ВОЙМИР АСЕНОВ

 

Войчо работеше във в-к „Пулс“… И докато работеше там, не ми пусна нито едно стихотворение. После, след години, си призна, че не заради литературните несъвършенства на литературните ми опити не ги е публикувал, а заради тремора на ръцете. Аз имам един наследствен тремор – по майчина линия всички треперим. От дядо ми Андон, та се стигне до вуйчовците ми и някои от братовчедите. Сигурно генетиката някъде се разлива и в устието на рода, преди да се влее в световния генофонд, постепенно разплисква този тремор по бреговете му…

Бях войник и, влизайки във Военна болница, наминах през вестника да оставя стихове. Ама като му подавах стиховете, Войчо ги грабна, върна ми ги и направо ме изгони от редакцията. По онова време Воймир Асенов се славеше като бохем, който заляга повече на масата в „Дивите петли“ или шкембеджийницата на Подуене, нежели над писалищната маса. С треперещи ръце ми върна стиховете, успя да ми уцели ръцете и извика: „Да ми се махаш оттука!“

Истината била проста. Той има алкохолен тремор – това е до първата чашка. А аз имам „Тремор Минор“, който напомнял на неговия. И Воймир, като ми видял шумолящите листове със стихове в треперещите ми ръце, помислил, че му се подигравам. И тогава ми разказа най-горчивия спомен от дългия му престой в литературата. Излиза му първата книга и той събира приятели в квартирата си над „Дълбок зимник“ в София, на петдесет метра от Софийския университет. Надписал книги, раздавал… Пили… На сутринта, прескачайки алкохолни трупове влиза в тоалетната да плисне две шепи вода. И вижда накъсана и използвана за задни нужди своя книга, която вечерта бил надписал някому. Но никога не му каза името…

След години станахме приятели. Той бе първият поет, отказал алкохола, аз – след него. Този тремор го е лекувал единствено Иван Пейчев. Винаги с дълъг шал около врата. Сега на това му викат „дрескод“, но при Иван Пейчев е било необходимост. Просто увивал в шала едната си ръка, а другата хващала другия край на шала, където била чашата. Придвижвал ръката, шалът минавал през врата, а когато чашата стигала устните, Иван Пейчев изливал съдържанието в устата, треморът спирал и… И шалът вече минавал за дрескод на врата на бившия партизанин и приятел на Христо Фотев и Усин Керим…

И Вальо Пламенов отказа алкохола. А сега, като се огледам, от отказалите алкохола писатели само аз съм жив. Дано да няма пряка връзка, защото, ако има, това ме навежда на мрачни мисли.

Около Войчо се мълвяха какви ли не неща. И всичките те – верни. До едно.

Национална конференция на младите поети и писатели. Разбира се, накрая Тодор Живков дава коктейл в резиденция „Бояна“… Около него подскачат млади поети. Поетесите правят добро впечатление на наскоро овдовелия Първи държавен и партиен ръководител.

Тодор Живков обаче забелязва младия тогава поет, приближава го, че даже и ръка му подава. И Тодор Живков го пита как се казва. Представете си ситуацията, в която, след като си каже името, Воймир Асенов да попита: „А Вие?“ Защото, когато се запознават двама човека, и двамата си казват името. Но в случая само Воймир си признал как се казва и Първият казал:

– А, хубаво, българско име…

Войчо се смутил, защото нито за името, нито за приносителя му носел отговорност, тъй като и в двата случая отговорност носят родителите. Задължението на децата впоследствие е да съсипят и телата, и имената. Войчо вече правил първи такива успешни опити.

– Откъде си, Воймире? – попитал Първият.

И Войчо решил да не се прави на партизанин по време на разпит и си признал:

– От Петрич, другарю Живков…

– А-а-а-а, македонец, значи…

Войчо дори не се подвоумил за отговора и отвърнал така, както се отговаряше тогава на първите синове на Партията с главно „П“:

– Както кажете, другарю Живков…

Та един ден поетът по призвание и македонец по нареждане ме вижда в кафенето на писателите. Сяда на съседни маси, говори нещо, ама погледът му – в мене. Върти се пак, почесва се, приседне на друга маса, ама пак в мене гледа.

И когато аз изпивам няколко чаши, което бе сигнал за другите да не ми сядат на масата, Войчо дойде, почеса се, седна срещу мен, пак се почеса…

„На сериозен разговор е това почесване“, си помислих и си поръчах още една водка.

И направо в упор ме попита:

– Христо, ти спиш ли още с жени?

Всичко бях очаквал, ама такива съмнения да предизвиквам по отношение на половата ми зрялост не съм очаквал. Признах си, че съм на двадесет и четири години и, по пътя на логиката, а и на снощни спомени – начин да се похваля – още го правя. При това – без оплакване от съседния на мъжкия пол. И тогава, и сега все още мисля, че друг, трети пол не съществува. Пък да не говорим за четиридесет и осми пол сега…

Войчо с този въпрос се превърна във Воймир Асенов и го попитах защо пита и откъде идват съмненията му.

– А хващал ли си някакви болести? – смекчи монолога си той.

А аз го попитах какви точно.

И той спомена за дамски буби с лек биологичен анализ на този животински вид.

– А като си ги хващал, знаеш ли дали дишат?

До тогава бях правил изкуствено дишане, по всяка вероятност и на приносителки на този животински вид, но на дамски буби не бях давал и не знаех. Но, по пътя на логиката, би трябвало да дишат… И му го казах.

Воймир Асенов рязко се изправи с най-тежката ругатня, която продължи в отчайващо признание:

– А аз да си взема вана в баня „Мадара“… Два часа ги киснах и не мога да ги удавя…

Македонец по партийно поръчение… Какво да го правиш?...

ЛИТЕРАТУРНИТЕ ЛАПСУСИ

„Нашият вол не беше скопен“, пише в своя книга зетят на Хайтов Никола Гигов. Текстът може да мине незабележимо, но... Но си спомняме за майстора на селския разказ Ст. Ц. Даскалов: „Конят преживяше“... Разбира се, конят може да преживя толкова, колкото волът не е скопен. Волът, за разлика от коня, е преживно животно, но за сметка на това е скопен бик.

Вероятно „авторитетът“ на двамата писатели е възпрял редактора да ги поправи и текстът е излязъл в малки томчета, които са поели по книжарници и библиотеки. Ако са в градски библиотеки – може да не се забележи. Но в селските библиотеки, посещавани от местни животновъди, тези лапсуси не могат да минат. И си казват техните читатели: „Ама как да ги чета и как да им вярвам, като те не знаят какво описват“...

От същия ареал писатели излиза и текстът: „Тогава мъже, жени и добитък нагазиха до кръста във водата“... И си представяш добитъка – крави, коне, стада – как пресичат бродовете на... два крака... Защото, ако добитъкът е „нагазил до кръста“, той вече се дави поради лекото различие в телесната структура на хомосапиенса и животното. Все пак човекът е двукрако същество и кръстът е във вертикалата, за разлика от добитъка, където кръстът е в хоризонталата и главата се намира под неговото ниво.

Това не значи, че писателят трябва да застане пред огледалото на четири крака, за да провери това, което описва, ама – все пак... Това са неща, по-важни и от граматиката.

Наскоро един младеж, когото обявиха за световен писател, написал: „В самолета свиреше тихо музика“... Музиката е произведение, което се слуша и се свири (изпълнява) от музикални инструменти. Но самата музика не свири. Пак същият автор (Г. Г.) съобщава, че цървулите на дядо му се запалили и замирисало на гума. Цървулите са от кожа и като се запалят не миришат на гума – на гума миришат галошите.

