формите на другия...

   Като енолози, които държат чашите с вино ниско долу и само палецът масажира коремчето на чашата...

   Странно, погребвам майка си, а наблюдавам какво става наоколо...
   Защото сигурно после трябва да докладвам какво съм видял...

   Да съобщя кой е бил на погребението, с какво е бил облечен и най-важното, с кого се е движил и дали е плакал... Ако може обаче, да чуя и какво са си говорили, защото на погребението се казват най-съкровени неща и ако кажат, че Родината е виновна за смъртта на покойника...

   О, само да кажат, че Родината е виновна за смъртта на покойника... Даже ако споменат нещо за Родината да наблюдавам като как я споменават – с малка буква ли споменават родината или с голяма буква говорят за Родината...

   И тези двамата, дето се целуваха и едвам се разминаха със смъртта, кой точно ги е пратил да се разминават точно на това място с точно това погребение на майка ми...

   Господи, колко съм извратен...
   Колко са ме извратили, Господи...

   Точно сега ли трябва да мисля за тия неща, които отдавна са минали...
   Отдавна не нося обяснения, не пиша доноси...

   Сега пишат доноси за мен и то съвсем официални. В пресата...
   И никой не вижда, че те по нищо не се различават от моите доноси тогава, освен по това, че аз го правех, защото спасявах майка си...
   Те кого спасяват...

   Аз спасявах майка си... Или мислех, че я спасявам...
   Те кого спасяват, освен собствените си кожи?

   И ако не могат да си изкарат хляба по друг начин, те са родени да бъдат доносници...

   Синът ми не дойде на погребението днес. Сигурно защото има среща с някое момиче.
   Сигурно сега някъде едно момиче трие с гръб мазилката, а синът ми я пази от едно друго погребение - докато отмине...

   Или пък в момента синът ми предава някого – може да се е метнал на мен...
   И на майка си може да се е метнал...

   Казва ли ти някой?...

   В началото не ми даваха да го виждам, после той не искаше да се виждаме...
   Да манипулираш едно дете е най-лесното нещо на света...

   Нали тогава ме манипулираха и мен...
   Нали и тогава, и сега аз съм детето на майка си...

   Не е ли същият модел на манипулация това...
   Дали настройваш едно дете срещу родител или го разработваш заради родител е все едно и също...

   И в двата случая става въпрос за разработка, и в двата случая отприщваме задръжки...
   Защото нали не се променя човек, а само трупа задръжки...

   Синът ми натрупа много задръжки към мен...
   Докато един ден ми каза, че не иска да се виждаме...
   Аз, вика, с доносчици не искам да се срещам...

   Не искал с доносчици да се среща, защото му се смеели в училище.
   И му се подигравали децата...

   Майка му беше с него тогава и изтърси:
-          Сигурно си им казал и как сме го правили... Поне засне ли
момента, а...
   Героиня...
  
   И как да му обясня на това дете сега, че тогава такава техника нямаше...
   Пък и да е имало подобно нещо точно на мен ли щяха да ми дадат да я ползвам, като аз бях един обикновен доносчик...

   Баш на мен ли щяха да ми я дадат тая техника...
   И то не заради друг, а заради майка му, която  завърши благодарение на тях...

   Да кажа на сина си, че майка му никога нямаше да завърши своето висше образование ако не бях казал на Оня, че не й заверяват семестъра, че има проблеми с ученето за изпити защото опознавахме телата си така, както сигурно той в момента опознава нечие женско тяло докато погребваме баба му...

   Това трупане на задръжки е трупане на грехове...
   Защото, създавайки задръжки спрямо някой от родителите, ние му стоварихме греха да не изпрати после някой родител...

   И какво става с тая божа заповед да почиташ родителите си?...
  
   Водим децата си на църква, учим ги да се кръстят докато ги настройваме срещу някого...
  
   Това не е ли първото предателство, на което не само сме ги научили, а сме ги натикали...
   Не е необходимо даже да им се казва, че някой е болен от рак и че ако не предадеш някого той ще умре...

   Аз ли съм по-големият предател, че спасявах майка си, или синът ми, че ...

   Господи, ако сме по твой образ и подобие разбирам защо нямаш родители...
   Не, че ги нямаш, Господи...

   Ти си ги предал,  заел си им местата после и си съборил всички намеци дори за тяхното съществуване...

