КАКЪВТО СА МЕ ВИДЕЛИ ДРУГИТЕ

ЕДИН НЕУДОБЕН ДИСИДЕНТ ПРИ ДЕМОКРАЦИЯТА

от ДЖОН ХАМИЛТЪН

Повечето от приятелите ми в София не разбираха защо съм толкова близък с Христо Стоянов. Той е огромен човек на около 46 години, с могъща гръд и мускули. Бил е леяр на младини. Косата му е гъста и черна, гъста и черна е и брадата му, прорязана от бели нишки. Но във физиката му има две слаби места – няма зъби и пръстите му треперят. Когато е мног неспокоен пръстите му треперят като листа и трябва да държи запалката с две ръце, за да си запали цигарата.

„Той е разбойник, хулиган! Не трябваше да те запознавам с него“ – каза намръщено Аглая, моята приятелка от частната национална телевизия BTV.

Аглая обичаше да ме запознава с хора и се гордееше с приятелските връзки, които бях създал благодарение на нея. Наскоро Христо бе напуснал Съюза на българските писатели по типичен за него, почти порнографски начин – подарил на членовете измислената от него награда „Поцинкован ибрик“. Във века на течащата вода тези малки канчета за измиване са доста редки, но Христо го бе приватизирал от един външен нужник на дядото на кмета на едно помашко село.

„Това е за измиване на задни мисли“ – казал той на годишната среща на Съюза, и хвърлил канчето с малко чучурче на трибуната на председателя. Все едно някой да подмята рула с тоалетна хартия на събрание на Кралското дружество по изкуствата.

Предизвикал фурор и си излязъл. Хората от писателския съюз сигурно са били доволни да му видят гърба дори и с цената на такава колоритна обида. Мисля, че много български писатели не го харесват, както и той тях.

„Джон, факт е, че се боря за правата на тези копелета, за писателите и колегите от вестниците, за да могат свободно да се изразяват. Но те не го разбират. Никой не си мръдна пръста да ме защити“ – каза ми той по-късно.

Харесвах го по същата причина, поради която Аглая му бе сърдита. Христо наистина е хулиган, роден бунтар и майстор на изключително неразумно поведение. Шест пъти развеждан, той е самоук писател, журналист и поет, на чиято визитка пише: „Христо Стоянов, Българин“.

Разказва мръсни вицове, заговаря всичко, което носи пола, и е готов да се скара с всеки, който му противоречи. Може би и заради това е в постоянна война с правителството и съда, да не говорим за половината ми приятели. Но е верен и ще зареже всичко, за да пресече страната и да се види с някой, когото счита за близък.

Така и аз зарязах всичко и заминах за Смолян при него. Христо съдеше местен прокурор, защото му отнел правото на свобода на словото. Помоли ме да го посетя и ме покани в малката си боксониера в гол бетонен блок с изглед към планината. Единствената стая бе пълна с дим от хиляди цигари. Запитах се колко време ще издържа.

Освен цигарения дим, и стаята издаваше предпочитанията и характера на собственика си. Рафтове с книги покриваха стените от пода до тавана. Която и книга да отвориш, те лъхва мирис на застоял тютюн. Христо ги е прочел всичките – руските и българските класици, преводи от всички основни европейски езици на проза, поезия, философия, история.

До прозореца има маса със стара пишеща машина. Леглото е под лавиците с книги. Денем го използва като диван, вечер спи на него. В ъгъла на стаята, зад леглото, са подредени дебели жълти борови тояги с обелена кора, всяка около два метра дълга.

„Всеки път като ходя за гъби, взимам нова тояга“ – казва ми той. Нещо в гласа му ми подсказва, че може би ги използва за самозащита.

Стената срещу библиотеката е покрита с картини – творби, които Христо е изпросил от най-известните съвременни художници. До тях са собствените му картини – жени с огромни гърди, които се превръщат в змии. Вместо крака имат навити, зелени люспести опашки. Главите на змиите са поставени върху човешки тела. Христо се развеждаше за шести път, когато се запознах с него. Приятелката му по това време бе два пъти по-млада… „Все още мога да я задоволявам, пълен съм с енергия“ – информира ме с горда усмивка той.

А стаята е истинско проявление на характера му.

Христо е опекъл пиле и питка – традиционен бял хляб с кръгла форма в моя чест, така че приятната миризма на готвено е погълнала тютюневия дим. Вади няколко бутилки фалшиво уиски „Савой клъб“ и джин от стария шкаф до бюрото му. Те са там, недокоснати от няколко години, откакто Христо е отказал алкохола. Сега е възхитен, че има на кого да ги предложи.

Мислех, че бившите пияници не държат пълни бутилки наоколо, за да не се изкушат, но ако Христо реши нещо, никой не може да го спре. Питиетата са отвратителни, от ароматизатор и спирт, вероятно производство на Цар Киро, циганският цар на алкохола. Избирам бутилка с джин.

До късно през нощта говорим за помаците, християните, мюсюлманите, за Родопите, за исляма и комунистите, които все още имат влияние върху интелектуалците. Той ръмжи срещу поети, писатели и художници, които щастливо папкали от комунистическата ясла, докато я изпразнили, и сега са на хранилка в „Отворено общество“, където ядат парите на Джордж Сорос. Пия евтиния джин, а той говори, пуши и ми разказва за миналото си в стоманодобивните заводи и леярните за мед.

Оженил се за едно момиче само защото забременяла от друг, а той не искал детето да расте без баща. Започнал да чете книги и да пише стихове. Станал известен скандалджия.

„Пиех по двадесет водки на вечер. Можех да го правя всеки ден“ – хвали се той. Изповедта му няма нищо общо с тъжното самосъжаление, типично за трезвениците.

„Пиех само на екс! Наведнъж!“

След няколко деца и женитби властите го върнали в Смолян. Бил арестуван, защото писал подигравателно стихотворение за Тодор Живков. Тогава дошла демокрацията и той станал писател и журналист, започнал сам да издава книгите си – едновременно автор, издател и разпространител...

Решил, че издателската къща го ограбва, прекратил договора и минал на самиздат. Всяка зима пишел по една книга, обикновено за няколко месеца. Напролет я отпечатвал, през лятото и есента я разпространявал. Когато започнал този бизнес не знаел да кара кола. На 45 години издържал шофьорски изпит и поел по пътищата. Първата му кола била петнадесетгодишна „Шкода“, която купил за около сто лири стерлинги. На другия ден след като издържал изпита, напълнил багажника и задните седалки с поредната си книга (подари ми я с посвещение на една приятелка-политолог, Робин Брукс, и на мен), и поел по магистралата на първата си голяма книжна обиколка на България.

Тази обиколка по-късно станала сюжет за друга книга. Били поредица от катастрофи, частични успехи, срещи със смъртта, преплетени със скандални и срамни изпълнения. Но за Христо всяко нещастие е находка.

„Оооо! На косъм ми се размина! Опитах се да завия, и колата подскочи към централната бариера“ – тъжи той, сякаш колата му е кон, който върви накъдето си иска. „Добре, че дойде един камион, и ме изтегли с въже на пътя“.

Скъпи ремонти били неизбежният резултат от тези произшествия. Нова ос, нов колянов вал погълнали печалбите от първата обиколка. Христо се справял сам с по-дребни повреди – пръскал с жълт спрей вдлъбнатините и драскотините по колата, все едно че са инфектирани. Предната част и страничните врати скоро придобили странен петнисто-крастав вид.

Начинанието било безумно от търговска гледна точка. Наистина, продавал книги, ставал известен във всяка голяма книжарница в страната. Но спечелил ли пари? Последната му приятелка изпила печалбата от една книга. Изхарчил половината от приходите от друга книга, за да си купи нова кола, всъщност кола на старо, двадесетгодишна лада, която се счупила след една седмица. Останалата част от печалбата отишла за ремонт…

***

След доста време и много джин очите ми започват да се затварят. Христо ми отстъпва тясното си легло, а той се свива на карирания килим на пода. Тютюневият облак ме обгръща дори и в чистите чаршафи. Цигарите са навсякъде, миризмата им е всепроникваща, и постоянно дразни обонянието ми. Последното нещо, което виждам преди да заспя, е малък стълб дим, издигащ се точно пред краката ми. Събуждам се рано, в шест часа сутринта, а димът е все още в носа ми, върти се в ранните слънчеви лъчи, които нахлуват през голите прозорци. Христо лежи по гръб на килима, увит с одеяло, и гледа в тавана с цигара в уста. До него има препълнен пепелник и смачкана цигарена кутия. Пушил е часове в очакване да се събудя, за да си говорим.

Отиваме в съда – масивно бетонно здание в края на града. Прилича на по-малък, безпризорен брат на градския театър, за който обаче никой не се грижи. Бетонът по стените се е напукал, осветлението не работи, няма прозорци. Сградата спокойно може да се използва като затвор. Сядам на втория ред пейки в мрачната съдебна зала. Дошъл е съседът на Христо, както и журналист от местния вестник. Присъстват още съдийката, двама представители на прокуратурата, и Здравка Калайджиева, адвокатка на Христо. (По-късно Здравка Калайджиева стана първият български съдия в Страсбург, б.а.)

Той сам свидетелства по делото. Пръстите му треперят, докато разказва пред съда какво се е случило. Конфликтът му с местния прокурор започва след публикацията на най-противоречивата му книга „Скритият живот на една помакиня. Това е мъчителен разказ със силен сексуален подтекст за оскърбеното човешко достойнство, за алкохолизъм и домашно насилие. Действието се развива в помашко село и няма нищо общо със стандартния образ на помашкия живот в Родопите.