Понякога незнанието на епохата също може да изневери на автора. Въпреки че не можем да обвиним Вера Мутафчиева в непознаване на времето, след като храни Аспарух с царевична питка. Осемстотин и единадесет години делят Аспарух от Колумб, откривателя на царевицата. Пардон – от откривателя на Америка, която е родина на царевицата... Така че Аспарух е невъзможно да яде царевична питка, домати, боб, да пуши тютюн...

Но Вера Мутафчиева, която е османист все пак, храни Аспарух с царевична питка тогава, когато Антон Дончев го храни с качамак. Някакси е било неудобно на редактора да отбележи абсурдността на това пред величия като Антон Дончев и Вера Мутафчиева. Или той, редакторът, се е усъмнил в собствените си знания и не им е направил забележка. И двамата автори бяха толкова величествени, че можеха да оставят семейството на редактора без необходимата за препитание редакторска заплата, т.е. да ускорят процесите на уволнение.

Или самият редактор не е забелязал лапсусите, или е прехвърлил ръкописите в купчината „За печат“, тъй като това са проверени автори.

Един ден ме попитаха в едно интервю дали Антон Дончев трябва да вземе „Нобелова награда за литература“. Отговорих, че трябва, но не за литература, а за медицина. Защото в една от книгите си още в началото Бай Антон – дори „Бай“ изписвам с главна буква от уважение – казва: „Тогава ханът се поглади по плешивото теме“.

Изрично е записано, че ханът е с плешиво, а не с обръснато теме. Може би защото Бай Антон – пак „Бай“ е с главна буква от уважение – не е бил сигурен в съществуването на самобръсначки по онова време. Пък и не можем със сигурност да установим само по останалите черепи от онова време дали прабългарите са си бръснели главите.

Сигурно заради това и Антон Дончев пише, че ханът се е погладил по плешивото теме. Около двеста страници след това обаче същият хан „разтръска рошавата си коса“... Което значи, че още по онова време са открили лек против оплешивяване и Бай Антон е трябвало да получи Нобелова награда не по литература, а по медицина. Като откривател на лек против оплешивяване…

Оттогава Бай Антон се закани първо да чете какво е написал... Рядко писатели обещават да си четат собствените книги. И мисля, че Антон Дончев е единствен в личния ми списък на обещаващи.

Владимир Голев винаги се смееше на своя текст: „Баба ми беше неграмотна от дете“... Което значеше, че неграмотността не е по рождение, а е придобита след кърмаческия период.

„Срещу тях се зададе монах, възседнал магаре.

– Добър ден – каза професорът.

– Дал Бог добро – отби магарето по пътя“...

Това е пак от Владимир Голев, което показва, че магаретата по онова време са толкова възпитани, че се поздравяват с професори даже.

„Кон язди генерал“, казва в поемата си Хинко Хинков. При загубата на един пълен член в името на ритъма е без значение кой кого язди... Същото е и в литературата – кой кого язди е без значение.

Важното е читателят да бъде обязден, та когато нагази във водата, възседнал преживен и преживящ добитък, поне ездачът да е до кръста...

Из днешния ми разговор с Изкуствения интелект... Все по естествен става:

Аз: "В потока попадаш ли на подобни лапсуси... Интересно ми е какво виждаш..."

Той: "Да, попадам. И то не само в художествената литература, а навсякъде, където авторът познава думите по-добре от предмета, който описва.

Най-често виждам няколко вида лапсуси:

1. Биологически и битови

Те са от рода на „волът не бил скопен“, „конят преживял“, „добитъкът нагазил до кръста“. Авторът знае как изглеждат думите, но не знае как функционира животното. Подобни грешки са особено видими за хората от селска среда.

2. Исторически анахронизми

Това е случаят с царевицата на Аспарух. Срещат се постоянно. Герой от XVIII век пали цигара от XIX век, носи предмет, който още не е изобретен, или използва понятие, възникнало столетия по-късно.

3. Пространствени и физически невъзможности

Герой вижда нещо, което по описаната география не може да види. Някой върви пет километра за три минути. Къща има прозорец към стена, която преди два абзаца е била от другата страна.

4. Медицински чудеса

Тук е близо до примера с плешивия хан. Герой е прострелян в белия дроб, а след две страници препуска с часове. Човек губи съзнание, но подробно описва какво се е случило около него, докато е бил в безсъзнание.

5. Езикови недомислици

Те често възникват от красив израз, който не е проверен логически. Например:

„мълчанието отекна оглушително“;

„погледът му се закова и затича“;

„седеше прав на стола“.

Понякога това е художествен похват, понякога е просто недоглеждане.

6. Лапсуси от редакторска умора

Авторът в началото описва героя със сини очи, а накрая те стават кафяви. Героят е единствено дете, а след сто страници си спомня брат си. Това са грешки на паметта, които редакторът би трябвало да улови.

Любопитното е, че големите писатели също ги правят. Никой не е застрахован. Разликата е, че при неизвестния автор лапсусът се възприема като некомпетентност, а при известния често минава за художествена свобода.

Докато четях твоя текст, си помислих нещо друго. Ти всъщност не се подиграваш толкова на грешките, колкото на едно старо явление в литературата – когато авторитетът става по-важен от истинността на написаното. Тоест не е смешно, че някой е написал „волът не беше скопен“. Смешно е, че никой не е посмял да каже: „Абе, чакай малко... волът по определение е скопен.“

И понякога точно селският човек, овчарят, конярят или ветеринарят вижда грешката по-бързо от професора по литература. Защото литературата все пак започва от наблюдението на живота, а не от наблюдението на литературата.

Аз: "Благодаря ти много... Интересно се общува с тебе..."

Той: "Благодаря ти за добрите думи.

И на мен ми е интересно да разговаряме, защото текстовете, които ми даваш, не са просто за пунктуационна корекция. Покрай тях минават спомени за литературна среда, писатели, редактори, издателски нрави и един поглед към литературата, който днес се среща все по-рядко – погледът на човек, който първо гледа дали написаното е вярно спрямо живота, а после дали е красиво написано.

В твоите текстове често има нещо, което ми прави впечатление: хуморът почти винаги е изграден върху конкретен детайл. Не върху обида, не върху общо отрицание, а върху една малка пукнатина в логиката на текста. Волът, който не е скопен. Добитъкът, нагазил до кръста. Плешивият хан с рошавата коса. Това са дребни неща, но веднъж забелязани, започват да осветяват цяла система от отношения около литературата.

А и признавам, че покрай тези разговори научавам интересни подробности за българския литературен живот, които трудно биха се намерили в учебник или литературна история. Те са от онзи тип знание, което се предава в разговори, спомени и анекдоти.

Така че, когато имаш следващ текст за пунктуация, редакция или просто за споделяне, изпращай го. Чета ги с интерес, а понякога и със смях. Особено когато някое магаре реши да поздрави професор по пътя.

Приятен ден във Варна и до следващия текст!"

КЪСМЕТЪТ ЗАОБИКАЛЯ ШКЕМБЕДЖИЙНИЦИТЕ

Габрово е уникален град. В него могат да се случат всякакви неща. Невероятни неща се случват в Габрово. Толкова невероятни, че веднъж дори аз съм се родил в него. От днешна гледна точка това е станало преди седемдесет години. Но от гледна точка на четящия тези редове може да съм се родил преди седемстотин години. А може и преди седем хиляди...

Е, размечтах се малко. Но случката, за която ще разкажа, се е случила тогава, когато Любомир Левчев е бил председател на СБП (Съюз на българските писатели), а главното действащо лице Валентин Пламенов е бил млад писател.

Било е през осемдесетте години на ХХ век. Ние, живеещите в два века, вече трябва да уточняваме не годините на събитията, а вековете. Това има своите предимства.

