вторник, 16 юли 2024 г.

ЗАЩО НЕ ИДВА НОЙ ТЪДЯВА

ХРИСТО СТОЯНОВ

Всички, които ме четат знаят, че аз не съм влюбен в Румен Радев. Но след вчерашния ден си задавам въпроса наглостта характерно състояние на младостта ли е, на политика ли, или трябва задължително да си завършил Харвард. Дори се чудя мерната единица за наглост как се нарича - "Един Киро" или "Един Василев."
Защото да отидеш при този, на когото си искал да дръпнеш черджето изпод краката вчера, и да поискаш същият този да не се съобрази с Конституцията - дори тази, която самият ти си променял е вече повече от наглост.
Още повече,че в Конституцията е ясно разпоредено мандат да се дава в разумни срокове. Ако три месеца е разумен срок да оставиш държавата в свободно падащо състояние това не значи ли разумен срок.
Това напомня по-скоро на ученик, който обещава да си напише домашното, ама след три месеца. Защото просто не е научил нищо от учителя си и му трябва още време.
И това всичко го правят същите тези момчета, които замеряха, не е без благословията на същия този президент Националните символи под звуците на химна - знаме, Герб с "камъни и дърве", както би казал Вазов. Същите тези замеряха същите тези символи с жълти павета и вмирисана риба, палиха полицаите - също символ на държавността - със слама. Същите тези момчета искат да променят държавата, да променят страната. Искат даже отсрочка за това може би да съберат жълти павета.
Същите тези те гледат в очите и казват: "Ние искаме да променим законите, ама с незаконни средства, ние искаме да натаманим законите според нашите представи." Същите искат да създадат закони, които са удобни за тях, като прилепнала дреха за тялото.
Същите тези момченца, които не знаят, че законите искат надграждане, а не кастрация.
Или в България действа един нов закон: "Каквито са ни политиците, такива са ни психиатрите. Все пак да не забравяме, че същите тези момчета влязоха през задния вход на политиката -Президентството.
А може би не става дори въпрос за наглост. А за национал психология. "Не е крив този, който яде зелника, а който му го дава." Господин Радев, дайте им пак зелника, ние долу търпим.".
И само като си помисля, че тези момчета водят със себе си и един академик по сапуните, който е готов всеки момент да измие "срама от челата, да измие паметта на нацията, да измие въобще всичко това което става в тая страната".
Бог унищожава грешките си чрез Содом и Гомор, чрез Великия потоп. Може би заради това генетично на българина му е предадено да търси своя Ной - спасителя. Но Ной никога вече няма да дойде при нас. Ной се удави, докато разтоварваше говедата си в България на пристанището в Харвард.

неделя, 14 юли 2024 г.

ТРИ ЮМРУКА




Той е с вдигнат юмрук. С препасан шмайзер и затъкнати бомби до пищова. С увиснали гирлянди от цветя. Хората са му направили шпалир по софийските улици. Той е вдигнал гордо глава. Още по-гордо е вдигнал юмрук и се заканва, не се знае на кого, по софийските улици.
Няколко месеца след този вдигнат юмрук хората вече ще знаят на кого се е заканвал.


70 години след него от Президентството излезе още един с вдигнат юмрук. Също не се знаеше на кого се заканва, но го беше размахал и беше малък юмрук. Вече колко години си патим от това юмруче. И накрая юмрукът на Тръмп вчера. Три толкова различни юмрука.
Първите двама с вдигнати юмруци бяха произведени в политически недоразумение. Третият юмрук произведе от Тръмп герой.


сряда, 10 юли 2024 г.