   Ето на кого сме се метнали...
   Не си ни създал, Господи, по свой образ и подобие, а ние сме се метнали на теб...
    Направо сме ти одрали кожата... Което, в интерес на истината, нямам нищо против да направя...

   Жив да те одерат, Господи, ще ти е малко...
   И да знаеш, че това някога ще стане, защото това човечество на тебе се е метнало и вече е започнало да ти одира кожата, нали...

   Ако съм на твое място, Господи, друго човечество бих създал...
   А после щях да се гръмна, че да не научи някога това човечество какъв Бог ги е създал...

   Дали пейзажът те кара да мислиш, или ти предизвикваш пейзажа с мислите си...
   Тука имаше паметник...

   На този паметник първо ни караха от училище да носим цветя. После се срещахме с първите си любови.
   Една от първите ни срещи с майка му на сина ми беше пред този паметник...

   Първите алкохолни глътки от шише, увито във вестник...
   Шишето беше от къщи и с Него го надигахме към устните си и пиехме, и се радвахме на живота, защото вече бяхме големи...

   После дойдоха булдозерите и паметника вече го няма...

   Не сме имали, значи, първи срещи и споменът за отмъкнатото от къщи шише с ракия, което сме надигали към обраслите с мъх устни като мустаци, не е истина...
   И боя от мама после заради това шише като разбра какво точно съм направил...

   Трибуната пред паметника, на която се качваха едни дебели чичковци, а ние, в стройни редици минавахме под тях и им викахме „ура-а-а”, също не е съществувала...

   Излиза, че сме си измисляли първите срещи, първото пиене на ракия, тия чичковци, които ни махат от трибуната също са били измислени...
   Значи животът ни още не е започнал...
































           THE HIDDEN LIFE OF A POMAK GIRL

The mayor fined my father on several occasions to make him install electricity at home.  Eventually he gave in.  They wired up the house but he still lit the gas lamp in the evening.
Until he got used to it.
They came again and again from the electricity company to fix the meter because they thought it must be broken.  It counted just a few pennies a month.
And it wouldn’t have even counted these except that Mama, when my father wasn’t in, used to take out her knitting needles and light the bulb, even though it was the middle of the day.  Outside the sun was shining, bathing the house in its light, but Mama closed the curtains and knitted by electric light.  She was so happy.
One day my father found her and beat her up.  I had curled myself into a corner of the room and covered my eyes with my hands.  To start with I shut my eyes from fright.  But then I peeped through my fingers.
Mama has a long plait of hair, and when my father saw the light was on he grabbed her by this plait.  As soon as she heard him coughing in the yard she had stood up to turn off the lamp, but he came in quickly.   When he had grabbed her by the plait, he spun on the spot and Mama, like an ox on the threshing floor, spun around him.  Isn’t that the reason they call the man the hub of the family.
They call him that because everything revolves around him and is done for his benefit.  Everything revolves around him anti-clockwise. Mama spun about my father from right to left.  And I got used to it.  Surely this is why men grow old later than women.
Because we revolve around them anti-clockwise and this gives them back some of their time and makes them younger.

My father spun my mother around, but she didn’t think of herself.  I was standing in the middle of the room, and as she reached me she knocked me into the corner.  From there, through my fingers, I watched how my father beat her up.
Perhaps it was because of this that later on I smothered my baby, because I didn’t want it to see what my man did with me.  Something makes me think that.
After he had spun her several times around him and Mama fell to the floor, my father took off his belt, raised her skirt and began to hit her with it.  Then I saw that my mother didn’t wear knickers, because she was completely naked under her skirt.
After that I kept watch in the yards of the village to see if I could spot some women’s underwear, but I didn’t see any.  Probably women went about like that throughout the whole village.  Without knickers.  So it would be more convenient for the Pomak men, whenever they felt like it, to mount their women more easily.  Were not women part of their property? The only moveable property they owned apart from their mules.
The women of the village went about in dresses.  Over their dresses on special occasions they wore blue smocks, like those they gave out in the rest house for the cleaners.  Both the village women and the cleaners kept them as formal clothes and did the cleaning in their everyday clothes.
When he got tired of beating her, he grabbed the chair next to him and began to hit her with it.  He hit her until it broke.
Mama was covered in blood, when my father jumped twice on her midriff. After that he went to the pub and told everyone there about it.  It was good that the mayor was there, as when he heard he called the ambulance.
Later he came to the house.
I was already mourning over Mama, because she was almost not breathing.  Only from time to time she groaned.  When they put her on the stretcher and took her to the ambulance, the doctor didn’t want to take me.  He explained to the mayor that it was forbidden.
But I was frightened to stay alone in the house with my father.
He, my father, had never ever beaten me and I had absolutely no fear about being alone with him.  But I was frightened of the dark.  It was only when I imagined what he might do if I light the bulb that it came to me that I had become frightened of my father.
In the end the mayor persuaded the doctor to take me in the ambulance.  They put an oxygen mask on Mama…