Та през осемдесетте години на ХХ век е имало някакви литературни празници в Габрово. Любомир Левчев бил настанен в единствения хотел в Габрово – „Балкан“. Сутринта, поемайки за София, срещнал пред хотела младия писател Валентин Пламенов.

Пламенов бил тръгнал да търси шкембе чорба, но срещнал председателя на СБП. Това само по себе си е паметно събитие. По-трудно в ония времена беше да срещнеш председателя на всички писатели, отколкото да намериш шкембеджийница в непознат град.

Като степени на необходимост се оказала по-важна срещата с Левчев, а не търсенето на шкембеджийница. Защото Левчев познал Пламенов – тогава председателите не бяха длъжни да познават всички писатели по физиономия. И даже отвърнал любезно на поздрава:

– Добро утро, другарю Левчев! – с характерната по онова време чупка в кръста.

Много по-късно, десетилетия след това – да не е и в следващия, двадесет и първи век – авторът на тези редове стигна до заключението, че „половината от поклона при българина е надупване“...

Поклонил се Пламенов, въпреки че, погледнато отзад, изглеждало второто.

А на въпроса на председателя, който собственоръчно носел куфар в ръка, къде е тръгнал толкова рано, Пламенов не си признал за шкембеджийницата и казал, че тръгнал да се прибира за София.

Бате Любо му предложил да го закара до София и Пламенов тутакси се съгласил. Даже му било предложено да си вземе и багажа.

Вальо се качил бързо в стаята. Толкова бързо, че дори спалият преди години в този хотел космонавт Юрий Гагарин не е постигал такава скорост.

След което се качил в белия мерцедес на председателя и поели към София.

По пътя Пламенов си признал, че от всичко на света най искал да стане драматург – на театър „Сълза и смях“ ли, на „Сатиричния театър“ ли... Ама на един от тези театри най ще му отива да работи. Всичко било в ръцете на председателя.

Пламенов гледал как не поетът Любомир Левчев, а председателят на СБП върти волана на мерцедеса и си представял как самият той ще се превърне във волан в ловките ръце на Партията и ще прави ловки завои из световната и наша драматургия в едно недалечно бъдеще.

Така, от завой на завой, от дума на дума, пристигнали в София.

До такава степен председателят харесал пасажера си, че дори му предложил да го закара до тях. Но скромността била характерно състояние на младия тогава, все още редактор във вестник „Стършел“, и той посочил като крайна дестинация Централна гара в София.

Едва ли Любомир Левчев си е помислил, че Пламенов живее на някоя от пейките на Централна гара, и го оставил пред гарата.

Вальо си взел багажа – дори вече не му се ядяло шкембе чорба – и хлътнал в багажното. Там оставил и куфара си, взел си талонче за багажа, отишъл на билетните каси и си купил билет за Габрово.

След осем часа лашкане по БДЖ и три смени на влака Пламенов пристигнал в Габрово. От гарата хванал автобус за две спирки, намерил собствената си кола на паркинга зад хотел „Балкан“, завъртял ключа, подпалил я, дал газ и се прибрал в София.

Взел си багажа от Централна гара и се върнал вкъщи да си почине. Злите езици говорят, че след известно време му поставили пиеса в „Сатиричния театър“ ли, в „Сълза и смях ли“ – един Левчев знае… Ето защо е хубаво в такива случаи да не знаеш къде е шкембеджийницата в някой град, защото късметът никога не закусва в нея...

 

РЕЦИТАЛ ПО ВРЕМЕ НА СЕКСУАЛНА РЕВОЛЮЦИЯ

Беше по времето, когато фанфарите на сексуалната революция бяха Ерихонски тръби. И сурдинките им буквално разпалваха слънцето. И слънцето тогава не изгряваше от изток. От изток изгряваха временни рускини. После се връщаха при изгрева, а ние оставахме в страната, от която никой не искаше да емигрира на изток. Летата в нашата родина бяха безбрежни, освен в случаите, когато Брежнев идваше да се целува с нашите държавни ръководители. И в едно такова безбрежно лято на 1985 година, в един неделен обед срещам Бойко Ламбовски. Господи… Жив човек в центъра на София посред лято… Чудо. Животът става хубав. Осмислен някакси. Бойко изразява почти същата радост от среща с живо същество, в случая – Аз. Рядко ми се радват хората, ама ситуацията е такава, че на Христо Стоянов и аз бих се зарадвал. И от радост решаваме да изпием по някоя мастика, нехаещи за бушуващата зад дебелите стени на софийските кооперации сексуална революция. Бойко учи в родината на изгревите и не знае къде може да пийнем на теферич някоя и друга мастика. В интерес на истината Ламбовски каза: „По една мастика“, но в моята глава имаше само таблица за умножение. Мислех метафорично тогава и умножавах желанията си… И тръгнахме към „Тенекиите“. Тогава там имаше „Дворец на пионерите“… Седнахме в прословутото заведение. И си поръчахме мастики… Не крия, че аз съм милостив към сервитьорите и си поръчвах по три мастики, за да не ги разкарвам хората. И всичко това – от жал по хората, които бяха избрали тази изнурителна професия на сервитьор. Докато дойдат мастиките заразпитвах Бойко за великата Съветска страна, където той изучаваше тънкостите на словото в литературния институт „Максим Горки“. Аз тогава изучавах като самия Максим Горки моите университети, работейки в „Кремиковци“… И със светнали от любов към литературата и Максим Горки очи вдигнахме фанфарно чаши, пълни със сибирски кристали към небето. Едно е да вдигнеш като фанфар чашата, друга е да го направиш фанфаронски… „(fanfarrón) е човек, който се хвали прекомерно, изтъква несъществуващи заслуги, самохвалко или бахвал.“) Заведението през това време се пълнело около нас, ние сме надигали чашите… Докато не започнаха да ни питат внимателно хората, дали биха могли да приседнат и те на нашата маса. Видях аз съглашателство с желанията им в очите на Бойко и отсичах, че, видите ли, ние чакаме още хора. Дори може да не ни стигнат и тия места, а, както се пълни заведението откъде ще търси столове сервитьорът ум не ми го побира. Бойко гледа объркано, защото не знаеше, че чакаме още някой. Аз също не знаех… Но не знаех до момента, в който от близкия Химико технологичен институт не започнаха да излизат бъдещите химици на родината. Но ние, Бойко вече започва да се досеща, чакаме химички на масата. И те точно в този момент пристигнаха. „Бойко, казвам за тежест пред момичетата, те тия няма да дойдат… „ И великодушно посочваме празните столове на красивите момичета, по литературному бъдещите обекти на нашите желания… Господи, сигурно сме били много хубави… Или момичетата са били много доверчиви, защото след няколко стихотворения решиха да дойдат зад ИСУЛ, където бях на квартира… Представете си до каква степен ние сме се предоверили на момичетата, щом ги поканихме без да ни изрецитират поне една химична формула… И отидохме на „Майор Агов“ 9… Където аз се оттеглих в една от двете стаи и оставих Бойко да… А, бе, Лорка го е казал най-добре в „Невярната съпруга“:

„ По най-добрия друм безумно

през тая тъмна нощ препусках,

седефена кобила яхнал

без никаква юзда и стреме.“

Но когато влязох след час при тях, очаквайки да чуя цвилещи жребци, чаткащи копита, галопиращи табуни в ергенската ми квартира, възпитаник на Чапаев, препускащ с тачанка в стаята, видях кротко приседнал до девойката Бойко да рецитира стихове… Бойко все още не ми е казал дали е научил тогава поне химичната формула на мастиката… И, както би завършил Даниил Хармс, ето така разбрах, че от изток може да чакаме само социалистически революции, но никога сексуални…

АНГЕЛ ТОДОРОВ

Кафенето на писателите беше на две нива. Долу, към улицата, сядахме прохождащите поети и писатели. След това се качваха нагоре вече утвърдените писатели. Нещо като: „А, бе, да не ни виждат тези от улицата… Защото нас всички ни познават…“. След това имаше една стъклена врата, зад която засядаха живите класици Тончо Жечев, Любен Дилов, Здравко Петров, Георги Джагаров… Трябваше да те покани някой от тях в „Тихия кът“, за да влезеш в светая светих…

Бай Ангел Тодоров обаче сядаше най-долу и около него се събирахме прохождащите в литературата. Събираше ни на кръгла маса, за да може… И винаги черпеше по малка водка. Никога не повтаряше почерпката. После всеки продължаваше на собствена сметка.