КРЪГЛАТА МАСА КАТО КОЛЕЛОТО НА КЪСМЕТА

Христо СТОЯНОВ

Спомняте ли си Кръглата маса. Беше едно странно. явление в българската политика. Като че ли тя все още стои, плотът се върти, а около него едни и същи лица. Спомняте ли си какво стана от Кръглата маса в последствие. Ами появи се колелото на късмета. Стрелката удря едни и същи, едни и същи, едни и същи джакпоти. Това всъщ-ност е съвременният ни политически живот. Едни и същи лица, въртящи се около една и съща кръгла маса. По-скоро, една и съща кръгла маса се върти пред тях.
В Шоуто на Къци Вапцаров постепенно започнаха да идват по-малко хора. Започнаха да плащат на зрители. Започнаха да не гледат предаването. Мисля, че нещо такова се получава в момента със съвременния ни политически живот. Когато едни и същи лица се появяват като едни и същи бобени зърна в една и съща бобена чорба всеки ден, всяка сутрин, всеки обед, всяка вечер. И когато миризмата от тази бобена чорба излиза всяка нощ с една и съща сила и мирис... Представяте ли си - влюбени сте в театъра, но в продължение на 35 години ходите на една и съща постановка, един и същи спектакъл с едни и същи актьори, които просто мъничко се различават от премиерата - по възрастта, защото все пак остаряват. Но те по един и същи начин произнасят репликите, по един и същия начин е мизансцена, едни и същи са декорите. Единственото в политическия ни живот в момента е смяната на декора – Народното събрание с Партийния дом. През 1989 година тълпата произведе мини тълпа. Тълпата излезе на улицата. Тълпата търсеше своите духовни водачи. И тези, които можеха да се представят за такива излязоха напред. Всъщност, това са хората, които продължа-ват да бъдат на предна политическа линия. Но това са хора без визия и единствената визия, която имат е как да се задържат по-дълго време във властта, как да имитират по дълго време на-родни трибуни. Защото тълпата не произвежда водачи, водачите могат да поведат тълпата, но това в България не се случва. И дълго време няма да се случи. Защото просто партокрацията иззе функцията на политически елит в България. След 1989 година тази минитълпа, която се обяви за политическа класа постепенно отстрани от по-литическия ни живот хора като Дертлиев, като Милен Дренчев, хора като Сефан Савов. Хора, които знаеха какво е идея, идеология и си бяха давали живота за това. Всъщност, още тогава трябваше да разберем, че тази мини тълпа унищожава политическото мислене в България, унищожава идеи и идеологии и превръща политиката в една селска пейка, на която могат да се раз-казват лакърдии за някой или от съседната пейка, или от съседната къща. Клюките интригите иззеха функцията на идеологиите и на идеите. И започнаха да създават нови митове. Новите ми-тове управляваха безлични, защото, ако се вгле-даме в момента в нашия Парламент колко лич-ности бихме могли да отделим от цялата тази тълпа от 240 човека. Аз лично не бих отделил повече от 10 човека. Но 10 човека не могат да създават идеи и представи, за да може тълпата да тръгне след тях отново. Спомняте ли си библейския мит за появата на Христос. Колко фалшиви христосовци, ("ЛъжеХристосовци") преди него се появяват. И защо толкова малко хора след това му повярваха. Само 12 човека успя да поведе. 12 човека. Представяте ли си какви фигури трябва да има в момента в българския Парламент, за да поведат поне 12 човека, не 12 хиляди, само 12 човека, за да дръпнем малко напред.
Само че колелото на Кръглата маса в България се върти и стрелката на късмета попада все на едни и същи, все на едни и същи лица. Защото няма личности. Нямаме и джакпот.

неделя, 7 юли 2024 г.

ПРОБЛЕМИТЕ В ДПС БЯХА ПРЕДИЗВЕСТЕНИ

ДПС няма интерес от създаване на редовно правителство в момента. Причините са няколко. Първата и основна причина е, че при създаване на ново правителство Пеевски ще затвърди влиянието си върху тези тридесет, да ги наречем "отцепници", от което Ахмед Доган няма интерес. Интерес нямаме и ние защото трусовете в една партия като ДПС се отразяват и върху политическия живот в България. Втората причина е оздравителния процес, който ще протече в ДПС. Ахмед Доган е доказал, че може да овладява положението - да си припомним Местан и всички тези "отлюспили се" преди Пеевски. Интересен е обаче другия процес, който тече въобще в партиите - преди "отлюспването" оставката си подадоха Христо Иванов и Корнелия Нинова. Страхувам се, че тези на пръв поглед локално-партийни процеси ще преминат и през другите партии.

четвъртък, 4 юли 2024 г.

КОЧИНА

 Не знам дали Пеевски яде свинско, но превърна в голяма кочина ДПС. Което значи, че ДПС вече не е етническа партия.