Христо разказва историята на едно бедно, измъчено момиче, което убива бебето си и се самоубива. Важна тема в книгата е противопоставянето между помаците и християните. Главният насилник е полицай, помак, който става християнски свещеник. Той е корумпиран, а зад покръстването се крият пране на пари и сексуално насилие.

Христо твърди, че историята се основава на факти. Писал е за това много статии и пази жълтите изрезки от вестниците като доказателство. Но помаците яростно протестирали срещу отвратителния, грозен начин, по който ги представил. Също и свещеникът, който бил използван за прототип на героя от книгата. Властите категорично не я одобрили. Идеята, че между християни и мюсюлмани съществува непреодолима преграда, била в противоречие с официалната теория за етническа и религиозна хармония между двете общности, давана за пример на Балканите. Фактът, че произведението било пълно със секс и насилие, още повече усложнил нещата.

Окръжният прокурор заклеймил Христо като престъпник и порнограф, и предупредил жителите на Смолян да не купуват и четат книгата. После започнал следствие срещу автора. Полицаите го арестували в апартамента му. Казали му, че е следствен и не може да напуска града.

Това се случило не през комунизма, а през 1998 година. Заради тази незаконна и неприложима заповед Христо останал вкъщи почти година, стискал зъби и пушил цигара о цигара с треперещи ръце. Въпреки че е бунтар и през ум не му е минало да не изпълни заповедта. Защо? Не може да обясни.

„Една вечер, когато се прибирах вкъщи няколко мъже ме пребиха. Заплашваха ме по телефона. Посред нощ някакви жени се обаждаха и казваха, че ще ме убият“…

Донесъл е касетофон в съда и пуска една такава заплаха, записана на телефонния секретар. Разнася се груб, писклив гневен женски глас, който го проклина, обещава му побоища и смърт.

„Заплашваха дори и бедната ми майка“ – избухва Христо. Това го възмущава най-много. Споменът за заплахата го докарва почти до сълзи на свидетелската скамейка. „И зъбите ми опадаха“.

Изслушването на показанията бързо свършва. После отиваме в местното кафене, където се събират градските интелектуалци. Там са няколко поети и един човек, който снимал порнофилм в Германия. „Ето, това е истински порнограф, но никой не се интересува от това“ – сочи го Христо.

Здравка Калайджиева, един от най-известните експерти по човешките права в страната му казва, че се държи като дете. Тя предрича, че съдията ще отхвърли иска му, че ще трябва да обжалва. И пак, и пак, и пак…

„Не може прокурори и други юридически лица публично да заклеймяват хората като престъпници, преди да са осъдени“ – твърди адвокатът… „Хора като Христо трябва да имат възможност да се защитават. За съжаление българските съдии все още не разбират това“…

Питам Христо защо е избрал този дълъг и труден път. „Има българска поговорка, която трябва да знаеш, Джон – казва той. „Не е много приятна, но обяснява защо се боря. Колкото повече мърдаш, толкова по-дълбоко ти влиза. Затова повечето хора си траят. Позволяват на държавата да се гаври с тях. Не и аз“ – ръмжи той и удря по масата с блеснали очи... Спира, поглежда ме закачливо и казва:

„Знаеш ли какво? Дори започва да ми харесва“… Избухва в смях от собствената си дързост. Сетне раменете му се отпускат. „Но знам, че те почти винаги правят каквото си искат с мен“…

СВЕТЛИТЕ ИДИОТИ НА БЪЛГАРИЯ

ЛЮБЕН ДИЛОВ-СИН

Христо Стоянов навърши снощи 50 години в Смолян. На някои други места е навършил 1970 години. Например в книгата „Копелето. Евангелие от Юда“, която, ако беше на английски, щеше да го направи известен поне колкото Дан Браун. Христо, който никога не се губи в пространството, често се губи във времето и това е за предпочитане. Когато се губиш в пространството, само си губиш времето, докато се намериш.

Христо Стоянов е последният професионален писател в България. Сам си пише книгите, често сам си ги издава и сам обикаля страната, за да си ги продава. По тази причина е и най-продаваният, непродаващ се писател. Както Христо Калчев беше последният поръчков писател - не спираше да поръчва на келнера, докато пише.

Христо Стоянов е кореспондент на „Новинар“ от много години... Попитали радио Ереван: Вярно ли, че Чайковски е хомосексуалист? Вярно - отговорило радиото, - но ние го уважаваме не само заради това.“ И ние уважаваме Христо още заради стиховете му, заради „Скритият живот на една помакиня“ и „Рязаният поп“, заради „До СтрасТбург и назад“...

И защото той е мечтател, любовчия, хулиган и светъл безбожник от онези, които разпъват или сядат отляво на Христа. Изобщо - идиот - както би казала някоя (всяка) от многото му жени.

Идиот е дума от гръцки. Означава „отстранен, недопуснат до политиката“.

Усмихни се, България! И честити на идиота Стоянов. Твоите писатели винаги са били идиоти и по тази причина се ползват от любовта ти за разлика от политиците, които правят само идиотщини.

***

Не знам дали пъпът му е завит във вестник, както свидетелства един от разказите. Знам че в този сборник, с цялото си великолепие се развива пред нас най-заядливия, един от най- оригиналните, злободневен до проклетия и същевременно великодушен до безкрайност, български разказвач на последните три десетилетия. Разказите в този сборник са толкова класически, че чак звучат модернистично спрямо днешната ни литературна яловост. И не слушайте майката на Ана Каренина, която твърдяла, че за всеки влак си има пътници. Не към пътниците във вагоните-разкази от композицията на Христо Стоянов има тежки изисквания: да са българи; да обичат красивите български думи; да са готови да се смеят с натежало от мъка сърце. И най-важното - да мислят.

***

"Робът няма нужда от свобода, робът има нужда от свой роб. И тази книга на Христо не прави изключение – поредната талантлива, увлекателна и жестока разправа с роба вътре в нас… Онзи, прикованият към галерата на надеждите ни, който се кръсти на премиера, внезапно да не му хрумне, вместо тенис и футбол, да спортува водни ски. Винаги съм си представял следният разговор между Бог и Христо. Добрият Отец му показва току-що сътворения свят.

- Е, какво мислиш?! – пита Господ.

- За колко време го направи всичко това? – пита Христо.

- За 6 дни…

- Емиии… не е да не си личи! – казва Христо. Христо изпипва доста по-добре книгите си. Убедете се!"

***

На Игнажден внимавайте не само чий праг ще престъпите, но и къде стъпвате! Днес важен рожден ден отбелязва човекът, който никога не е внимавал къде стъпва. Няма минно литературно поле, в което да не е нахълтал като постала крава в свежа люцерна! Няма забранена тема, която да не е люлял като гладен циганин общинска джанка! И няма съдбовен шамар, който да не е отнесъл, като сумист торба ориз...

Продължавай така, Христо Стоянов - за радост на всички, които те обичаме!

***

Независимостта е свободата да избираме зависимостите си. Аз си признавам, че съм зависим от провокациите на Христо Стоянов. Периодично се нуждая да бъда разтърсван, изненадван, вбесяван, очарован и смайван от историите и прозренията му. Свободолюбието на българите, според Христо и тази книга, е в свободата да си търсим нови освободители и поробители. Вашият смирен раб горещо ви препоръчва тези „Записки”. Те са опасни – предупреждавам – могат да ви доведат до освобождаване от самите себе си! Или пък да ви направят роб на Христовите думи.

ИЗ „КАБИНЕТ НА ДЕСЕТИЯ ЕТАЖ“

БОРИСЛАВ ГЕРОНТИЕВ

Когато ме назначиха за главен редактор на „Студентска трибуна“ и после за главен редактор на „Пулс“, първи ми се обадиха служителите от Държавна сигурност, които отговарят за съответния вестник. Особено добре си спомням „Пулс“ – часове след назначаването ми, току-що съм се качил на петия етаж в Полиграфическия комбинат, още не съм седнал на началническия стол и човекът ме търси по телефона, представя се, каня го да се качи при мен, той настоява срещата да стане извън редакцията, при първото ни виждане ме уверява, че ще ми е в помощ с изпреварваща информация.

Откакто се заговори за сътрудници на Държавна сигурност, често се шегувам, че не аз съм сътрудничил на Държавна сигурност, а Държавна сигурност ми е сътрудничила, кътам в архивите си писмено доказателство за това мое твърдение.

Било е през 1988 година.

Посещава ме човекът от Държавна сигурност и ме предупреждава в следващите дни да чета много внимателно всичко, което постъпва по пощата, особено внимателно да чета стихотворенията…

Не мина много време, получавам цикъл стихотворения от поета-работник Христо Стоянов., чета внимателно, както ми е заръчал сътрудникът от Държавна сигурност.

Едно от стихотворенията с посвещение на Т. Христов.

Ако не беше предупреждението на човека от Държавна сигурност, едва ли щях да отделя толкова внимание и на стихотворението, и на посвещението и едва ли щях да се усъмня, че Христо е посветил творбата си на самия Тодор Живков.

ГРЕШНИКЪТ

На Т. Христов

Проклеха ни боговете тогава –

боговете, които се криеха в нас.

А бяхме покрити със рани и слава –

натъпкани бяхме със вино и сласт.

Но с каква ли кал е омесен човекът,

щом кръвта ми през очите изби...