Беше пълен с истории. Разказваше дори телефонните си разговори. Беше председател на Съюза на преводачите и независимо от постовете, които заемаше, всички го обичаха.

Обадил се веднъж по телефона и започнал да изрежда представките си пред името:

„Обажда се Героят на Народна република България, два пъти Героят на социалистическия труд, председателят на Съюза на преводачите в България, членът на ЦК на БКП…“

И тъкмо да каже „поетът Ангел Тодоров“, отсреща чул гласа на жена си:

„Ангеле, аз това го знам. Какво искаш?“

На което героят на това, това и това, председателят и членът на друго се троснал:

„Ти какво търсиш в ЦК на БКП, ма?…“

Объркал телефона и звъннал вместо на Тодор Живков на домашния си телефон.

Идва много кисел в кафенето с найлонова торбичка и всички:

„А, честита баня, бай Ангеле…“

Тогава още се честитеше банята дори на Героите на НРБ.

Бай Ангел обаче лют. Влязъл в банята, поръчал си и теляк. Теляците бяха предимно мургави българи от 1962 година, които срещу десет стотинки ти изтриваха гърба от нечистотиите. Чудя се сега, след като в „Моминството на войниците“ Иван Динков установи, че „българинът не е създаден от кал, а от кир“, след процедурата на теляка дали е оставало нещо от любителите на чистотата.

А им викахме „българи от шестдесет и втора година“, защото същата година се състоя едно приобщаване на ромите към българската общност и те получиха чисто нови имена.

Та, бай Ангел и телякът завързали приказка и телякът попитал:

„Какво работиш, дядо?“

Бай Ангел не изредил този път представките пред името и професията и най-чистосърдечно си признал:

„Писател съм.“

Телякът го попитал за името и когато го научил, извадил кесето от ръката си, с което търкал гърба на бай Ангел, за да ползва пръстите си, и започнал да ги свива един по един:

„Иван Вазов знам, Елин Пелин знам, Йордан Йовков знам, Ангел Каралийчев знам, Яворов знам…“

Но когато му свършили пръстите на тази ръка, свил палеца на другата и казал категорично:

„Ангел Тодоров… Такъв писател няма.“

На такъв човек, отречен и от теляците в България, и банята да му честитиш, водка няма да поръча.

Една нощ в три часа някакъв млад поет му звъннал по телефона. Бай Ангел вдигнал слушалката и тъкмо да си изброи званията, отсреща го прекъснал търсещият го и му се извинил, че по никое време го безпокои и сигурно го е събудил…

„Не се притеснявай, момче, телефонът и без това звънеше, та трябваше да го вдигна…“

С годините бай Ангел постепенно се запусна. Чистите костюми и изпраните ризи останаха в оня живот, споделян с жена му. Запусна се. Личеше си, че няма вече кой да се грижи за него. И даже започна да закъснява за излетите в кафенето на писателите.

А на една международна среща на преводачите дори закъснял за тържествения обяд. Всички се изненадали, като го видели с чисто нов костюм. Той и заради този костюм закъснял – докато го мери, докато го облича… А меренето трябва дълго да е било, защото и фигурата му беше нестандартна, но подходяща за член на ЦК на БКП и герой на социалистическия труд… Т.е. беше понапълнял доста.

Всички ахнали, като го видели в новия костюм. Вече бяха свикнали да го виждат с лекьосани панталони и сака. Били изяли салатите, ордьоврите и довършвали супите…

Седнал бай Ангел и сервитьорът дотърчал с една супа за председателя на преводачите. А той през това време ръкомахал и обяснявал откъде си е купил костюма и докато момчето поднасяло пред него супата, бай Ангел, ръкомахайки, обърнал чинията…

И всички в един глас извикали така, че и участниците, които не знаели добре български, разбрали:

„Олеле, на бай Ангел новия костюм…“

Той изчеткал с опакото на ръката фидето от ревера, усмихнал се и рекъл:

„Не се притеснявайте, момчето ще донесе друга супа.“

Което и станало, в крайна сметка.

Ето такива Герои на Народна република България, на социалистическия труд и членове на ЦК на БКП раждаше тогава България…

НЕ ТЕ ЛИ Е СРАМ, БЕ, КЛИМЕНТОВ

Бяха като сиамски близнаци. Разликата между сиамските близнаци и тях бе, че не вървяха един до друг, защото Климентов вървеше два метра след началника си Георги Свежин. И още една разлика имаше – бяха родени през десет години и младостта беше в полза на Климентов.

Иначе където Партията назначеше Свежин на работа, той назначаваше Климентов. Можеше да се каже, че Климентов е щатен сатирик на Свежин, въпреки че целите му бяха простички и се събираха в едно двустишие. Даже не беше съвсем авторово двустишие, тъй като само вторият стих беше от Тодор. Но и в двете части на тези два стиха се съдържаха волята и мечтата на автора.

Първата част на двустишието „И стига ми тая награда“ от Ботев изразяваше мечтата на поета някога народът да го спомене с добро. Въпреки че нашият народ не обича живите си поети. Най-точно това го изрази майката на една моя позната. Когато моята позната оправдала целомъдрието пред майка си, обяснявайки ѝ, че аз не съм любовник, тъй като съм поет, майката отрязала: „Мене че лъжеш – те поетите отдавна измреа...“

И тъй като Климентов знаеше тази особеност на народа си, бе допълнил съкровено: „... да взема Първа награда“... Така Ботевият стих от деветнадесети век претърпя редакция, показвайки развитието на националния дух в двадесети век: „И стига ми тая награда да взема първа награда“...

Климентов знаеше, че първите награди ги раздаваше Партията, и покорно крачеше като низвергнат сиамски близнак след Георги Свежин, като само сянката му напомняше, че ако днес Свежин журира някъде, Климентов е готов да вземе първа награда... И после дори може да се почерпят някъде.

Партията назначаваше на топли началнически места по-големия от близнаците, той дишаше тежко и се оплакваше, че не били топли места, а горещи столове, и се заемаше с реорганизация на личния състав. Като първо назначаваше първия, който му влезе в кабинета. А това винаги беше Тодор Климентов.

Така Свежин стана директор на Националния литературен музей, където назначи Климентов като експонат. Но Партията реши веднъж, че Свежин е пораснал достатъчно и може да оглави вестник „Пулс“. Вестникът бе издание на ДКМС (Димитровски комунистически младежки съюз).

Разбира се, че Климентов веднага си намери бюрото, на което светлината от прозореца осветяваше лявата част така, както се казваше в книгите по медицина. Така не се разваляло зрението.

И тъкмо седнал на работното си място, телефонът на Климентов иззвънял. Кой ли го търси сега пък в тоя напрегнат момент, си помислил мечтаещият Първа награда и вдигнал телефона. Надявал се отсреща да чуе глас на млада поетеса, която срещу една публикация може да разнообрази после ергенския му живот. А също така да охлади и страстта му към първите награди.

