И защото този живот не ти принадлежи. Този живот не е твой. Той идва отнякъде и един ден заминава нанякъде. Но не идва с твоя помощ. Както и не трябва да си отива с твоя помощ. Можеш да помогнеш на човек да се изправи, можеш да му помогнеш в беда, можеш да му купиш лекарства. Хляб можеш да му подадеш… Но не можеш да му отнемеш живота. Дори и този, който е възникнал благодарение на тебе.
Защото е възникнал от любов. Защото животът е любов. Дори Бог не си позволява да отнеме живот тогава, когато Авраам поднася сина си в жертва. Изведнъж се появяват обаче едни, които отнемат и чуждия, и собствения си живот. И едно петнадесетгодишно дете, сплело ръцете си в молитва. Нищо, че баща му не е Авраам. Човек така сплита ръце пред палач. И пред Бог. Пред палача, защото вярва в неговата доброта. И пред Бог, защото вярва в Неговата милост. И защото не вярва в своето желание. Защото не знае, че иска да умре. Момчето е на петнадесет години. Какво знае човек на петнадесет години? Таблицата за умножение… Но как да умножиш един живот по нула? На петнадесет години дори не можеш да умножиш първата си любов по ударите на сърцето… (Дали, умирайки, това момче е отнесло образа на момичето, в което е било влюбено?) Защото на петнадесет години можеш да умножаваш — като че ли таблицата за делене се учи по-късно. Тогава, когато започнат да се делят клетките… Твоите клетки, разделени на нейните клетки, правят живот. Това е друга таблица. Таблицата, която не се учи в училището за палачи.
Спомням си Сандбърг. Карл Сандбърг.
ПАЛАЧЪТ В СВОЯ ДОМ
Какво мисли палачът, когато
се прибира след работа вкъщи?
Когато с жена си, с децата
край масата сяда, пие чаша кафе,
яде своя омлет? Ще го питат ли те
как е минал денят и дали
е работил добре? Може би
тази тема отбягват, говорят
за бейзбол, за времето, за политика,
за романа в картини от вестника
и за новия филм? Те ръцете му
гледат ли, когато кафето си взема
или реже омлета?
Ако малките кажат му: „Татко,
да играем на конче, ето въжето.“ —
отговаря ли той на шега:
„Май за днес на въже се наситих.“
Или светва лицето му, сякаш
озарено от радост, и казва:
„В хубав свят, в чуден свят ний живеем.“
Ако белият лик на луната
в тиха стая надникне, ако лунни лъчи
се вплетат в косите на спящо дете —
палачът, какво прави палачът тогава?
Може би му е лесно. Може би
за палачите всичко е лесно.“
Само че палачът няма да се прибере. Той отнема това, което не му принадлежи. Отнема и собствения си живот. Който никой не му е подарил. И на това момче животът не му е подарен. Животът възниква, не се дава. Смъртта не възниква. Даже си мисля за момичето, останало под клепачите на това момче… За момичето си мисля. Как ще живее със спомена за него. Дали са се целували? Или са се целували като в таблицата за делене — и две на ум.
Две на ум…
Момчето е сплело двете си ръце пред палача. И пред Бог… Палачът преди това го е заблудил. Дошъл е като присъда при момчето и е казал: „Аз съм Бог“… И момчето се е молило. И на Бог. И на палач. Момчето просто се е молило. Защото под клепачите е имало две момичешки очи наум… Това е таблицата за делене. Две момичешки очи наум…
А за палачите всичко е лесно…