ХРИСТО СТОЯНОВ

петък, 21 юни 2024 г.

Христо Стоянов: Политиците ни имат предимно лични каузи, обществените липсват



Управлява ни партокрация, а интелектуалният елит се е отдръпнал от политиката, коментира в интервю за Дарик радио писателят Христо Стоянов. Според него в партиите трябва да влязат личности, които са утвърдени в своите области.

„Нищо ново не ни предложиха партиите - само стари физиономии и никакви нови личности. Решихме да обновяваме партиите с млади лица, които обаче не са подготвени. Не случайно в Египет има закон, че не можеш да влезеш в парламент, ако не си навършил 40 години. Нас са ни учили още по време на социализма – „влез в партията, за да се уредиш”. Това е от времето на БКП, която имаше 1 млн. членове. Това мислене го имат политиците и днес – те са в политиката, за да се „уредят“. „В някои партии има хора с по 8-9 депутатски мандата, които нищо друго не са работили. Освен лични каузи, аз не виждам други.“

Христо Стоянов е решил да се занимава с политика едва преди четири години, въпреки че е бил сред основателите на СДС. Сега той е член на ГЕРБ, но не крие, че е получавал предложения и от други партии.

„Реших го, след като през лятото на 2020 г. взеха да замерват с яйца националните символи. В ГЕРБ има много свестни хора. Обичам Митко Главчев, който ми е приятел, а Томислав Дончев е един от най-честните хора. Миналата година от две партии ми предложиха да изменя. Едното предложение беше на бившия главен прокурор. На Гешев му казах, че не му трябва още един предател, защото при него ще влязат всички, които не са получили обществени поръчки и са изхвърлени от други места. ПП също ми предложиха“, разказа Христо Стоянов.

„Всяко предателство е мръсно. Понякога обаче и гражданската позиция се приема като политическо предателство. Предателство е да измениш на собствените си принципи”.

Христо Стоянов не е оптимист за съставяне на редовно правителство. Той очаква нови избори наесен. Писателят разкритикува депутатите, които в първия ден на Народното събрание по време на речта на председателя са си правили селфита и са разглеждали телефоните си.

Христо Стоянов е родом от Габрово, където е почетен гражданин. В момента живее във Варна. Казва, че „лебедовата му песен“ като поет е изпята, но има енергия да се занимава с обществено полезна дейност, както и да продължава да пише. Автор е на 19 книги.

вторник, 11 юни 2024 г.

"НЕ НАРОД, А ЖЕЛЯЗО"...

Народът избра това, което заслужава. На гласувалите за мен - благодаря. В случая забравихме за естественият подбор. И пак избрахме не най-можещите, не най- знаещите, а тези, за които политиката е притворство, интриги и предателства. И на тях честито. Те просто доказаха, че всеки народ си заслужава управниците, а българският народ и съдбата. Учудващо е, че хора с огромен властови ресурс - действащи депутати, бивши министри, кметове, десетки билбордове, огромен финансов ресурс и корпоративен вот зад гърба, десетки шерпи, които работиха за тях постигнаха толкова малко преференции на тези избори. Това е достатъчен знак, според мене, за някого. Хората искат промяна на лицата, а не на създалата се вече партокрация от няколко години.


ПОХВАЛНО СЛОВО
за
БЪЛГАРСКИЯ НАРОД
На Никола Дамянов


Не народ – а желязо. Не желязо – а вол.
Да ти е мило и драго да го бучиш на кол.


Да го пържиш на клада и на шиш да въртиш,
тоз народ е научен векове да мълчи...


Тоз народ от парцали. Без зъби и език...
Останал без тяло... Останал без вик...


Тоз народец е правен от ням пришълец.
От усмивка на червей. От бездарен щурец...

(1984 г.)

събота, 1 юни 2024 г.

Честит първи юни



Да не забравяме, че всички сме били деца. В това число и написалият тези редове. Честит първи юни.