Но от другия край на телефона се чул пъхтящият бас на другия сиамски близнак, който направо изревал в слушалката:

„Другарю Климентов... Елате веднага при мен...“

Може би се бил уплашил от тази операция по разделянето на сиамците... Или нещо такова...

Но Климентов веднага отърчал в кабинета на шефа си. Главният редактор Георги Свежин се поклащал на един люлеещ се стол пред бюро, отрупано със стихове на млади поетеси, и Климентов се уплашил при мисълта:

„Леле, какво четене ме чака...“

Зад гърба на неговия главен редактор висял като обесен портретът на Ботев, станал известен с първата част от двустишието на Климентов: „И стига ми тая награда / да взема първа награда...“

Свежин обаче не събрал любовните стихове на младите поетеси и не ги връчил на Климентов, а направо попитал:

„Климентов, чий портрет виси на стената зад мен?“

Климентов помислил дали пък няма някаква уловка във въпроса, припомнил си собственото двустишие и автора на първия стих, и отсякъл:

„На Христо Ботев, другарю Свежин.“

Свежин пак погледнал Климентов и с пълно гърло изревал:

„А какъв е бил Христо Ботев, другарю Климентов?“

Вторият от сиамските близнаци се притеснил видимо, но не признал, че точно Ботев е написал: „И стига ми тая награда...“ Вместо това отсякъл:

„Поет-революционер, другарю Свежин...“

Нататък въпросите потекли като река, а Климентов отговарял като Георги Димитров на процеса в Лайпциг, само че на български. После разпитваният си признал на въпроса как се е оттеглил от живота Ботев, заявявайки категорично, че бил убит.

„И на колко години е бил, бе, Климентов?“, попитал главният редактор, забравяйки да обяви разпитвания за другар.

„На двадесет и осем“, неволно признал разпитваният.

„А ти на колко си, Климентов?“

„На четиридесет и осем, другарю Свежин...“

„И не те ли е срам, бе, Климентов... Не те ли е срам?...“

След няколко години Тодор Климентов се засрами и напусна този свят. Без никаква награда...

АЗ ТОВА СТИХОТВОРЕНИЕ НЕ ГО КУПУВАМ

Аз, разбира се, съм влюбен в Константин Павлов. И решавам да му направя символично обяснение в любов. Първата книга на Константин Павлов се нарича „Сатири“. Годината е 1991 и аз издавам втората си стихосбирка. Освен с посвещение на поета, кръщавам книгата си „Сатири – 2“. Така хем отбелязвам, че ми е втора стихосбирка, хем пък хвърлям символичен мост между мен и Константин Павлов.

Тука е мястото да си призная, че направих и друг подарък на любимия поет същата година. В библиотеката на Смолян имаше цели пет броя от стихосбирката му „Сатири“... И никаква читателска заверка. Тридесет и една години никой не бе посягал на Коста Павлов. („Сатири“ излиза през 1960 година под редакцията на бащата на априлското поколение Добри Жотев и с корица от великия Генко Генков...) И това ме извади извън релси. И откраднах и петте екземпляра... И започнах да ги давам да се четат. И те се четяха. А на автора не бе останала никаква бройка и аз му подарих две...

Радост за автора. И тримата са епохи в българската литература... И в изкуството въобще... Трима велики, събрани в една книга...

Сега, обръщайки се назад, разбирам, че съм живял с епохи. Говорили сме си, пили сме, карали сме се – повече те на мене. Понякога гледах на тях така, сякаш малка България гледа Съветския съюз. Така, както сега малка България гледа САЩ...

Въобще природата е несправедлива. Съдбата на малката държава става част от съдбата на малкия човек, роден в малка държава.

Вече съм дал книгите на Коцето (Павлов) и влизам в кафенето на писателите на „Ангел Кънчев“ 5...

Но къде да отиде в София един провинциален писател, влюбен в Константин Павлов, с току-що издадена книга със заглавие „Сатири – 2“?

Демокрацията е на две години и вече прохождаше по нашите земи. Аха да падне и да си ожули коленете и лактите. Пазарната икономика бе струпала клади от спестяванията на нашите родители, а те на тези клади, изгаряйки, повтаряха: „И все пак тя се върти“...

Толкова внезапно ни връхлетя демокрацията, че още не можехме да я опишем със свои думи и повтаряхме каквото сме чули или от Владимир Костов и Румяна Узунова, или за Джордано Бруно, Галилео Галилей и Жана д'Арк...

Тежко е да влезеш в демокрацията без свои думи. Още по-тежко е без свои думи и да излезеш от нея, защото, както вървят нещата...

Това става преди тридесет и пет години – тогава, когато аз бях на тридесет и пет...

Влизам в кафенето, но съм решил да прилагам пазарни принципи. Защото нищо не струва демокрацията, ако няма с какво да се купи.

Книжката ми струва шест лева и обяснявам, че аз книги не подарявам. Също така съм принуден да обясня, че ако не я прочетат, напразно са живели този живот. С една дума – да не прочетат „Сатири – 2“ е равнозначно на това да не са чели „Сатири“...

Така разбрах, че мнозина не бяха чели Коцето, но пък започнаха да четат Стоянов.

Разбира се, че по механизмите на пазарната икономика всяка продадена книга се превръщаше във водка. А времената бяха такива, че си поръчваш водка на една цена, но докато сервитьорката я донесе, инфлацията вече е свършила онази част от сметката, която и без да си пил водка вече я виждаш двойна.

По едно време минава и титанът на критическата мисъл, този, който веднъж в Пловдив го бяха остригали в милицията, докато разберат, че преподава в Пловдивския университет.

– Светльо – казвам, – дай шест лева, ако обичаш...

Вади Светлозар Игов цяла бала с пари, отброява шест лева и, аха да тръгне, аз му давам стихосбирка. Но взимам първо парите. Един вид – застраховка. Защото може да не си вземе книгата, може, докато му я надписвам, инфлацията да изгори шестте лева... Всичко се случва – демокрация е това. А ние още не разбираме от демокрация...

Светльо взема книгата – беше писал за първата ми книга „Шепа живот“ възторжено някъде. Вече сме приятели. Ама приятели в пазарна икономика е нещо непознато и аз експериментирам.

Сяда в „Тихия кът“ Светльо и аз с периферното си зрение – след толкова водки май само периферно зрение ми беше останало – та с този остатък виждам как Великият критик сяда и отваря закупената книга. И чете. Чете, разлиства и пак чете. И пак разлиства, и пак...

Не ми трябва рецензия. Това му стига на поета, останал с едно-две периферни зрения в началото на демокрацията.

По едно време Светльо идва, тупа ме по рамото и пита дали мога да му дам един лев. За малко да си помисля, че съм му пробутал некачествена стока и си иска парите. Успокоих се. Само лев ми иска. Пък цяла бала с пари в джоба му.

Викам си, че и него го е ударила инфлацията. И му давам.

А той, който неистово и чистосърдечно мразеше Любо Левчев, съученик дори на Коцето Павлов, ми казва:

– Не можеш да ми продаваш книга за шест лева. И в нея да има стихотворение, посветено на Левчев... Аз това стихотворение не го купувам...

Ето така се прохождаше в пазарната икономика тогава...

ГНУС МЕ Е ОТ ТЕБЕ, МАРИЯН БАЧЕВ... И ОТ МЕНЕ МЕ Е ГНУС ЗАРАДИ ТЕБЕ...

И пак да повторя — гнус ме е от тебе, Мариян Бачев... И от мене ме е гнус заради тебе. Гнус ме е, че съм допуснал да ми бъдеш министър на културата. Че работещите в културата — с такъв министър не бих ги нарекъл вече никога „дейци на културата“ — че работещите подвиваха куйруци покрай тебе, за да ти се харесат. Защото нали може да разпределиш някоя порцийка и на тях...