Едва прекрачили пустинните степи,

най-верните свои другари избих...

Които избягаха, успях да настигна –

разчетох следите им по телото си аз.

Поискаха после сами да загинат –

сами се предадоха под моята власт.

Надарен бях с най-силното тяло –

с корава десница, удължена във меч.

Покръстих ги всички във моята вяра –

т. е. подложих всичко живо на сеч...

Тогава седнах – прокълнат и жалък,

но нямаше близо даже мъртва душа.

Най-близките свои другари оплаках –

неверните към ада изпратих пеша.

Но кой да се върне оттам да ми каже

дали боговете са тръгнали с тях...

Своя Бог с меча си твърд ще накажа

и ще поема нагоре. С най-дивия смях.

Какво ли ме е очаквало през онази мътна 1988 година, ако това стихотворение беше видяло бял свят в поверения ми вестник!

С акростиха през 1985-а ми се размина – бяха спокойни времена, но през 1988-а неверните ги изпращаха направо към ада и то пеша.

Спаси ме моят сътрудник – Държавна сигурност…

ЗА ПРОЦЕСА СРЕЩУ ЙОРДАН ВЪЛЧЕВ

ЙОРДАН ВЪЛЧЕВ

Около 20 юни, след изборите, в писателското кафене се появи младият брадат поет Христо Стоянов от Смолян, бяхме приятели. Той разказа, че при решителната предизборна реч на кандидатите за народни представители някой си Георги Узунов – БЗНС „Никола Петков“, много се хвалел с покойния си баща, който бил герой-концлагерист в Куциян. Христо не се стърпял и се провикнал, че баща му е бил разбойник и е описан от Йордан Вълчев в сп. „Пламък“. Христо смята, че този Георги Узунов изобщо нямал шансове да бъде избран за народен представител, но като му лепнал позора, населението на Смолян съвсем се отдръпнало от него. Дори станал за смях, защото още същия следобед изкупил всички книжки от „Пламък“. Аз наистина съм писал за един Узунов от Смолян – Никола Узунов, посмяхме се с Христо, не обърнах повече внимание и съвсем забравих за разказаното от Христо Стоянов.

Човъркаше ме въпросът за Великото народно събрание, исках поне малко от малко да си съставя точна представа за изборите и за конституционния статут на народните представители. Близо месец прекарах в разговори с приятели, които се бяха отдали на политиката, чета държавните вестници, следя заседанията на Събранието.

НИКОЛАЙ ХАЙТОВ – интервю пред: „news.bg“:

- Господин Хайтов, като писател и като родопчанин, как оценявате книгите на Христо Стоянов "Рязаният поп" и "Скритият живот на една помакиня"?

- Всеки, който е чел дори само откъси от двете книги, е разбрал, че не може и дума да става за художествена словесност. Това са типични изделия на широко процъфтяващата у нас порнокнижнина. Разликата е, че "Скритият живот на една помакиня" и "Рязаният поп" имат компроматна и политическа насоченост. Особено втората книга. Тя е персонално насочена срещу отец Боян Саръев, известния апостол на православието в Родопите. След като безрезултатно бяха изпробвани много средства дейността му да бъде преустановена, противниците на неговото дело правят в момента - чрез книгите на Стоянов, опит за нравственото му дискредитиране.

- Кой би имал интерес от подобно нещо?

- Аз ще посоча кой е дал заявката за "Рязаният поп", кой е платил книгата, а всеки сам ще си направи заключения. Спонсор е "Отворено общество" в лицето на небезизвестната функционерка на фондацията сред българите мохамедани в Родопите Евгения Иванова. Твърди се, че тя е "стимулирала" издаването и на "Скритият живот на една помакиня". Ако някой не е наясно с ролята на "Отворено общество" за сепарирането на родопските българо-мохамедани, наричани през последните осем години "помаци", като отделна от българите малцинствена етническа общност, нека проследи родопския печат от 1990 година насам. Материалите в местната периодика ще го убедят, че провъзгласяването на така наречените помаци като малцинство се дължи в най-голяма степен именно на усилията на "Отворено общество" и по-точно на българските му деятели, начело с бившия президент Желю Желев. Не случайно Желев беше избран с гласовете на Движението за права и свободи (ДПС). Той щедро се отплати подир това на партията като й предаде "помаците". Специален негов екип, ръководен от съветниците му по етническите въпроси Михаил Иванов и Антонина Желязкова, работиха неуморно в тази насока, при това не само с пари на "Отворено общество", а и с бюджетни средства на президентството. Искам да кажа, че проблемът с романите на Христо Стоянов е много по-сложен, отколкото изглежда на пръв поглед. Книгите са само една брънка от основния проблем - разрушаване на националната самобитност на родопските българи мохамедани с цел отродяването им от българската нация. Иначе, кой би дал пари за такъв боклук?

СКАНДАЛЕН, ДОРИ СУПЕР СКАНДАЛЕН

АНГЕЛ СОТИРОВ

Неговите книги стряскат и стъписват с изобилието от вулгаризми и цинизми, с крайния си натурализъм, с нечуваните досега факти и оценки. И с гейзерите от яки плювки към някои свои събратя по перо. Най-често на позорния стълб са приковани Йордан Радичков, Стефан Цанев, Добромир Задгорски. Не прощава и на член-кореспондента на БАН Вежди Рашидов. Дори и на родния си вуйчо Никола Гигов... И на свата си академик Николай Хайтов... Устремът му да разобличава достига до непознати за мен висоти. Без никакво колебание той посяга и на всенародната ни икона Васил Левски!? Друг въпрос е доколко успешно я демитологизира…

Но книгите му се издават в изумителни тиражи за нашите посттоталитарни времена. Следователно – те допадат на немалка част от четящата публика, въпреки тяхната скандалност и дори на места почти чиста порнография. А може би тъкмо поради тези си качества те отключват интереса на своите читатели... И аз, заразен от силно любопитство към част от неговата литературна продукция, закупих три негови книги, за които се бе вдигнал огромен медиен шум. Смятах, след като бъдат сканирани за читалищната електронна библиотека, да ги подаря на моя приятелка помакиня и на двете си дъщери. Но като започнах да ги чета, се хванах за главата. Оооо, Боже, ако тези книги попаднат в ръцете на невръстните ми внучета... Какво ще си помислят за литературния вкус на любимия си дядо? И моят дарителски порив бе доста разколебан. А бях направил немалки харчове по този си проект, както е обичайно да назоваваме напоследък нашите инициативи.

В психопатологията има термин "копролалия", посредством който се обозначава склонността към честа употреба на цинизми, характерна за пациенти с неврологични заболявания (синдром на Турет), а също и за някои шизофренно болни. Но при Христо Стоянов това май че не е симптоматика, а инструмент за провокиране на читателското внимание. Бях забравил, че в литературата съществува натуралистичен стил, появил се преди 160 години във Франция (Гюстав Флобер, Емил Зола, Ги дьо Мопасан). Сякаш се беше изтрило изцяло от съзнанието ми как преди петдесетина години неистово се кефехме от някои натуралистични сцени в романите на Зола - "Нана", "Вертеп" и "Жерминал", прослушвани с гедерейските магнетофони BG "Luxus". И животът на Христо Стоянов е като на американски писател. Работил е като кофражист, леяр, докер, стомановар, вагрянчик, монтажник, кранист, журналист, писател на свободна практика. Няма завършено средно образование, да не говорим за студентски спомени. След като завършва девети клас с отличие, едва 15-годишен, той се втурва неудържимо да строи социализъма, както правилно го произнасяше другарят Тодор Живков… Но много наши и чуждестранни талантливи писатели са също без грам студентстване. А при някои от тях и средното им образование е непълно или въобще липсва, като при Захари Стоянов, Максим Горки и Джек Лондон например. Надникнах и в българската уикипедия. След единайсетгодишно изнурително чакане през 1986 г. излиза първата му поетична книга "Шепа живот" в издателството "Народна младеж". Стихосбирката прави силно впечатление в литературните среди в тоталитарна България. Обаче две години след излизането на стихосбирката Христо Стоянов вече има заповед за принудително изселване от Смолян, където живее до 2006 г. Получава и предложение за екстрадиране от страната във връзка със стихотворението си "Грешникът", написано срещу тогавашния първи държавен и партиен ръководител Тодор Живков. Освен специалните служби към това стихотворение проявява интерес и големият наш поет и драматург Иван Радоев. Тъкмо на него Христо Стоянов е звънял посред нощите, за да му чете свои стихове.

Той е автор и на още шест стихосбирки. Според него най-тиражните от тях са "Носталгия по варварите" и "Сбогуване с пейзажа". Първото му стихотворение "Литературно четене" е отпечатано в престижното литературно списание "Пламък", когато Христо Стоянов е на осемнайсет години. Негови стихотворения са преведени на английски, руски и унгарски. А самият той превежда от виетнамски, руски и сръбски.