СТО КИЛОГРАМА ПО-КЪСНО
На Таня Христова
Родил съм се пет килограма и двеста грама. На 20 декември 1956 година. В град Габрово. Ако се върнат девет месеца от раждането се разбира, че съм правен (произведен) по време на историческия Априлски пленум на ЦК на БКП… Тогава на мода са били производствениците и нищо чудно да съм бил произведен, а не правен. За което съдя и по думите на мама: „Кой идиот ме накара да ти завия пъпчето във вестник, бе, мама? Кой идиот… Цял живот по вестници ли ще те гледам“… Демек, аз син нямам ли, че като произведение на литературата само ще те виждам. Понякога гордостта на една майка може да звучи укорително… Мама ми е казвала също, че е било четвъртък, а днес е петък. Е, не е декември, но вече търся символика. Тогава нямаше във всеки дом баня и на мама и изтекли водите в градската баня. Имаше една баня обществена в Габрово – на пазаря… Не на пазара, а на пазаря… Бил съм на две години, когато мама ми даде в халите някакви пари и след миг невнимание и инстинктивно обръщане установила, че съм изчезнал. Едно дете съм, единствено при това. На всичкото отгоре и произведение, както се разбира – освен завитият във вестник пъп и родителите ми бяха производственици. Мама работеше тогава във фабрика „Балкан“ и до 1989 година я имаше на снимка на гарата, прегърнала вретената. Не, че я няма вкъщи на снимка как е прегърнала моя милост, но на гарата вместо мен бе снимана как е гушнала вретената. Не зная защо – за пример на другите, или за назидание на другите. Но тогава проличало, че съм произведен от родителите си, защото мама уведомила милицията, че синът й изчезнал. Тогава не крадяха деца за от-куп, не обираха хората. По онова време децата сваляха шапки по начина, по който го правеха възрастните, поздравявайки някого. Като влязат в магазин и в черква – пак се сваляха шапки. И в училище – също. Почнали да тършуват милиционерите из града, когато ме видели да идвам към халите с наръч краставици по подобие на мама на снимката от гарата с вретената. Принципът „Плодът не пада по-далеч от дървото“ тогава бе в сила. Ако това бе станало сега Държавата и законите веднага щяха да произведат от мен един сирак при живи родители, защото щяха да ме отнемат от мама по Закона за защита на децата. Първо, че ме е оставила без надзор и, второ, защото такъв пердах ми хвърли мама тогава. Пред всички… Пред акуратните милиционери такъв пердах изядох… Но така се възпитава паметта – ако не ми бе хвърлила пердаха едва ли щях да запомня какво точно се бе случило. Много важно нещо е пердахът в детството. Възпитава паметта. Аз така научих всичко за Априлското въстание след едно „препитване“ от баща ми вкъщи… Получих шестица от Вътев тогава в Шесто основно „Митко Палаузов“ в Габрово. Пердахът в детството е лакмус за паметта. Такива работи ставаха тогава. Тогава я съм имал петнайсетина килограма – с краставиците барабар, я не… От днешна гледна точка тогава съм отстоял в координатното пространство на десет килограма от мястото на раждане… Господи, такова консуматорско общество ли сме станали, че и времето го меря вече в килограми?... Изтекли водите на мама, а родилният дом на един мост разстояние. На едно иго разстояние е родилният дом от пазаря. Защото на Лъвовия мост в Габрово му викаме „Игото“… Не, че няма лъв, но всички скулптури са оковани във вериги. Странно, каква е тази носталгия по иго, след като габровци сме били напълно свободни дори през онези тъмни време-на. Твърди се, че турчин не е замръквал през тези няколко века в града… И аз не съм искал да замръкна, и мама ме отнесла в себе си до „Тота Венкова“. Ама аз, упорит. Барикадирал съм се вътре на топло – декември е, виелици, преспи, вълци… Вълци може и да не е имало, ама неподготвен излизаш навън в тия вълчи времена, където, както казва Левчев: „Човек за човека е българин…“ Тежка диагноза. Лекарите се отчаяли да ме чакат и се оттеглили по кабинетите. Сестрите – по стаите. Мама – в родилна зала. И към осем сутринта ми писнало да чакам. Според мама – а мама беше пич, няма да ме лъже. Може малко да хиперболизира, ама колко да хиперболизира, щом такова преувеличение на човешко същество тръгнало да излиза. Като ме сложили на кантара после – пет килограма и двеста грама. Та, според мама, която била единствен свидетел на раждането ми тогава, защото нямало други в родилна зала, от налягането направо съм изхвръкнал навън. И лекарят влязъл точно в този момент и ме хванал във въздуха… Според мен още не ме е хванал, защото аз продължавам да си хвъркам из облаците. Но това е друга хипотеза… Та, сто килограма след този случай аз съм в Габрово. И ме настаняват в къща за гости „Маракеш“. Какво ли не е била тази къща през тези сто килограма време, дори собствениците не знаят, че е била родилното отделение на града. Вечерта обаче ми казват, че родилна зала е била в съседната стая и следващият път щели да ме настанят там. Няма да мине и килограм време, и ще отида… Защото преспиването тука е като второ раждане.