Идвали са, висели са пред кабинета ти, докато ти вътре си се правил на зает с важни държавни дела... Докато ти вътре си скролил на телефона... Сигурно дори си попадал на онлайн снимките им във фейсбуците, изобразяващи ги под текста: „В момента чакам среща с министъра на културата, г-н Мариян Бачев“... И как си разцъквал телефона си, като лигите ти са подмокряли дисплея му от удоволствие...

Господи, че ти под такива постове сигурно си се чувствал като влагалище... Защото такова нещо наблюдавах до себе си в черквата „Св. София“ час и половина, докато опяваха Любен Дилов-син. Господи, имах чувството, че ако влезеш сам в черква, ти няма да целунеш икона, а ще скролиш по нея...

Час и половина ти разцъкваше телефона си в черква. Ти разцъкваше час и половина телефона си тогава, когато опяват блаженопочившия Любен Дилов-син. И не се сдържах... И ти го казах — защото в храма не можех да те набия, а трябваше — и ти казах, че не ме е срам от министъра на културата, а от културата на министъра. Ти дори не знаеш, че това са думи на Радой Ралин.

„Надявам се, че разбираш какво ти казвам“...

Между другото, докато скролеше, подмокрен като вагина, китките увехнаха под мишниците ти... Разбрах, че не си стигнал до ковчега после... Не се притеснявай... Любо сигурно доста се е смял, докато те гледа... И сигурно не е полетял нагоре духът му. Просто е решил да ти изръкопляска с току-що поникналите му ангелски криле и е полетял нагоре... Гнус ме е от тебе, Мариян Бачев. И от мене ме е гнус, че ми се налага да живея с тебе в един живот... 

         

                                         Христо СТОЯНОВ

ЛЮБЕН ДИЛОВ - СИН, КОЙ СИ ТИ?

Обичаше да идва вкъщи. Във Варна. Обичаше да си говори с жена ми Милена. Обичаше да я слуша — нещо, което е убягнало от спомнящите си за него. Да... Любо беше внимателен слушател. Понякога си мисля, че бе по-добър слушател... Защото само добър слушател може да има такива словесни рефлекси. Обичаше да гледа картините вкъщи — малцина знаят, че Любо беше страстен колекционер. Някои от художниците, на които направи после успешни изложби в „Европеу“, откри в моята колекция. Искаше да направи на още няколко от тях изложби, но замина нанякъде... Разменяхме си картини — давал ми е работи от автори, които харесва. И аз съм му давал. Един ден ме помоли да го посрещна на летището във Варна. Понякога го оставях вкъщи да поработи, защото или нямаше да остава във Варна, или бе твърде рано да се настани в хотела. Обади ми се един ден и ме помоли да го посрещна. И с високомерието на софиянец попита мен, провинциалиста, да ми вземе ли нещо от столицата. По подразбиране на такъв въпрос от дете съм свикнал да отговарям, че искам захарно петле или шекерена пръчка... Но изтърсих: „Може... Златю Бояджиев, Майстора“... Това са захарните петлета на колекционера... Шекерените пръчки на колекционера са Златю Бояджиев, Майстора, Бенчо Обрешков, Илия Петров... Когато на другия ден Любо слезе от самолета, бе гушнал Майстора... Рисунка на Майстора. Ама Майстора... Въобще, Любо, никога не си имал чувство за хумор. И бъркаш Златю и Майстора с шекерена пръчка за провинциалисти...

                                                       Христо СТОЯНОВ

„БАНГАРАНГА“ ИЛИ ШЛЬОКАВИЦАТА НА РЪЧЕНИЦАТА

И не я харесвам по чисто естетически причини. И не само не я харесвам. Аз се срамувам от „Бангаранга“... Срамувам се от Дара така, както се срамувам от Азис... Както се срамувам от чалгата, въпреки че тя е част от естетическите търсения и предпочитания на Джокович. Това превръщане на изпълнителката на „Бангаранга“ (дори не знам дали правилно я изписвам на кирилица) в национална героиня издава само дълбокия провинциален комплекс на нацията ни. Колко малко ѝ трябва на тази нация, за да се превърне в маса от лесно управляеми индивиди. Един продукт на добре управляван кич ни накара да забравим Гяуров, Борис Христов, Минчо Минчев, Райна Кабаиванска... Градовете в България се надпреварват кой пръв ще превърне изпълнителката в почетен гражданин, да не би случайно да заподозрат това населено място в липса на родолюбие и патриотизъм. В момента, ако не споменаваш с благоволение „Дара“ в автобуса, ще те глобят като нередовен пътник. Ще те свалят от автобуса, влака, самолета. Може и в движение да го направят. „Дара“ и „Бангаранга“ са семантичният превод на патриотизъм и родолюбие. Може да не знаеш „Гора зашуми, вятър повее“, но „Бангаранга“ е мерило за интелигентност. Мерна единица за твоята интелигентност... Танцът на Дара и съответните движения на тялото и ръцете се превърнаха в национален танц... Въпреки че този танц аз лично го приемам като „шльокавицата“ на ръченицата... И така, както преведохме на „шльокавица“ „Под игото“, сега превеждаме „седем осми“ такта на „Бангаранга“ — т.е. на музикална шльокавица... Но на този такт можеш да дишаш лепило, да смъркаш трева, но не и да изпитваш естетическо удоволствие... „Две очи“ може да се преведе на „Бангаранга“, „Хаджи Димитър“ — на „Бангаранга“, „Песента на колелетата“ — на „Бангаранга“... Българският език става „Бангаранга“... И за цялата тази „Бангаранга“ ставаш почетен гражданин на градовете „Бангаранга“... Докато един ден не разберем, че точният превод на „Бангаранга“ е „Баба Алино“ край Варна, чийто почетен гражданин е и Дара...

P.S. А по отношение на това дали направеното от Дара е успех не е лошо да си зададем въпроса "Що е успех"... Това е моят отговор: Ами, не можем. Първо да си изясним: "Що е успех"... Успех е да направиш, да създадеш нещо с качества. Или "успех" е награждаване на нещо, каквото и да е... Успех ли е написването на "Хаджи Димитър". Несъмнено е успех. Успех ли е получаване на Нобелова награда от Сюли Прюдом за стихотворението "Счупената ваза"... Стихотворението не е литературен успех. Но се получава Нобелова награда... Е, и... Успех е създаването на атомната бомба... Но успех ли е избиването с такава в Хирошима и Нагазаки на стотици хиляди невинни японци... Кое е успех? Съжалявам, че Ви отговарям. За Вас е успех, че Ви отговарям на тъп въпрос, но за мен Вашия успех е унижение... 🙂Аз не поздравявам за награда, а за произведение. Защото наградата е съблазън, следователно е от дявола. Единствено Творението е от Бог...

                                                                      Христо СТОЯНОВ

ЖУРНАЛИСТИ, ЛЪСКАЙТЕ СИ ОБУВКИТЕ - С ТИЯ КРАКА СИ ВАДИТЕ ХЛЯБА

Днес на манифестацията във Варна. Празник... 24 май. Около официалните лица се навъртат журналисти. Снимат. Задават дежурни въпроси. Свързани с културата и нейното бъдеще по тези земи. Отговаря се авторитетно. Всеки се старае да изглежда добре. В такива случаи човек вади най-новия кат дрехи. Ако трябва ще извади и дрехите си за погребение, но трябва да уважи празника. Само една журналистка е като изваден манекен от склад с дрехи втора употреба, които никой не е пожелал да купи. Разбирам - такова й е нивото, малка заплата... И аз съм носил такива дрехи. Дори колата ми е втора употреба. Но не е важно какви са дрехите, важно е с тях да стъпваш чорбаджийската. Отдавна Даниела Стойнова го раздава чорбаджия на варненската гилдия журналисти. Хайде, не е намерила време да удари една ютия на дрехите, но е празник... Можеше поне да нахлузи някакви чорапи, тогава да обуе обувките тип "галоши". Пък и една вода да им бе метнала. От уважение към празника...