Всъщност "Скритият живот на една помакиня" е трилогия и включва още две книги - "Рязаният поп" и "Братът". И трите книги са с твърде трагични завършеци. Тази трилогия засега е издавана осемнайсет пъти и сред книгите му е абсолютният шампион и по тираж. Но ръкописът на свръхскандалната книга седем години (1992-1999) не може да намери своя издател. И когато в края на краищата през лятото на 1999 г. книгата тръгва към очите и ушите на читателите, започват големите неволи на скандалстващия писател. Тогавашният окръжен прокурор на Смолян Георги Крумов образува следствено дело за порнография срещу "Помакинята" и "Рязаният поп". Същият прокурор казва на помаците в Смолян: "Държавата е с вас, разкъсайте го!". Тогава те му избиват 32 зъба! Разбиват и всички прозорци на скромното му "четиристенно" апартаментче. Половин година е нямал право да напуска Смолян, през това време разгневени помаци са го биели, нямало е къде да отиде… Но тъкмо "Скритият живот на една помакиня" си остава най-популярната книга на Христо Стоянов. Моя позната, филолог по образование и журналист по професия, след като прочете на един дъх въпросната книга, заяви: "Христо Стоянов е велик писател". Сигурно е така, но поради моята свръхскромна филологическа подготовка, аз не смея да се произнасям ТОЛКОВА дефинитивно...

Книгата "Аз, доносчикът" издадена преди десетина години, "е един вид посвещение на Жоро Коритаров", заявява Христо Стоянов пред Валерия Калчева от вестник "Шоу". В книгата се описват методите за вербовка на информатори от всесилната някога Държавна сигурност. И след нашата среща в Читалището на слепите, вечерта, той щеше да бъде събеседник на своя приятел, tv-звездата от близкото минало Георги Коритаров. Със своите шест съпруги, заедно с поетите Пламен Александров (седем брака) и Едвин Сугарев (с четири брачни половинки), той явно е един от рекордьорите сред българските литератори. Интересно е защо те не са попаднали в полезрението на Венелин Митев, проучващ тази свръхлюбопитна проблематика. Някои от читателите на "Зари" сигурно са чели неговата книга "Големите любови на български поети и писатели" и като мен вероятно също констатират този фрапантен пропуск. А може би любовите на тези тримата не са били достатъчно големи, за да намерят място там...

Изглежда поради неговото полусредно образование аз съм впечатлен от неочакваната му голяма ерудиция. В автобиографичните романи "До Страстбург и назад" и "Глутница за единаци", претърпели четиринайсет издания, Христо Стоянов цитира Фридрих Ницше и Артур Шопенхауер, позовава се на Жан-Жак Русо, Йохан Хьойзинха, Марк Твен, Шарл Бодлер и на Едгар Алън По. Чел е изглежда внимателно и Зигмунд Фройд и Карл Густав Юнг. Като че ли библейското предупреждение - "Който трупа знания, трупа печал", хич не му е попречило да прочете вагони чужди книги. И за разлика от институционалното обучение той е чел онова, което му е трябвало, което му е било интересно.

Христо Стоянов е май единственият съвременен български писател, който се издържа от писане. "Половин година си пиша книгите и половин година ги продавам", споделя той в романа си "Глутница за единаци". "Сядам да пиша на седми януари, Ивановден, имения ден на моята мама", отговаря ми по телефона Христо Стоянов. "Тиражите на моите книги са между хиляда и три хиляди", уточнява Ицо. През тоталитарните времена се смяташе, че само Йордан Радичков и Богомил Райнов също преживяват най-вече с писателстването си. Това може и да е истина, като се имат предвид изданията и тиражите на техните книги.

Както вероятно се разбра от предишния абзац, Христо Стоянов си няма литературен агент, каквато е практиката при повечето писатели в белите, а може би и в не съвсем белите държави. Той си е литературният агент, той е предприемачът, той е пласьорът на книгите си. Въпреки явната поетична одареност, той е с невероятен търговски, да не кажа комерсиален нюх. В първите дни на февруари се чухме, за да си поръчам две негови книги. Той ме набра по телефона, успокои ме, че и неговият телефон е вивакомски, заговори ме на малко умалително име - "Ачо". И веднага ме предупреди, че книги той не подарява, горещо ми препоръча и трета книга - "Глутница за единаци", която аз, естествено, закупих. По време на писането на тази си статия му звъннах, за да го попитам нещо за книгата му "Аз, доносчикът". Той веднага ми предложи да ме снабди и с нея при нашата среща в София. С подходящите надписи от него на трите книги, със звъненето от собствения си телефон, с гальовното обръщение той показа, че е истински търговец, че умее да ухажва негово величество Клиента. С перфектното си търговско поведение той категорично опровергава мита, че всички съчинители на изящна словесност са непрактични смотаняци. Поетът и журналистът Мартин Карбовски е също едно ярко изключение от този битуващ за творците стереотип. Сещам се и за неговата книга "Егоист", в която авторът й използва твърде нецензурен език, близък до този на Христо Стоянов. Въпреки обилния снеговалеж, заличката на Читалището на слепите е пълна. На пети март следобед невиждащи хора от София и Пловдив са дошли за срещата с популярния автор. Идеята за срещата е моя, но председателят на читалището Спас Карафезов я прегръща от раз, може би защото и той самият е от Габрово.

"Роден съм на 20 декември 1956 година в 8 и 10 часа сутринта, 5 кг и 200 грама, 18 вътрешни шева на мама", започна Христо Стоянов. "Даже мама ми е казвала - "Мама, и понеже в родилната зала нямаше никой, и ти от налягането взе, че изфръкна, и докторът влезе и те хвана във въздуха". Тъй че с летящ старт съм дошъл. Като върнеш 9 месеца назад се вижда, че съм заченат по време на историческия пленум на ЦК на БКП. Така че някак си исторически съм се вързал с България." "Коренът по майчина линия ми е от Западните покрайнини, коренът на баща ми е от Охридска Македония", продължи нашият гост.

Като кореспондент на вестник "Новинар" и благодарение на близостта си със смолянския патоанатом д-р Янчо Димитров той се натъква на историята с убийството на новородено от своята майка – 16-годишна ученичка мюсюлманка. Тази жестока случка е послужила за сюжет на най-известния му роман "Скритият живот на една помакиня". Според Христо Стоянов "при помаците има 13 възродителни процеса, Тодор Живков прави един. Значи, първият е през 1896 година, след това имаме 1905, 1913, 1939, 1941, 1945…”.

"Вие сте утвърден поет, имате седем стихосбирки. Защо зарязвате поезията и наблягате много яко на прозата, на белетристиката?", питам автора на "порно" четива.

"Няма български поет, който след четиридесетата си годишна възраст да е надскочил себе си. Ама няма такъв. Дори Коста Павлов след 40 години не му е сериозната поезия. Моят кум Любо Левчев също след 40-годишната си възраст не прави гениалните си неща. Поезията е някакъв инстинкт за себеизява. Тоест, то е показване, опит да блеснеш пред момичетата. Нали, виж ма, аз нося силните гени! Поезията е нещо като пауновото оперение в предбрачния период или рогата на елена. Ей го Далчев, един великолепен поет – след 40-годишна възраст прави две или три четиристишия. Той нищо повече не написва. Но той си остава голям поет".

"Сериозно за България" е най-новата книга на Христо Стоянов. Това е "предимно габровска книга, със смешни разкази", пояснява писателят. Той категорично отрече, че настоящата му съпруга, строга прокурорка, е бивша негова обвинителка, която го отвлича от Смолян и го въдворява във Варна.С нея, пояснява Ичката, се запознава в книжарница, където раздава автографи. Тя закупува негови книги, получава автографи от автора и си допадат от раз. Част от публиката, най-вече председателят Карафезов, сякаш беше силно смутена от крайно негативното отношение на Христо Стоянов към Васил Левски. Той и тук се позова на не съвсем ласкавите твърдения за Дякона, изказани от карловеца Христо Георгиев и от руския вицеконсул в Пловдив Найден Геров. Първият пишел за Левски, "че той би заклал баща си за пари", а вторият - "чини ми се, че Левски обикаля комитетите и събира пари за харчлък". Тефтерчето на Апостола обаче говори съвсем друго - "ябълки - 1 грош, маслини - 1 грош"…

За чест на Съюза на слепите в България в неговите фонобиблиотеки скандалният белетрист още преди десет години е представен с книгите си "До Страстбург и назад" и "Глутница за единаци" и с малко повече късмет и търпение те могат да бъдат поставени в четящите ви устройства. В съюзното студио за говорещи книги сега се записват и "Скритият живот на една помакиня", "Другият В. Левский" и "Аз, доносчикът". За съжаление преди февруари тази година във внушителната електронна библиотека към Читалището на слепите, разполагаща с почти десет хиляди заглавия, не можеше да се открие нито една книга от Христо Стоянов. Все пак е похвално, че тази свръхполезна библиотека съвсем отскоро вече предлага книгите му "Скритият живот на една помакиня", "Глутница за единаци", "Другият В. Левский", "Аз, доносчикът" и "Копелето - евангелие от Юда". И на любопитните читатели, непознаващи прозата на този провокативен автор, пожелавам на добър час към неговите книги!!!