петък, 31 май 2024 г.

Христо Стоянов: Политиците трябва да носят визия, а не клюки от селската пейка

ЕДНО ИНТЕРВЮ ВЪВ "ФИЛТЪР"

Христо Стоянов е един от най-нашумелите и продавани писатели през последните двадесет години. „Израсъл съм сирак, на улицата, възпитавал съм се сам, самообразовах се”, казва той за себе си. Имам три деца и трите прекрасни и, както се казва в такива случаи, и един още по-прекрасен внук. Имал съм минало, което не смятам в никакъв случай за дисидентско, въпреки че преди 1989-та година многократно съм бил арестуван. Винаги съм бил гражданин, но съм отстоявал собствените си лични позиции. От четири години съм член на ГЕРБ. Може би поради приятелствата, които имам с някои от членовете на ГЕРБ, едни от най-достойните и честни хора, които познавам. А това вече е достатъчен аргумент да вляза в политиката. Имам консервативни възгледи, но това не значи, че не съм милостив човек, защото, за съжаление, консерватизмът и дясното мислене вследствие на 45-годишното възпитание на нацията се смятаха за безмилостна идеология.

Аз съм един от улицата, който е хванал живота в ръката си, и един от интелигенцията на тази страна. На варненци пожелавам преференция: 114 с бюлетина 22 (ГЕРБ-СДС)



– Какво би накарало един писател да избере политиката, г-н Стоянов?
– Некрасов. Казал е: „Поет може да не си, но гражданин си длъжен да бъдеш.” Като успях да пиша поезия на 40-годишна възраст, реших, че вече не мога да надскоча себе си. Мисля, че и с прозата наближава този момент – да се надскоча. Според мен талантът е и в това, да знаеш кога да спреш. Мама го наричаше – извинявам се, но е точно така – да се изакаш на метеното, да не кажа по-точната дума.
– Като наблюдавате нашия политически живот отстрани, как си обяснявате някои неща като кризите през последните години, в които влизаме перманентно?
– Ние нямаме нормална политическа класа, писал съм по този въпрос. През 1989г. голямата тълпа произведе една мини тълпа и каза – ние сме. Но всъщност тълпата не носи нищо, ние знаем какво носи една тълпа, тя не носи визия, а гледа да се задържи колкото се може по-дълго на власт. Шопенхауер, като воля и представа, казва, че светът не е това, което е, а което си представяме. Трябва ни само воля да постигнем представата. Проблемът е, че няма кой да създава представи. Липсата на аристокрация, липсата на интелигенция (говоря не за интелигентни хора, а за общност) е проблемът.

– Защо се случва само при нас, или поне в такава степен при нас?
– По този повод цитирам Иван Динков и Любо Левчев. Динков казва – бих обичал своето отечество, ако нямах съотечественици, а думите на Левчев са – човек за човека е българин. Това са страшни неща. А Вежди Рашидов го каза още по-точно – хубава страна, ама много българи в нея.

– Това отношение към съотечествениците обаче има и друга страна – да се хвърляме към политици, които идват от чужбина, от Харвард примерно.
– „Промяната” е партия, която непрекъснато се самозаписва. Това не е първият им запис, няма да е и последният. Още от самото начало те си правеха записи и си ги изкарваха на показ. Трагедията на цялата политическа класа създаде един нов модел на говорене – модела на клюката, на селска пейка, а не на идеите и на конкуренцията на идеите. Да сте чували скоро някакви идеи? Сега тече предизборна кампания. Има ли съревнование на идеи? Не, имаме само борба на клюки. Ще го кажа другояче. Корнелия Нинова е първата жена, която кани мъжете вън, а не вътре, казано като метафора. Тя има и голям принос за въвеждане тона на интригата, на клюката. И ние се увлякохме от него. На политическия пазар няма идеи, няма идеологии. Лявото се размива в дясното, дясното – в лявото, и то пак като селска интрига, а не като истинска идея, или представа за това в какъв свят искаме да живеем.