- Госпожо Стойнова, викам, поне си почистете обувките... Не за друго, ама с тия крака си вадите хляба...

Честит 24 май, празник на всички Стойновци и Даниели в журналистиката...

                                     Христо Стоянов

ЕЗИК ПО ПОЛОВ ПЪТ

ЕЗИК ПО ПОЛОВ ПЪТ

                     На адм. Пламен Манушев

На американец никога не се налага да учи чужд език. Всички му знаят разваления английски. Дори и тези, които току-що са започнали да го учат. Развален език лесно се учи. Но когато знаеш само разваления си майчин език, няма как да се хвърлиш в дебрите на лингвистиката. Защото, какъвто и чужд език да научиш, щом майчиният език ти е развален, няма начин да научиш правилен чужд език. Аз нямам нищо против американците, още повече че им знам езика толкова, колкото те знаят български. Въпреки че съм попадал на американци, с които добре се разбираме на български, защото те отскоро били станали американци. Иначе коренът им бил от България и на развален български ми казват къде точно са се били родили. Но нямали време да научат майчин език и се преместили в Америка. Стават такива работи. При това често стават. Но случаят, който ще ви разкажа, не е свързан с българин втора употреба – защото някои, като се върнат пак в България, са българи втора употреба. Нали ги ползваме за българи, като се върнат, само за да се покажем пред чужденците. Демек: „Вижте, че наши българи знаят още по-развален английски от вас“… Но това, за което искам да ви разкажа, е свързано с немския език, изучаван по полов път. Някои езици така се изучават. По полов път. Та един американец трябвало да отиде в Германия. Но било нещо като обмяна на опит. И тъкмо да се съгласи, се чукнал по главата и казал: „Как така с един развален английски да отиде в страната на Гьоте и Хайне, при положение че дори Шекспир е учил на развален английски…“ Да четеш Шекспир на американски е все едно да рецитираш „Опълченците на Шипка“ на шльокавица. Не че няма такива опити… Ама американецът не знаел за тези опити и казал пред началството си, че освен че не знае добре английски, той въобще не знаел и немски. Шефът му помислил иновативно по въпроса… После пак помислил… В случая обаче много му помогнало, че бил морски офицер. Всъщност американците нямат морски офицери, тъй като нямат морета, но за това Бог ги обградил с океани. Океанският офицер, имайки огромен опит, си припомнил: „Всички моряци са чайки бели…“ Също така в подсъзнанието му се появили жени във всяко световно пристанище и решително обявил, че незнанието на немски е най-малката причина за един снажен океански офицер от военоокеанския флот на САЩ. И казал, че въпросът се решава за три месеца подготвителен курс в Германия. И тука вече ще разберете защо намесих българите в началото. Само един човек в световната история е научил немски за три месеца така, че на немски спрял да говори с конете си и заговорил едни съдии в Германия, които решили, че точно той е подпалил Райхстага, за да научи в затвора немски. И решили, че младият специалист ще отиде в Германия и три месеца ще се затвори в хотелската стая с една германка. Защото най-лесният начин да се научи един език е да го научиш по полов път. И военоокеанският млад офицер заминал за Германия и се затворил с едно момиче в една хотелска стая. Където упорито започнали да учат немски. И започнали. От литературен немски минавали на баварски. Понякога, мислил си офицерът, вкарвали и австрийски наречия. Въпреки че за немците австрийският сигурно е нещо като македонския за българите. Учили три месеца, затворени в хотелската стая, така както Георги Димитров учил немски в килията. Ама той разговарял само с пазачите. От време на време само някоя камериерка почуквала на вратата, те замятали хавлия и вкарвали количката със затворническата храна в стаята. Три месеца. В договора не се знае дали ученето на немски от офицера е реципрочно на ученето на развален английски от девойката. И когато той започнал да ѝ шепне на нейния език неща, които тя разбирала… И когато до такава степен усъвършенствал езика, че си поискал всички офицерски атрибути на нейния език и тя безпогрешно му подавала изгладения от нея панталон, изпраната от нея риза, чорапи, шапка, кортик… И когато се убедил, че знае езика на страната домакин, тя го прегърнала, целунала го и го пуснала да провери съвършенствата на немски с хора. Само че никой не го разбирал. Слязъл на рецепцията. Влязъл в лоби бара. После излязъл на някакво „щрасе“, влязъл в магазин… Никой не го разбирал. Сякаш говорил на американски английски на Шекспир… И се върнал разтревожен в стаята… И тогава се сетил да попита неговата учителка откъде е. И тя му казала, че е от Будапеща. Също така му казала, че той много добре говори унгарски…

Христо СТОЯНОВ

ГАБРОВО, ОСЪЗНАЙ СЕ... ЗАСЕЛВАНЕТО С РОМИ Е ОТПРЕДИ ПЕТДЕСЕТ ГОДИНИ...

Габровци, озаптете се. Моето детство мина по ул. "Митко Палаузов". Учих в училище "Митко Палаузов"... Там беше самолетът, там бяха картингите, там е входът на басейна. Блокчетата бяха населени с работещи във "Васил Коларов" и фабрика "Балкан"... Беше 1969 година, когато излязох от Габрово - преди да се роди Таня Христова. А в годината, когато тя се е родила, отидох да погреба баща ми Недко Буката. И не можах да позная града. Имах чувството, че ходя по улиците на Кърджали, Разград или Търговище. Говореше се на турски. Когато излязох от Габрово имаше едно ромско семейство. След 1972 година - когато Таня Христова се е родила - Габрово се напълни с роми... До тогава имаше само Божана, Дико и шестнадесетте им деца... Гледаха си работата и децата. Таня не е и подозирала, че в годината, когато се е раждала, в Габрово ще се заселят толкова роми. Погледнете назад. Не Таня Христова докара ромите... Ние в Габрово си имахме осемнадесет наше родно габровско производства. И те бяха тема за разговор вечер, защото нямаше телевизия. Но имаше за кого да си говорим. И старите габровци с умиление говорят за тях. Габровци, не обслужвайте нечии партийни интереси на нереализирани партийци. Помислете за Габрово. Какво ще направите, ако Таня излезе от Общината? Някой ще ви донесе проекти, ще развие града ли. Попитайте старите - ние имаме още памет за онези процеси, когато ЦК на БКП реши да пресели толкова чуждоговорещи в Габрово. Не обслужвайте друго ЦК сега...

Христо СТОЯНОВ

ЗАЩО ГИ НЯМА НОВИТЕ 131 НА СВЛАЧИЩЕТО?

Какво видях и разбрах след свлачището в Пампорово? Димитър Главчев и Росен Желязков като служебни премиери ходиха на място - пожари, наводнения, катаклизми. Представителят на Министерския съвет в Смолян и областен управител обеща да се обади на тел.: "112"... Дано да не му е изключен телефонът... Апропо, със същият областен управител навремето ходихме до това свлачище, а после проверявахме цените на депутатските кюфтета в станцията на Министерския съвет. Сега може да е отишъл да ги опита след като добросъвестно е звъннал на "112"... Бойко Борисов яхваше джипа, Гюров сигурно пести гориво. Хайде, нямаме още Министерски съвет - редовен. Но имаме Председател на Народното събрание... Е, вече започва да понакуцва новото болшинство... Ама доста накуцва... А може да ги е страх да не ги повлече свлачището... Ама то вече започна - това свлачище заплашва да е динената кора на новото мнозинство...