 

РАДОЙ РАЛИН

Едва ли има някой, който да си спомня стихотворение от Радой. Но около нас гъмжи от хора, може да ги наречем цитатниците на Радой, които във всеки миг могат да кажат нещо, което му се приписва. Всъщност Радой Ралин правеше това, което правят рибите-лоцмани. Те почистват хрилете на акулите, които не биха могли да живеят без тях. Радой Ралин изпълняваше тази функция. Имаше телефона на баш акулата Тодор Живков и можеше да му се обажда по всяко време на денонощието. През същото това време почистваше хрилете на партийните акули и те го ползваха като извинителна бележка пред света, че в България има свобода на словото. А свободата на словото се изразяваше в това да те срещне и с пискливия си глас да те попита: „Тйи, нощьеска нъмокрйи лйи котйито“… Пищеше със сливенския си диалект и не мога и досега да разбера близостта му с Борис Димовски. Може би като назначен за „Главен дисидент на републиката“ около него винаги беше сигурно. Партията си знаеше и помнеше заветите на Ленин, че: „Докато народът е непросветен, от всички изкуства за нас най-важни са киното и цирка“, и Радой Ралин работеше в Киноцентър „Бояна“ като редактор във време, когато там бяха назначавани само верни хора на партията тогава. И около мита за книгата „Люти чушки“ също все още открито не се казва, че не около текста в нея – апропо, това са пословици, събрани от Радой – а около една свинска опашка, напомнила тогава на цензурата за подписа на Т. Живков и нарисувана от Борис Димовски, се разрази скандал. После се оказа, че подписът бил на Борис ІІІ. Но книгата бе на Радой Ралин и той пое цялата героизация около нея. Която, както вече знаем, бе пълна с пословици и умотворения, които дори не бяха доукрасени от Радой, представен накрая и за техен автор. Всяка литература има подобни риби-лоцмани, които трябва да почистват хрилете на акулите, създавайки представи за литературен процес. По онова време нашата литература по нищо не напомняше за процес, а по-скоро за процесия, изпращаща литературата към гробището на историята. Поради уличната атрактивност на Радой не бяха забелязвани хора като Иван Радоев, Константин Павлов, Йордан Вълчев… Които миеха очите на българската литература с поемата „Феникс“, събраните стихове в „Старите неща“… Или спомените на Йордан Вълчев за концлагерите „Куциян“ и плевенския затвор… Ако щете, и „Хайка за вълци“ на Ивайло Петров, и „Моминството на войниците“ от седемдесетте години на Иван Динков. Дори „Интелигентска поема“ на Левчев не можеше да бъде забелязана, заглушена от пискливото: „Тйи, нощйиеска намокри лйи котйито?“… Свободата на словото в България бе като жълто петно по жълтите павета на София. И вече се разливаше в прохождащата демокрация, която, според Васил Сотиров, „тъкмо проходи и вече си отива“… Сатиричният вестник „Стършел“ се занимаваше предимно с провинциални бригадири на провинциално АПК (Аграрно-промишлен комплекс) или ТКЗС, който не е изпълнил нормата за млеконадой… Но този вестник, като Радой, изпълняваше функцията на извинителна бележка и доказателство за съществуването на дисиденти, пардон, на непримиримост в нашето общество с противо-някаквите си прояви, уронващи престижа на честния и трудов български народ. Левчев не знае, че ще бъде въдворен (интерниран) в село Баня, Карловско, да „изучава живота“ и прави скок в брачния живот. На другия ден Радой го среща: „Честит първи брак, Любчо“… Но хората помнят честитката, не помнят това, че Левчев е интерниран и сутрин и вечер се подписва в милицията. Виж, говорят, че Радой е интерниран – може би от коктейл в Киноцентър „Бояна“ на коктейл в резиденция „Бояна“… По нещо ми приличаше на Емил Розин от Габрово. Излизаме от „Журналиста“. Аз не знаех, че Емил Розин след втората употребена ракия обича да поднася цветя и венци на паметниците на знайни и незнайни войни. При това, бил съм свидетел, ги поднасяше с чувство не само на благодарност. Защото Розин плачеше със сълзи на очи… Излизаме от „Журналист“ с Розин и Янко Димов и точно пред мавзолея се отскубва от нас, тръшка се по очи пред мавзолея на Георги Димитров и с плачещ глас се провиква: „На кого ни остави, другарю Димитров“… А Янко го дърпа и вика: „Тръгвай, тръгвай… Аз ей там ще ти кажа на кого ни остави“… А така ми се е искало Радой да падне по очи и да попита: „Другарю Димитров, намокри лйи котйиту?“… Но Радой не пиеше. Защото, ако пиеше, сигурно щеше да го попита. Някои хора тогава се пазеха и от себе си…

ЧЕСТИТА СРЯДА

Сега, като се върна към стиховете си от онова време, си казвам: „Много занижен критерий са прилагали към мен тогава, щом твърдяха, че съм талантлив“… Да прозреш талант зад тогавашните ми стихове е трябвало да имаш пророчески дарби. Аз обаче им вярвах и мерех речта, пардон, пишех мерена реч. При това не я мерех точно, защото омесвах ямб с амфибрахий, а дактила само мислех, че съществува. Единственото успокоение ми беше Христо Фотев, който вече бе написал: „Кълна се пред лицето на дактила, на Калиакра в грозния прибой“… Ама на Фотев му беше лесно да се кълне, защото всички му вярваха, нищо че точно в това стихотворение нямаше никакъв, ама никакъв дактил. Мерил съм му стъпките — отзад напред, по средата, в краищата, където дори римите не бяха дактилни… Ама като го напише Фотев, и цялото литературознание се обърква с краката нагоре и остава само Фотев. Малко такива поети имаме. И сега, като се обърна назад, си казвам, че съм живял с епохи… Господи, каква е причината да ме благословиш и да живея с такива хора. В такива моменти си казвам: „Човек трябва да си заслужи живота. В един момент да започне да живее така, че да си заслужи всяка стъпка, всяка среща с тези хора до този момент… И накрая, ако може, ти самият да станеш епоха за някого…“ Срещах се с такива хора. Те ме убеждаваха, че ако спра да пия, от мен ще излезе, ако не гениален, то поне не лош поет. В такива случаи си спомням едно интервю с Добри Жотев, който твърдеше, че няма добро и много добро стихотворение. Поезията може да бъде само много добра. Беше „бащата“ на Априлското поколение, но колчем ме срещнеше, с лек упрек в гласа ми казваше: „Рошльо, ти си неприлично млад“… Бях неприлично млад. Според някои — и неприлично талантлив. Аз им вярвах и търсех срещи с тях, защото те бяха моите университети. Работех в „Кремиковци“. Когато не бях пред пещта в „Стоманодобива“ или на крана после в „ПСВ – Производство студено валцуване“, или в агломерацията, забивах към „Ангел Кънчев“ 5. А в сряда, в 11.00, в „Преводачите“ на „Коларовска“… Всяка епоха си има своите улици — онази епоха си имаше своите. Докато постепенно епохите, с които живях, не започнаха да се превръщат в улици, на които живея… Улица „Петър Алипиев“, улица „Христо Фотев“, улица „Усин Керим“… Сега те са имена на улици, а тогава само аз знаех, че това са моите булеварди към литературата… Звучи високопарно ли?... Лошото в случая е не как звучи, а това, че е истина. Ходех, дишах въздуха им, рецитирах им „своите цинични, антиобществени стихотворения“ — не, както би казал този, който ще се появи накрая, а както казва Константин Павлов, който тогава бе и началото, и краят… И написа, че накрая се появява един доносчик… Винаги накрая е той… Влизах в „Преводачите“, „ухаещ“ на веро, защото не можеше да излезеш от смяна, ако не се изкъпеш с веро в „Кремиковци“… Верото се оказа най-луксозният ми шампоан тогава. Къпал съм се и с прах за пране — страшно е, ако спре водата, след като току-що си разтрил прахта за пране и той се превръща в каша върху кожата… Иде ти да съблечеш кожата си, докато дойде водата… Поне докато дойде водата… После — в „Преводачите“. По стълбите надолу. Далеч от погледите на минаващите по „Коларовска“… Голямата маса вляво от стълбите. Чакащият Емо Симеонов. „Честита сряда“… „Честита сряда“… Неговото „Честита сряда“ бе пропуск за масата. После ще ми каже, че не трябва да пия, защото съм отговорен пред таланта си. Ще се съсипя и така нататък. Ако знаех само, само ако знаех, че и той, и Гули (Борето Гуляшки) ще си отидат от цироза, щях да им изпия всичкото пиене тогава. Честно. Щях да им го изпия. С риск да ги разочаровам, с риск да си съсипя таланта… Веднага след Емо — Сотиров. Витята Пасков — и той е улица някъде вече. Витята Самуилов, Иван Кулеков… Миряна… От съседните маси някой ще подхвърли: „Честита сряда“… Но той си остава на неговата маса, нищо че е сряда… Кулеков, земляк от Габровско, седи до мен… Върти кибрит, аз пуша цигара от цигара. А той: „Много обичам да давам огънче“ и следи да не си запаля аз цигарата, да му отнема от удоволствието. И когато срядата започне да клони на залез, Васко Сотиров си взима чашата — всички знаят, че утре ще дойде да я върне. Няма да е чак другата сряда. С Виктор Пасков вече се гледаме строго. Той ми обяснява нещо за Макс Ернст, ама аз откъде пък да зная кой е този Макс Ернст. Някакъв работник от Кремиковци. Излязоха ни в една година първите книги. Бяхме едно забавено в издаването на книги поколение. „Невръстни убийства“ и моята „Шепа живот“… Дори в заглавията има нещо общо: „Животът на дъжда“ на Румен Денев и „Вестоносец“ на Бойко Ламбовски… Предишната година — „Убийство на щурец“ от Васил Сотиров. Едно жадно за живот поколение, което се опитваше да говори на „Ти“ със смъртта… Но разговорите с живота бяха в сряда… Георги Трифонов, Вежди, Бисо (Бисер Киров), Мишо Белчев… Късметлиите взимаха столчета от съседни маси, дотътряха ги… Но те не бяха късметлии, те бяха „допуснати“… Витята Пасков продължаваше да ми пълни главата с Макс Ернст, докато един ден не разбра, че съм чел и „История на изкуствата“ на Николай Райнов, и „История на изкуствата“ на Алпатов, и „Цивилизацията“ на Кенет Кларк… И чак тогава… Но друг път за тогава, защото пък, като се напиехме, всички ставахме едно и също нещо, което не танцува, а мирише под дъжда… Но срядата има край. Срядата свършваше и всички се прибираха по домовете си… Срядата свърши и всички се прибираме вече по гробовете… Честит четвъртък…

ДЪРЖАВЕН МЪЖ

Пенка бе преводач от украински. От украински и от руски. И му е била някога състудентка. Освен състудентка, Пенка била и студентската му любов. Никога не е свирила на пиано, въпреки че едно от най-хубавите любовни стихотворения в българската поезия беше негово и редно е да бъде написано заради конкретна жена. Но това стихотворение е фикция.