– Защо преходът от самото начало тръгна накриво и какво трябваше да се направи, за да не е така? Защо все пак страните, които бяха на нашето дередже, успяха да дръпнат напред и ние все повече изоставахме?
– Разбира се, че има и българска черта. Но другите страни по друг начин приеха промените, защото в повечето от тях беше запазена частната собственост. Ние нямахме частна собственост, всичко при комунизма беше одържавено. Тоест, за разлика от другите страни, се тръгна от нулата. А когато се тръгне от нулата, нещата вземат съвсем друг обрат и друга посока. И това обяснява защо сърбите, които не са в ЕС, ни изпревариха в много отношения.

– В книгата си „Докато плъховете правят любов” описвате хората от онези среди, които се родиха от прехода и които снизходително наричаме клошари, но чрез тях фокусирате върху интересни обществени явления. Ще продължавате ли да пишете вече като политик?
– Не може да се пише по някакви програми. Изкуството минава само през пръстите. Много е сложна историята с писането. Да се надяваме, че оставих няколко добри книги поезия и проза. Книгата, която споменахте, ме срина и си мисля, че няма да мога да се надскоча. Имам и един тремор на ръцете, а не може човек да пише, диктувайки на някой друг. Аз не мога. Подарих една колекция от картини на родното си Габрово и си казвам, ето аз влизам в политиката, като съм подарил нещо. А колко са тези, които влизат и са дали 3 лева за нещо? И това е страшното. Съжалявам, че трябва да го кажа.

– Кое ви изкуши да пишете за клошари?
– Дълго време ги наблюдавах и установих, че между тях няма нито един просяк и нито един крадец. Ако видите просяк или крадец, да знаете, че те не са клошари, колкото и западнало да живеят. Те са нещо като отшелниците на 21-ви век. Нещо като Иван Рилски, но без пещера. И между другото, сред тях се срещат страхотни хора. Имах един приятел – Владимир Тереладзе. Завършил е литературния институт „Максим Горки” в Москва. Срещам го веднъж и го питам как е, а той ми вика, че му взривили къщата. Каква къща, ти нямаш къща, викам му. А той отвръща: Христо, едно време ни учеха, че Ленин и Георги Димитров са големи хора, но лежат в саркофази. Аз ако легна в ковчега на Георги Димитров, краката ми ще стърчат навън, много е къс и тесен. И му взривиха къщата на Димитров. Владимир Тереладзе загина – това е точната дума, а не „почина”. Отиде си в една студена зима в София. Не беше в битките, които ние водихме… Имаше и една Антония Огоста, известна с оня акростих „Долу Тодор Живков”. Те бяха дисиденти, без да ги знае някой. Това беше капичнато (б.а – захвърлено) в небитието, а след 1989г. излязоха много „дисиденти”. Ония си отидоха без някой да ги спомене. За тия неща са и книгите ми „До СтрасТбург и назад” и „Глутница за единаци”. Вътре е казано всичко.

– Възможно ли е ние, българите, да имаме нещо като обща стратегия…
– Липсва ни национална доктрина. Гърците например си имат, така че който и да дойде на власт, хунтата или ПАСОК, те си имат тези три стълба, на които се държи държавността. Какви сме като религия, като традиции, как се защитават ценностите на една държава, ние не знаем.