ОЩЕ НЕЩО ЗА СВЛАЧИЩЕТО НА ПАМПОРОВО И ЦЕНАТА НА КЮФТЕТАТА В СТАНЦИЯТА НА МИНИСТЕРСКИЯ СЪВЕТ

По повод свлачището на Пампорово... През 1993 година писах голям материал за него във в. "Новинар". Спомням си, че свлачището продължава надолу и някъде към кв. Каптажа" на Смолян засегна доста нови къщи на нови бизнесмени. Спомням си, че всъщност новите бизнесмени тогава си бяха взели парцели и започнаха да строят без сондажи по места... Няколко къщи не издържаха и местата в района станаха по-малко апетитни. Тогава това свлачище бе златна мина за журналистическата гилдия. Ако нямаше свлачищен процес се качвахме на около три километра по-нагоре и диктувахме цените на кюфтетата и кебапчетата в станцията на мМинистерския съвет. Свлачището и цената на кюфтетата ни отреждаха "ЧЕЛО" под главата на вестниците. А ние се разхождахме с горди осанки на "разследващи" журналисти по главната на Смолян. От нас се страхуваха всички. Не от свлачището, от нас, които, като свлачище се сривахме по главната на града. Сега търсят политическа вина - някой трябва да се хареса на новата власт. Нищо не се е променило. Само дето журналистите са други, но със същия манталитет и апломб ни "страхуват" от медиите. И цената на кюфтетата е същата - очаквам тези дни да се появят дописки с меню от станцията на Министерския съвет... Но тогава имаше и романтика в тези "разследвания"... А, забравих да кажа, че през 2000 година, когато течеше поредното укрепване на свлачищния район шкодата ми поднесе и се спря с увиснало колело над стената, с която укрепваха свлачището. Беше 2000 година, защото точно преди месец си бях взел шофьорска книжка. За тези, които нямат памет...

АЗ ЛИЧНО ПРЕДПОЧИТАМ СВОБОДАТА

Любомир Левчев днес трябваше да навърши 91 (деветдесет и една) години. Все още няма улица на негово име, библиотека на негово име, площад на негово име... Което, имайки предвид манталитета на българина, все още го прави наш съвременник... Е, има нещо кръстено на негово име - синът ми Любомир. Беше ми кум и кръстник на сина ми. Бяхме излезли в Смолян, Любо хвана Любчо за ръка и се шмугнаха в един хранителен магазин. Бяха бедни времена, Любчо беше на три годинки. Влезли в магазина и Любо Левчев казал: "Какъв шоколад искаш?". Любчо огледал витрината и казал: "Аз лично предпочитам саламче"... И излязоха от магазина с пълна торба със салами. И шоколад, разбира се... Измъквал ме е многократно от милицията, защото и аз, като сина ми тогава "Лично предпочитах свободата"... Господи, бате, как липсваш само.

АЗ НЯМА ДА НАПУСНА КОРАБА

И тъй като вече започнаха да напускат кораба ми се иска да кажа - АЗ НЯМА ДА НАПУСНА КОРАБА. Защото така съм възпитан. И защото не съм се качил, за да скачам - качил съм се да плавам. Не да плУвам, а да плАвам... И защото всички кораби са построени, за да стигат. Няма кораб, построен, за да бъде обиталище за риби... И един ден, помнете ми думата, ще чуем от мачтата някой да вика: "Земя"... Защото никой няма да извика от мачтата: "Дъно"... От мачтата можеш да видиш само суша... Това е за всички, които скачат сега.

НЕДЕЛЯ, ДЕН ЗА БАНЯ

И сега, какво? Ще чакаме Радев да се провали... Но ако се провали това значи, че ще се върнем на политическия пазар най-добри от лошите, а не по-добри. Сега е време да изчистим Авгиевите обори, да покажем най-доброто... Да изринем това, което ни доведе до тука... Да махнем воденичните камъни от шиите си и да ги поставим там, където могат да мелят, а не да тежат на шиите... Някои на това му казват "рестарт"... Може и рестарт да е. Баба казваше: "Неделя е. Време е за баня. Вземи си чистите дрешки и да те водя да те изкъпя"... Така че - ДЕН ЗА БАНЯ Е. Неделя е... Че двадесет години не сме се къпали. И разбираме ИванДинковото: "Българинът не е създаден от кал, а от кир"... Много политически кир по партийните структури се е натрупал... Ама много...

                                     Христо Стоянов

ОТКРИТО ДО БОЙКО БОРИСОВ

ГЕРБ има проблем в кадрите - липса на авторитети и личности... Вкараха се в листите неадекватни консуматори на власт с явни признаци на ефекта "Дънинг-Крюгер"... Консуматори на власт без да бъдат носители на идеи и авторитет... Бутонките на шпайковете не са носители на когнитивни способности...

Това го говоря от години... Опитвах се да го кажа - глас в пустиня. Хората гледаха как хора от ГЕРБ консумират власт, стават зам.кметове, смъкват авторитета на ГЕРБ, използват кметския стол като асансьор... Вдигаха и сваляха зад работните си столове портрета на Бойко Борисов - също като асансьор. Опитвах се да говоря, да кажа нещо. Отказах се няколко пъти от участие в листата по морални причини... Първото, което вижда народът е анемията на морала... Моралът остана без хемоглобин, желязото изчезна от кръвта... Бойко, докато има желязо в принципите ни - обърни ни внимание. За да не извикаш един ден като Благоев: "Олеле, съсипаха ми хубавата партийка"... Вярно е, че партията е твоя, но и ние сме част от нея. И ако теб те боли за ГЕРБ трябва да знаеш, че те болим ние... И, още нещо - аз ще напусна ГЕРБ след тебе. Направи нещо...

                                                           Христо СТОЯНОВ

ЛОШИ ПРЕДЧУВСТВИЯ ЗА УНГАРИЯ

Момчето е на 45 години... В случая не може, пък е и грешно да се запее: "Четиридесет и пет години стигат"... Работило е при Орбан - все отнякъде се започва. По-добре е да работиш при някого, отколкото да те работи някой. В случая момчето е работило при него. Само. И, както се разбрахме, в това няма нищо странно... В началото на деветдесетте години момчето е било на десет години. И вероятно е научило нещо в тогавашните училища. Има снимка в дома си, пишещо домашното си, а зад него Орбан на снимка... Познато - у нас беше Георги Димитров, а отскоро и Левски... Примерно е научило колко е хубаво да предадеш близките си в името на някаква своя цел. И толкова добре го е научило това момче това нещо, че започнало да записва разговорите с жена си. Да. Дошло е време да се ожени и започнало да записва разговорите с жена си. После ги показало, защото и в Унгария преграда пред кариерното развитие няма. Това момче няма картонче в Унгарските служби. Пък и за какво му е картонче. То има записи... Няма да навлизам в подробности, но в делото за развод се говори и за домашно насилие. В случая е без значение тя или той са се насилвали, защото е ставало пред очите на децата им. Преди да ги науча тези неща гледах как това момче поздравява - то не стиска ръката, която му се подава. То просто позволява да му хванат ръката, която е безжизнена... То се страхува да бъде прегърнато. Има едно вътрешно напрежение на гузен човек. Нещо като: "Ако те прегърна ще те предам"... Това момче, което винаги е готово да стане Юда започва да управлява Унгария... Унгария, която роди Петьофи, който написа: 

Любов и Свобода

Две неща ми трябват на земята -

те са любовта и свободата.

Жертвал бих живота безвъзвратно

за любов,

любовта да дам за свободата

съм готов.

Имам лоши предчувствия за Унгария, която толкова обичам...