ПИАНИСТКАТА

Тя ще влезе тихо

в стаята позната

и под десет пръста,

леки и добри,

нежно ще изгрее

„Лунната соната“,

тишината в тоя

дом да озари.

И на люлякова нощ

ще замирише,

и ще се облеят

в трепетни лъчи

черното пиано

с белите клавиши,

бялото момиче

с черните очи.

Вятърът ще млъкне

в старите дървета,

ще се залюлеят

сенките навън,

ще се спрат щастливи

хора и поети —

да послушат тоя

очароващ звън.

Може да се влюбят,

може да запеят,

може тежка мъка

да ги сполети,

но когато тръгнат

в жълтата алея

и потънат мълком

в своите врати —

скришом ще въздишат,

ще мечтаят скришом

и във всяка тяхна

мисъл ще звучи

черното пиано

с белите клавиши,

бялото момиче

с черните очи…

Не можах да не се изкуша. Изкушението пък за това е изкушение — да не можеш да не му се отдадеш. Пенка беше четвъртата жена на Янко, нищо че официално бе голямата му студентска любов. Официално беше четвъртата му жена, нищо че беше втората. И тъй като става сложно, а най-сложни са простите неща, Янко Димов, преди да се ожени за Пенка, има три брака и три развода в Стара Загора с една жена. Официално тя му беше първата, втората и третата жена. Докато един ден, веднага след развода, той не идва в София и пристава на Пенка. Но така го прави, че първата, втората и третата му жена да не го намерят и да го принудят да мине под венчило, докато още не се е опомнил за четвърти път.

За по-сигурно Янко бе прибран и за съветник на Председателя Любо Левчев. Друг съветник по въпросите на поезията бе Миряна Башева. Задължението им беше да се въртят в кафенето и, когато Председателят се разколебаеше в ценностната си система и познания в поезията — а те бяха огромни, тези познания, — да си викне съветниците и на чаша коняк да обсъдят казуса с ямба, хорея, дактила, анжамбана, мъжката, женската, дактилната рима и простирането на белия стих на територията на свободния.

После Миряна и Янко слизаха в кафенето с блеснали погледи. На Янко погледът му блестеше и от придобитото самочувствие на държавен мъж, който е наливал мъдрост в главата на един от първите мъже в Народната република — Любомир Левчев. Любо обичаше да помага. А ако съдя по себе си — помагаше на правилния човек. Я от милиция ще ме измъкне, я от крайна бедност… Не бях единствен.

Миряна после се прибираше по „булеварда с лиричния ритъм“, който така и не смени за „Шан-з-Елизе“, като понякога, но в много редки случаи, оставяше да ѝ се размотава топче тоалетна хартия, за да може на другия ден да намери обратния път към СБП…

(Който чел, без да прескача дотук — чел… Останалите или трябва да се върнат, или въобще да не продължават…)

Та Пенка влизала в кафенето на „Ангел Кънчев“, оглеждала се и, като погледът ѝ не е намирал моя милост, казвала така, че другите да не си помислят, че вече си говори сама:

— А, те пак са се запили двамата.

И отегчено се прибирала на работното си място. Което и да е то.

Ние обичахме с Янко да ходим в „Тенекиите“ — свято място за бохемата на София. Не защото се намираха току до „Двореца на пионерите“, което всъщност било преди, а май и сега, Духовната семинария. Понякога само двамата, но понякога и с други.

Янко, поради поста, който заемаше като „Държавен мъж“, понякога се държеше високомерно със сервитьорите, без дори да подозира, че те въобще не са се сменили от десетилетия вече, заработващи трудов стаж и бакшиши за старините, които неминуемо ще ги навестят един ден.

Та с Бойко Ламбовски празнуваме първи книги — вече съм нарисувал брада на корицата му, а, който чел — чел… Ако иска да продължи…

Ние поръчваме, Янко гледа като държавен мъж и си иска меню. Не че няма да поръча гроздова, ама от меню иска да си я поръча.

Сервитьорът постоя над него, постоя — таблата му започна да придобива вид на оръжие в ръцете му, — па току изсъска:

— Слушай, бе, пияницо. От двайсет години ти знам номерата. Ако ще поръчваш — поръчвай. Виж колко народ ми е на главата…

След което се фръцна и изчезна в бараката, където се помещаваше и барът, от който зареждаше таблата.

Тогава държавният мъж стана, изгледа ни с Бойко и, не знам защо, но си изля гнева на нас.

— И да знаете — ще гледате Съюза на писателите през крив макарон…

Което в превод значеше, че нямаме никакви шансове да бъдем приети в СБП…

Преди да го каже, тропна като ат с десния си крак по плочника. После пак тропна и видяхме унизената и прегърбена фигура на един от най-нежните поети на България да излиза от заведението така, че никой да не види това. А влезе като Държавен мъж в началото…

Така си и отиде от този живот. Пенка, вместо да го търси след развода и с нея, за да се оженят така, както правеше първата, втората, третата и не знам коя първа официална жена, го бе оставила да се скита по улиците. Янко вече не бе Държавен мъж и спеше в една печатница. Печатарят единствен оценявал стойността на поета и му дал ключ — нощно време Янко да се прибира там.

Един ден, прибирайки се ли, излизайки ли от печатницата, някакъв трамвай го блъснал. Почти като Берлиоз в „Майстора и Маргарита“ от Булгаков, роден в Украйна, от чийто език превеждаше втората, но официално петата и последна жена на Янко Димов…

ДОМАШЕН СЕКСТЕЛЕФОН ПО НЕОБХОДИМОСТ

Обаждаха се по телефона. Получавах заплашителни писма. Спираха мама на улицата, леко да ѝ е небето на милата ми майчица, и ѝ казваха, че ще се съберат и ще ѝ заврат салам в детеродния орган. Въпреки това не ги намразих. Подвеждаха ги. Манипулираха ги.

Когато дадох книгата на Генчо Стоев, той ми звънна още на другия ден по телефона и каза: „Христо, че те помаците трябва паметник да ти направят заради тази книга“… Сигурно и те са мислили така, но знаеха, че, за да се направи паметник на някого, този някой трябва да е убит. Или поне мъртъв. И работиха по въпроса.

Биха ме няколко пъти. Побоища, в които забравях, че съм републикански вицешампион по бокс. Защото защитавах книга. А книга не се защитава с юмруци… Аз така знам – човек срещу човек, книга срещу книга… Но тези, които ме нападаха, бяха безкнижници. Повечето от тях не бяха прочели и ред от „Скритият живот на една помакиня“. Приличаха на кучета, насъсквани от някого. Насъскани кучета… И удряха… Които зъби ми оставяха, нощно време скърцах с тях и на сутринта ги вадех от устата си. Не преувеличавам.

Спряха да ме поздравяват по улиците на Смолян. Тези, които се осмеляваха все пак да го направят, първо се оглеждаха наляво, после надясно… Да не ги види някой. След това мимоходом ми прошепваха: „Ние сме зад теб“… При този живот им отвръщах: аз задължително излизам с ламаринени гащи, защото, щом има някой зад мен…

Да пресечеш улицата, трябват асфалт или паваж, пешеходна пътека и пътен знак. Да пресечеш човешки поглед, ти трябва страх… Страх ти трябва, за да пресечеш човешки поглед. Смелостта е вторична. Тя идва след страха…

Чувствах се най-защитен в гората. Там няма човешки погледи, пешеходни пътеки, знаци… Ходех за гъби, но се прибирах с дълга сопа… Постепенно със сопи направих направо ламперия на гарсониерата.

Пишех на пишеща машина и чувах през прозореца подвиквания: „Тоя пак ли за нас пише… Няма ли кой да го спре“… През това време дори безспорни авторитети в литературата като Хайтов пишеха, че съм съсипвал националната сигурност на страната. Обвиняваха ме, че съм взел милиони от Сорос, докато аз ходех за гъби, за да се издържам. Вече нямах работа – дотогава работих като кореспондент на „Новинар“, водих литературен кръжок… Но като купен от Сорос писател трябваше да продавам набрани гъби, за да си плащам тока и водата.

Съюзът на писателите, воглаве с ръководството му, обвиняваха в какво ли не. Хората не четяха книгата, четяха какво пишат за нея. И сега, ако се направи статистика, ще се види, че се знаят не стиховете на Яворов, а какво е станало между него, Мина и Лора… Българинът не чете книги, българинът чете какво се пише за книгите.

И аз бях попаднал в тази клопка. Хората ми казваха какво съм искал да кажа, как съм излъгал и как за това съм получил милиони. А най-много ме обвиняваха в порнография едни новопоявили се момченца около „Литературен вестник“, които после се опитаха да пишат като мене. Но те и за епигони не ставаха.