On the next day my father came to the hospital.  He sat down by Mama and held her hand.  That was the first time that I saw him hold her hand.
From then on he didn’t beat Mama.  And he lit the lamps himself.  In every room.
For two months I stayed in the hospital by Mama.  My father had broken her leg in three places with the chair.  My mother always limped afterwards, but it didn’t hinder her.

In fact, I am half Pomak.  Mama is a Christian, or she was before she got married to my father.  Because of that I don’t know my grandmothers nor my grandfathers.
This is the way we do things.  The parents of my father cut him off because he had taken a Bulgarian woman.  And the parents of Mama were angry with her until the end of their lives that she had taken a Pomak.  Later my father took my mother to the mosque, but that didn’t change anything.  As surely it would not have changed anything if my mother had taken my father to the church.  Although the mosque had been shut for decades after all the Pomaks had been christened during the ‘time’.  Later they compelled everyone to pray when they opened it up again.
Prayer was not optional for my fellow villagers.  As soon as the Imam called from the minaret, everyone dropped everything and trooped off to the mosque.

… my father smelt for kilometres around and you didn’t have to be a dog to pick up his scent.  Once a week he took off his trousers along with his longjohns , which he wore both winter and summer, and Mama washed them. When Mama stretched his longjohns on the clothesline, in front there was a huge yellow stain, which gradually merged with their blueish colour.  Behind there was a brown streak, there where he had rubbed his backside…

I don’t know why it was like that, when everyone had to clean themselves every time they went to the toilet.

I checked whether after my father had been inside, he had used the water from the bottle that was always filled for that purpose in the loo.

The bottle was always empty.

Only that Mama and I, when we went to relieve ourselves, took soap and a towel.
But my father didn’t use those things.  And he didn’t wash his hands after the toilet and I avoided eating together with him.

Once, at lunch time, he came back from the WC and we sat down to eat.  When he reached out his hand for the bread, I saw that something brown had gathered under his fingernails.  I nearly vomited, because that wasn’t earth.  From one of his nails, under which there was a small brown lump, a hair stuck out.  And this hair didn’t look a bit like the hair from his head.
It was curly and long from the long rubbing of his woollen pants.
When he saw where I had rested my gaze, ready every minute to throw up, my father snapped at me and when he saw the traces of shit on his hand, in stead of going to wash his hands, he wiped them on his trousers and continued to eat.  He was not a smoker, but after he had wiped them, his fingers yellowed like the fingers of the village drunk, who chain-smoked cigarettes. He put his fingers to his nose, snorted, and said “Come on, eat.” And he began to chew.

***

My father heard from outside the voice of the Circumcised Priest joined with the voices of his bodyguards.  The Circumcised Priest went to relieve himself alone.  He wasn’t such a baby that his bodyguards had to help him pee.
He went into the privy, lifted his cassock and dropped his jeans, because he was wearing jeans under his cassock, and he squatted.
My father entered like a shadow, he entered the privy like providence and there, as the Circumcised Priest squatted, he slit his throat.  When the body of the death-rattling cleric blocked the hole of the privy, my father leant over him.  He cut off his ‘pillar of the church’ and thrust it in his mouth.  With its freckled skin pointing outwards, for the little brown eyes  to look at the eyes of god.
Because aside from these eyes the Circumcised Priest had no others.

After he finished doing that, the providence of my father wrapped his knife in the cassock and put it through a hole in the floorboards of the pit.
From there the mobile started to ring.
It was probably my friend – “the priest’s wife” – trying to get in contact with her husband, to tell him that she had arranged the icons, lying on the shoulders of some foreigner in that foreign hotel.

“After I have collected your brother’s clothes, I will pass by the mayor’s office.  I know that the mayor has kept the old passports.  I will give back my Bulgarian name”…
So said my father, before he went to see the Circumcised Priest…







СКРИТИЯ ЖИВОТ НА ЕДНА ПОМАКИНЯ


   Кметът на няколко пъти глоби баща ми да си прокара електричество и той накрая склони. Прокараха ток у дома, ама той пак си палеше газената лампа вечер.
   Докато свикне.
   От „Енергото” идваха постоянно да оправят електромера, защото мислеха, че е развален. Отчиташе по няколко стотинки на месец.
   То и тях нямаше да отчита, но съм виждала мама, когато го няма баща ми, да хване куките за плетене посред бял ден и да пали преди това крушката. Отвън слънцето пече, ще срине къщата със светлината си, а мама, пуснала пердето, плете на електрическа крушка.
   Толкова се радваше.

   Един ден я свари баща ми и я преби от бой...

   Аз се бях свряла в ъгъла на стаята и бях затиснала очите си с ръце. Уж ги бях затворила тия очи от страх, ама пак гледах през пръстите.
   Мама има дълга плитка и баща ми, като видя, че свети крушката,  хвана мама за плитката. Тя още като го чу да кашля на двора, стана, за да изгаси крушката, ама той влезе бързо. Като я хвана за плитката, се завъртя на място и мама, като добиче на харман, закръжи около него. Нали заради това на мъжете им викат стожери на семейството...
   Тъй им викат, защото всички се въртят около тях и им прислугват, и им угаждат. И всички се въртят около тях обратно на часовниковата стрелка. Мама обикаляше около баща ми от дясно на ляво. И аз така свикнах. Сигурно заради това мъжете се състаряват по-късно от жените. Защото като се въртим около тях обратно на часовниковата стрелка, им връщаме част от времето и ги подмладяваме.

   Баща ми завъртя мама, а тя за себе си не мислеше. Аз тогава стоях в средата на стаята и като стигна до мен, ме бутна в ъгъла. Оттам през пръстите си гледах как баща ми я бие.
   Може и заради това да съм удушила детето си после, защото не съм искала да гледа какво прави мъжът ми после с мен.

   Нещо ме кара така да си мисля...

   След като я завъртя няколко пъти около себе си и мама падна на пода, баща ми си свали каиша, възпрета полата й и започна да я налага с него.
 Тогава видях, че мама ходи без гащи, защото си беше чисто гола под полата.
   След това гледах да зърна из просторите на селото някакво женско бельо, ама не съм виждала. Сигурно в цяло село жените ходеха така – без гащи. Да им е по-удобно на помаците, където свърнат, да се качват върху жените си.  Нали жените бяха част от тяхната собственост.. Единствената движима собственост освен мулетата си, която притежаваха. Жените в селото ходеха с рокли. Върху роклите си при специални случаи обличаха сини манти..
   От тия, които раздаваха в пансиона на чистачките.
   Те и чистачките си ги пазеха за ифициални дрехи и чистеха с домашните си дрипи.

   След като се умори да я бие, той хвана стола до себе и и почна да я налага с него. Налагаше я, докато го строши.
   Мама цялата беше в кървища, когато баща ми скочи и два пъти върху гърдите й. След това отиде в кръчмата и там разказал всичко. Добре, че и кметът бил там, та като чул викнал „Бърза помощ”.
   После дойде у дома.
   Аз вече оплаквах мама, защото тя почти не дишаше. Само от време на време прохъркваше. Когато я качиха на носилката и тръгнаха към линейката, лекарят не искаше да ме вземе. Обясняваше на кмета, че било забранено.
   А мене ме беше страх да остана вкъщи сама с баща ми.

   Той, баща ми, въобще не ме беше бил и въобще не се страхувах да остана насаме с него, ама ме беше страх от тъмното. Чак когато си представих какво ще ме прави, ако светна крушката, тогава си дадох сметка, че ме е страх и от баща ми.

   Накрая кметът склони доктора и ме взеха с линейката. На мама й сложиха кислородна маска.

   На другия ден в болницата дойде баща ми. Поседя до мама, подържа й ръката. За пръв път го видях тогава да й държи ръката.
   От тогава не е бил мама. И сам палеше крушките. Във всички стаи.
   Два месеца стоя в болницата до мама. Със стола баща ми й бе строшил на три места десния крак. От тогава мама куца, но това не й пречи.