И в мен започна да назрява един весел бунт. Един кмет на едно помашко село ми даде ибрик, откраднат от нужника на дядо му. Взех, както го нарекоха после, канчето и заминах с него на събрание на Съюза на българските писатели. Поръчах табелка, залепих я на ибрика и така – на събранието в ДНА.

Всички странят от мен, но не заради лошата слава. Странят като парцаливи бедняци от милионер. Аз гледам високомерно – милионер съм, все пак. Няма да съсипвам мита.

Започва събранието. И взимам думата. Вадя ибрика от една найлонова торбичка. На табелата пише: „Първа Национална награда ПОЦИНКОВАН ИБРИК на Съюза на българските писатели. Връчва се за подмиване на задни нужди“… Все пак милионер бях, можех да си позволя да поръчам дълъг надпис във фирмата. Инкрустиран върху ламаринена пластина и старателно залепен на поцинкования ибрик.

Всички знаем, че ибрикът се използва за подмиване в нужниците след изхождане. А тези, които носят ибрика и понякога подмиват задниците на властимащите, се наричат „ибрикчии“… Гледах насядалите в залата – ибрикчия до ибрикчия. И няколко писатели…

Връчих ибрика, извадих си членската карта, сложих я до него и казах, че не мога да членувам в организация, носител на подобно отличие, и напускам СБП. След което се прибрах в Смолян.

Телефонният ми секретар – задръстен с вулгарни пожелания. Не само към мен. След прослушване на телефонния секретар не беше нужно да питам: „Огледалце, огледалце, я кажи, има ли друг по-прекрасен на света“… Толкова пожелателни послания.

Аз ли съм порнописател? Та вие да бяхте чули телефонния ми секретар тогава.

Седнах и направих едно съобщение. Тогава имаше импулсни телефони. Много хора си продадоха домовете, за да мастурбират пред телефона. Секс-телефонистката стана добре платена професия. Пилят си ноктите в една стая и пъшкат по телефона.

Седнах и записах едно такова послание… Едно дълго сладострастно пъшкане с цялата сексуална нега, която не съм вкарал в книгите си. И след няколко минути моят басов глас: „Оооо-о-ххх, ааа-ах-х, а сега казвай какво имаш да казваш“.

Беше се наплашило целокупното българско население, защото много домове се продадоха за покриване на сметките по импулсни телефони. И затваряха веднага телефона…

Но един ден се прибирам и гледам – лампичката свети. Значи някой се е прежалил и е оставил съобщение. А съобщението – от мама.

„Да ми ядеш…“ – ядосаният глас на мама ми съобщаваше разни неща, от които се червях дори и аз… „И да вземеш да изтриеш това…“

От мама знаех едно – няма мръсни думи. Има мръсно мислене с думите…

Но въпреки всичко изтрих съобщението…

ДОБРОМИР ЗАДГОРСКИ

Беше дребно, отвратително същество… От Варненско. Беше готово на всичко… Оказа се, че е било готово на всичко. Докладвал в милицията това, което става в квартирата дори. Живееше под наем с Владимир Пенев – изумителен художник, син на поета Пеньо Пенев. Обикновено за следващото поколение, тръгнало по петите на родителите си в изкуството, важеше максимата: „Природа иногда отдихает“… Природата нямаше почивен ден нито за бащата, нито за сина… И за Задгорски не е имала почивен ден и всеки божи ден, като по часовник, това дребно, колкото душата си, същество е ходило и е докладвало всичко за Владо Пенев. Всичко… Сигурно с обвинителен уклон и за това, че художникът в бълнуванията си не е споменавал партията, а името на някое момиче. И защо художникът е споменавал само собственото име на момичето, а не и фамилията с единния граждански номер, за да не затруднява после милицията да издирва кръга от любими само по собствени имена.

Но това ние още не го знаехме. Това го научихме късно. Преди това обаче... Обаче преди това… Преди това Задгорски доведе секретарка на Любо Левчев – тогава председател на СБП. И секретарката получи така ценното софийско жителство. Всеки оцеляваше по някакъв начин тогава. Ирина се оказа свястно момиче. Въпреки че неминуемо идва после въпросът как е получилата като секретарка софийско жителство, как после стана главен редактор и на вестник „Демокрация“. Като се има предвид и кой я представи на Любо тогава…Задгорски обикаляше кафенето на „Ангел Кънчев“ 5.

(Малка спретната къщурка –

„Ангел Кънчев“ № 5.

Тука всяка мижитурка

се зове поет.)

И крещеше с пискливото си гласче: „Ювиги“… Ако излизаше от конницата на Аспарух, не ми се мисли какви майки са раждали този български народ, за който Любо Левчев написа: „Човек за човека е българин“… Лошото е, че човек за човека освен българин, ами е и Задгорски – така ми се иска да изпиша с малки букви името му, ама пустата граматика… Пустата граматика.

Сядаше по масите ювиги Задгорски и, между другото, подхвърляше или че се качва до Председателя, или слиза от Председателя. В „Председателя“ от неговите уста поетите с метафорично мислене съзираха стълбица. Но в никакъв случай това не бе нотна стълбица.

Познавайки Левчев, си представям как се е забавлявал с иначе безобидния Задгорски. Защото един ден Задгорски се ожени. Същият този ден получи два подаръка – цял подлистник със стихове в тогавашния „Литературен фронт“. „Литературен фронт“ излизаше в четвъртък, което значеше, че Задгорски се е оженил в четвъртък. Същия ден на сватбата се появил и Председателят, а в качеството му на кум младоженецът получил сигнални бройки на първата си стихосбирка, издадена в библиотека „Смяна“ на издателство „Народна младеж“.

Сега издаването на книга може да бъде насрочено за рожден ден, за имен ден, за Коледа, за 9 септември, за 10 ноември, за 681 година… А, не може да се върнем толкова назад – ще трябва да се насрочи друго създаване на българска държава, ювиги… Но тогава, когато първа книга минаваше през иглените не уши, а очи на редакторите. Първо през иглените уши на сътрудниците като Задгорски…

За да не изляза съвсем чист от този разказ – Левчев ми кумува и на мен. Дори сина си кръстих Любомир. Но аз го поканих тогава, когато под прозорците му крещяха: „Смърт на Левчев! Смърт на комунистите!“… И понеже винаги съм смятал, че приятелството се доказва след смъртта на единия, почти не е имало случай да отида в София и да не запаля свещичка на гроба на Дора Бонева и бате Любо. Това признание също е запалена свещ, която да осветява тяхната памет тук…

Но ювиги Задгорски… На другия ден след сватбата му го видях в редакцията на вестник „Софийски университет“… Черпеше не за сватбата – за книгата черпеше. Сватбата може и да беше забравена вече – тя му трябваше само като повод да покани Председателя за кум в четвъртък, когато на цял подлистник (две огромни вестникарски страници) да му излезе цикъл стихове. И да му издадат на същия ден книжка. Той не се женеше за момичето, той се женеше за властта...

Сега черпеше за книжката. Взе една и ми я надписа: „На Христо Стоянов – да стигне върховете, по които всички ходим. Добромир Задгорски“…

Бе, ти ли ходиш и цапаш моите върхове, бе, недорасляк…

Взех книгата и… Взех книгата и я скъсах. Това е единствената книга, която съм късал през живота си. На другата година му излезе книга в издателство „Български писател“… Вече като на класик. С твърди корици. За да не може, му подшушнали, Христо Стоянов да я скъса…

РАДИЧКОВ

За да разбереш Радичков, трябва да прочетеш първообраза на неговите книги – „Родихме се змейове“ на Йордан Вълчев. И двамата са Йордановци. И са от един край. И двамата са ваяни от един език, от една митология… Въпреки че моите предпочитания са не само към прозата, но и към характера и мъжеството на Йордан Вълчев. Той не отиде в нито една ловна дружинка, не влезе в Парламента, не стана член на партия… Не смени партията с „Отворено общество“…

Йордан Вълчев лежа по затворите и концлагерите на социалистическа България само защото отказа да се закълне във вярност към партията, тъй като вече се бе клел във вярност към Цар и Отечество. И с тази клетва изкара двете фази на Отечествената война.

Но за Йордан Радичков.

В „Барутен буквар“ (странно, но първата книга на Вълчев се казва „Боеве“, което носи също мирис на барут) Радичков казва, че отгледал овцете, остригал ги, изпрал вълната, жена му я изпрела и изтъкала ямурлук… Това е разказът „Ямурлук“…

Аз съм от Габрово и от малък знам, че ямурлукът е от козяк… А козята вълна не се преде, а се тепа. От овча вълна са кепенето, гуната и капата и приличат на ямурлук. Но козята вълна отблъсква водата, докато дрехата от овча вълна, от каквато са направени тези наметала, я попива… Ямурлукът пази от дъжд и вятър и държи топло.

Винаги съм смятал, че едно литературно произведение трябва да си служи с такъв речников арсенал, който няма да накара читателя да се усъмни в автора. И попитах Радичков:

„Бай Йордане, ямурлукът е от козя, не от овча вълна. Пък си писал, че жена ти я изпрела и изтъкала ямурлук… Ти пък къде си виждал еврейка да преде и тъче?…“

Сузи, съпругата на Радичков, е еврейка…

Всъщност няма писател, който да не е изпадал в подобни лапсуси – дори дали са лапсуси, не съм сигурен. Но винаги можеш да попиташ, да сравниш…

Дори, пишейки тези текстове, аз самият съм изпаднал в подобна ситуация, като написах, че „Багряна била дюстабан гола под нощницата“… И съм благодарен на Екатерина Петрова, моя колежка от „Новинар“, с която се посмяхме на лапсуса, тъй като Багряна може да бъде „дибидюс“ гола… Но само Катя видя това и съм ѝ благодарен.