   Всъщност аз съм наполовина помакиня. Мама е християнка или е била такава, преди да се омъжи за баща ми. Заради това не познавам нито бабите, нито дядовците си.
   Такива са ни нравите. Родителите на баща ми не го поглеждаха, защото взел християнка. И на мама родителите до края на живота й не я поглеждаха, защото взела помак.
   По-късно баща ми вкарал и мама в джамията, но това не промени нещата. Както сигурно нямаше да ги промени ако мама беше вкарала баща ми в църквата.
   Въпреки че джамията десетилетия е била заключена, след като навремето всички помаци били покръстени. После се юрнаха всички да се молят, като я отвориха.
   Молитва не е прескачана от съселяните ми. Щом се провикнеше от минарето имамът и всичко зарязваха всичко и се юрваха към джамията....


* * *
  
...   баща ми миришеше на километри и не бе нужно да си куче, за да го надушиш. Един път в седмицата си сваляше панталоните заедно с ватираните наполеонки, които носеше и зиме, и лете и мама ги переше. Когато мама простираше наполеонките му на простора, отпред бяха с огромно жълто петно, което постепенно преливаше със синия им цвят. Отзад задължително пък бяха с кафява рязка там, където е разтривал задника си....

   Не зная защо така ставаше, след като задължително се подмивахме всички след всяко ходене до тоалетната.
   Проверявала съм дали след като баща ми е бил вътре, е ползвал водата от оставеното за такива случаи шише пълно с вода в нуждника.

   Шишето винаги беше празно.

   Само че ние с мама, като ходехме по нужда, си носехме сапун и кърпа.
   А баща ми такива работи не ползваше. Той и ръцете не си миеше след тоалетна и аз избягвах да се храня с него.

   Веднъж, беше по обяд, той се върна от клозета и седнахме да обядваме. Когато посегна към хляба, видях, че под ноктите на ръката му се е набило нещо кафяво. За малко да не повърна, защото това не беше пръст. От единия му нокът, под който се бе набила кафявата бучка, се подаваше косъм. А този косъм въобще не приличаше да е от правата му коса.
   Беше къдрав и дълъг от дългото триене във вълнените му панталони.
   Като видя къде бях заковала погледа си, готова всеки миг да повърна, баща ми ми се сопна и като видя остатъците от лайна върху ръката си, вместо да отиде и да си измие ръцете, се обърса в панталона и продължи да яде. Той не беше пушач, но след като се избърса, пръстите му пожълтяха като пръстите на селския кръчмар, който палеше цигарите една от друга.
   Поднесе пожълтелите си пръсти към носа си, изсумтя, каза едно: „Хайде, яжте”, и започна да мляска...

* * *

   Баща ми чува отвътре гласа на Рязания поп примесен с гласовете на пазвантите му. Рязани поп ходи по нужда сам. Не е бебе, че пазвантите му да го изпикават.
   Влиза в клозета, вдига расото си, смъква си дънките, защото е бил по дънки под расото, и кляка.
   Баща ми влиза като сянка, като провидение влиза в клозета и така, както Рязания поп клечи, ме прерязва гърлото. Когато тялото на хъркащия свещеник запушва дупката на клозета, баща ми се навежда над него. Отрязва му до дъно богомолеца и му го завира в устата. С луничките навън, за да се гледат кафявите им очички с очичките на бога.
   Защото освен тези очи Рязания поп други очи няма.

   Като свършва това провидението на баща ми избърсва ножа в расото и го пуска през един процеп между дъските в ямата.
   Оттам вече звъни мобифонът.
   Сигурно моята приятелка – „баба попадия”, се е опитвала да се свърже с мъжа си, да му каже, че вече е подредила иконите, легнала върху рамото на някой чужденец в този чуждестранен хотел.

   „После, като взема дрешките на брат ти, ще мина през кметството. Аз зная, че кметът пази старите паспорти. Ще си върна българското име”...
   Така рече баща ми, преди да отиде при Рязания поп...



КНИГИТЕ НА ХРИСТО СТОЯНОВ МОГАТ ДА БЪДАТ ЗАКУПЕНИ ЧРЕЗ НАЛОЖЕН ПЛАТЕЖ С ПОЩЕНСКА ПРАТКА. ТЪЙ КАТО АВТОРЪТ САМ ИЗДАВА КНИГИТЕ СИ МОЖЕ ДА ГИ ЗАЯВИТЕ НА ТЕЛЕФОН: +359 898 536 436 ИЛИ НА ЛИЧНИЯ МУ e-mail: hri100ianov@abv.bg