Разбира се, че звуковата близост на думите понякога играе лоши шеги на автора.

В друга моя книга Йосиф наказва малкия Христос, като го кара да коленичи върху царевични зърна. Когато на другия ден видях какво съм сътворил, смених царевичните зърна с костилки от маслини. (Царевицата идва от Америка 1492 години след Христа)… И романът пое по друга метафорична пътека, защото от тези костилки под коленете на малкия Йесус поникнала после маслинова горичка.

С една дума – да живеят лапсусите.

А Сузи и Христос са от един етнос все пак.

Не зная за какво може да бъде ползван един талант, освен да се използва по предназначение. Ако можеш да рисуваш – рисувай. Ако можеш да пишеш – пиши. Ако можеш да композираш – от ноти до влакови композиции – композирай. Но човек трябва да използва таланта си по предназначение.

Радичков, за съжаление, не се отдаде на таланта си и той постепенно стана нещо вторично при него. Не е само при него, но на големия талант най-много му личат големите компромиси.

По онова време „държавните мъже“ се обграждаха с хора, погалени от Бога… И ходеха на лов с тях. Талантите не усещаха, че не отстрелват дивеч, а това, което Бог им е дал – да пишат. Да рисуват. Да свирят…

„Държавните мъже“ кокетираха с тях. Простираха вестникарските стоборѝ с тях като с кожи на току-що одран ловен експонат. Те забравяха постепенно езика на героите си и започваха да пишат като партийни секретари.

Това, че ямурлукът е тепан, а не тъкан, защото козята вълна е остра и не се преде, не е като да не се е знаело от малкия Радичков. Но в ония ловни дружинки се губят думите…

И докато търсиш загубените думи, намираш софийско жителство, апартамент, кола, служба… И думите вече нямат значение.

Дори не можеш да се обадиш до родното си място, за да попиташ за нещо, чието значение си забравил. Защото може твоята съученичка да е телефонистката в пощата, но ти се червиш от другия край на слушалката, а страната ѝ е зачервена, като се прибере вкъщи, защото не е разбрала дори какво говориш и думите ти са плющели като плесници по детски бузи.

Забравените думи са плющели като ехо в пещера… Онази същата пещера, където толкова някога, колкото и някъде, сте се целунали, без да можете да се видите в тъмното.

Но един ден ставаш толкова важен, колкото си необходим на тези от ловната дружинка. И понеже си забравил думите някъде в ниското, решават, че ти си бунтар. Че си дисидент. И искаш да им кажеш нещо много важно и противорежимно, и те сядат и започват да те тълкуват.

А ти просто си забравил думите и заради това не говориш на техния език.

И се самозабравя Радичков тогава – защото по-страшно за един писател от забравянето на думите е самият той да се самозабрави.

И отиваш в един „Винпром“ и си поръчваш сто бутилки. Но с етикети с твоя образ. Само за тези от ловната дружинка. Която всъщност е не сменена, а подменена. Не е ловната дружинка на Тодор Живков, а на Сорос. Иначе съставът е един и същ. Дори пушките са същите, но вече ги водят като музейни експонати.

Винаги съм мислил, че дължим признателност на родителите си. Не само за раждането, а и за направата. Защото раждането е биология, направата е творчество...Защото после раждането те ни правят такива, каквито искат да бъдем... И ние сме това, каквито са ни направили... А щом са ни направили значи, че са ни повярвали... Значи не можем да ги лъжем. Нямаме право...

Талантът ни е даден от Бог. А след като ни е даден, значи трябва да Му го върнем един ден. Талантът ни е даден назаем докато обитаваме живите си тела… И един ден трябва да го върнем такъв, какъвто сме го взели. И ако може – малко да го лъснем. Защото, ако Бог реши после да го даде за няколко десетилетия някому, да го даде поне такъв, какъвто на нас го е дал. Да не се черви пред човечествата след нас.

Ето, заради това не обичам Радичков. Но Йордан Вълчев… Ооооо, Йордан Вълчев…

ТОДОР РИЗНИКОВ

Ако се питате защо една черна пантера избяга през 2025 година от собственика си в Шумен и се засели на платото, то е, защото вече няма първобитни хора там. Шуменското плато е последният резерват за първобитни хора в България. При това този първобитен човек си приличаше като близнак с Карл Маркс, което доказва, че марксизмът може да съществува само в първобитнообщинния строй. Този първобитен човек освен че бе като близнак с Маркс, ами бе и един много сериозен писател, известен с антимарксистко-ленинските си възгледи. За каквато бе обявена първата му книга „Ловецът на диви патици“...

След тази книга Ризников се пресели в детско-юношеската литература. Беше приятел с Усин Керим, който накрая ни събра и запозна. Разбира се, това беше най-ексцентричното запознанство, което успя да направи Усин Керим, защото лежеше, покрит с цветя... С една дума – ние се запознахме на погребението на Усин в Чепеларе. Усин явно много е говорил за нас двамата зад гърба ни, защото Ризников знаеше всичко за мен, а аз – всичко за него.

Слязохме от автобуса в Чепеларе и Кирчо, синът на Усин – явно беше много шашнат от смъртта на баща си, – защото отдалеч каза: „А, добре сте дошли“. Сега разбирам Кирчо – никой от нас няма достатъчно погребален стаж, за да знае как опечалените да посрещат други опечалени. А бай Усин освен да се радва на гости, на друго не бе научил децата си. Циганска, волна душа...

Аз съм голям ревльо, защото в автобуса плаках през цялото време и Ризников ми призна, че по това се е досетил къде отивам. Всъщност ние всички отиваме накрая на едно и също място, но накрая разплакваме други.

След погребението отидохме на гости в Пазарджик на един от най-добрите преводачи – Стоян Бакърджиев, където усетихме, че трябва да пеем в чест на покойника. Защото той така сигурно е искал, заключавахме след всяка песен.

След такива погребения те е страх да погледнеш на другия ден останалите опечалени и приемаш гузната си съвест като махмурлук, който никакво шкембе и бира не могат да оправят. Дори ако в шкембето не люскаш и по някоя и друга чаша мастика, както е правил Усин, за да осъществи алиби пред кака Мария, доказвайки ѝ, че е отказал пиенето.

Тодор Ризников в пророчески плам тогава каза, че съм се женил от милост толкова пъти. Жените идвали, разбирали, че само аз съм щял да се оженя за тях. Също така знаели, че и ще се разведем. „Но – казвали си те, – по-добре да ме броят за разведена, отколкото за стара мома“, и хуквали с мен под венчилото.

Тодор Ризников беше умен и разбираше от тези неща, поради което се бе женил само един път. И толкова пъти се бе развеждал.

В един момент, след като завъртя телевизиите със своя „Последен валс“ в клип на СДС (Съюз на демократичните сили), в качеството му на Маркс, танцуващ с партията, Ризников изчезна. Докато един ден не разбрахме всички, че Тодор Ризников е подивял. В буквалния смисъл на думата. Облякъл кожи, ръчно съшити, взел боздуган и заживял в една пещера край Мадарския конник. В журналистическите писания излизаше, че дори убивал животни и така се хранел, ползвайки понякога и кисели джанки.

Въпреки първобитния си вид Тошо обикалял платото, а от време на време пресичал пътеките на стреснати от вида му туристи като Саскуоч (известен още като Голямата стъпка или Бигфут), и медиите потвърждаваха това му превъплъщение.

Докато един ден Левчев не ми разкри истината. Поетът Уилям Мередит също бе решил да напусне цивилизования свят на Америка и взе българско гражданство. Така в България заживя и носител на „Пулицър“ за литература, без да си мръднем и пръста за това. Да напуснеш Америка и да дойдеш, и да станеш гражданин на България, като лудост може да се мери само с това да напуснеш апартамента си до хотел „Хемус“, да облечеш кожи и да се заселиш в пещера на Шуменското плато.

Та един път Левчев завел американския дивак Уилям Мередит там, но не да ги запознава. Просто искал да му покаже новата му родина на принципа: „Опознай родината, за да я обикнеш“. И изведнъж иззад скалите изскочило едно същество, облечено в кожи, изревало гороломно като опълченец на Шипка в стихотворение на Вазов, но вместо да каже: „Търчете, тамо са раите“, изревало: „Що щете в моите селения“...

По думите му и богатия езиков арсенал Левчев разбрал, че това същество е минало няколко мезозойски ери, а също така палеозой, неозой, триас, а също така и първобитнообщинен строй, и най-вече матриархат, защото по всичко личало, че на съществото му липсвала майчина грижа. И понеже усетил последното, Левчев му изревал също така гороломно:

„А, бе, Тодоре, що не идеш на майната си?“...

Ризников сигурно щял да се съгласи с Левчев, ако не е бил толкова гладен и обезсилен. Любо му дал нещо за ядене, поговорили си за литература и за литературните процеси, каквито много липсвали на пещерните хора като автора на „Ловецът на диви патици“ – Тодор Ризников.

След известно време Тодор Ризников си отиде от този свят. Усетила празното място, Природата един ден пусна по същите места и една черна пантера...