– Какво мислиш за тенденциите, които се разпространяват със страшна скорост в цивилизования, както го наричаме, свят? Имам предвид така наречената политкоректност?
– Ще бъде директен. Що се отнася до броя на половете, има три пола – мъжки, женски и още един, ще го спестя, да не ме цензурират. В политиката влязох с няколко каузи. Те са закона за народните читалища, закона за електронното авторско право. Всеки автор знае за какво говоря. Липсата на закон за електронното авторско право унищожава занаяти като журналистика, литература и т.н. Може би трябва да има поне някаква естетическа мяра, да не я наричаме цензура. Преди време бях в Букурещ и мислех, че съм в националната им галерия. Оказа се, че това е дворец, даден на колекционерите на Румъния, за да излагат там картините си. Видях невероятни колекции, които няма как и къде да видиш у нас. У нас има колекционери, аз самият си подарих колекцията, но тя няма къде да отиде, няма такава сграда. Ние законово не сме уредили дарителството. Затова рядко вече някой дарява, защото няма кой да го приеме, няма кой да се грижи за подареното. И мисля, че трябва да се направи един сериозен закон за дарителството. Имаме изумителни платна от Златю Бояджиев, от Майстора, от Илия Петров, стоят по читалищата. Отивам в родното село, Плевенско, на Кеазим Исинов. И гледам в едно читалище негови картини, които той е подарил. Децата са ги целили със стрелички. Викам на служителка, дайте да я спася тази картина. Ами, вика, тя ни се води. Ами като ви се води, защо не я пазите? Трябва да се направи на първо време един регистър на такива картини, забутани къде ли не, някои от тях истински шедьоври. Какво става с тези картини?

– Как един закон може да промени това положение?
– Трябва да се промени законът за образованието и да се сложи само едно „…и култура”. В сгради на училища, които са закрити по малките селища, според закона за образованието в тях може да се развиват социални и образователни дейности, но никъде не пише „и култура”. Ако се направи тази промяна, колко читалища може да станат депа за галериите и вместо гълъбарници да бъдат зали за пленери на художници, което значи и безплатни картини за тези места. Боже, ние имаме такъв невероятен солиден сграден фонд, който се руши, там сега живеят само плъхове и змии. С тази малка поправка може да се развържат ръцете на местната власт. Такива бивши училища могат по закон да бъдат ресторанти, къщи за гости и какво ли не, но не и места за съхраняване на изкуство. Това са нещата, които ме карат да вляза в политиката. Може да изглеждат дребни, но не са. Те отключват много врати да спасим онова, което ни прави българи и хора.

Интервю на

Рени Нешкова

сряда, 22 май 2024 г.

ХРИСТО СТОЯНОВ: „АЗ СЪМ ТОВА…“

 

Много ми се иска в тази предизборна кампания не аз да говоря за себе си, а другите да говорят за мене. Не да се снимам с избирателите и после да забравя за тяхното съществуване, а да покажа още от сега кой съм. С една дума, много ми се иска в политиката да влязат хора с биографии. Като че ли все по-малко политици имат биографии зад гърба си. Моята биография е създадена от мен, но е писана от други. Затова предлагам текстове от Борислав Геронтиев и английския писател Джон Хамилтън. Единият е писал за това какво съм правил преди 89-та година, а другият какъв съм след 99-та година. Мисля, че ще ви бъде интересно това. ( И ДА НЕ ЗАБРАВЯ: БЮЛЕТИНА № 22, ПРЕФЕРЕНЦИЯ № 114 )














събота, 18 май 2024 г.

ОБРЪЩЕНИЕ ОТ ХРИСТО СТОЯНОВ




ОБРЪЩЕНИЕ ОТ ХРИСТО СТОЯНОВ, ПРЕФЕРЕНЦИЯ 114 С БЮЛЕТИНА 22 „ГЕРБ – СДС“

ЗАЩО ВЛИЗАМ В ПОЛИТИКАТА

Ами защото аз съм реализиран човек и може да се каже, че съм осъществил американската мечта в България. Израсъл съм сирак, на улицата, възпитавал съм се сам, самообразовах се, научих три чужди езика – виетнамски, руски и сръбски, издадох над тридесет книги.
Работил съм като кранист, стомановар, журналист. Като журналист успях да докарам до съд двама окръжни прокурори с журналистическо разследване. Вицешампион съм на България по бокс. Носител съм на наградата „Яворов" за поезия и на едноименната награда на фондация "Яворов" за цялостно творчество. Почетен гражданин съм на Габрово. Някои от книгите ми ги обявиха за скандални: „Скритият живот на една помакиня“, „До СтрасТбург и назад“, „Другият В.Левски“, книги с публицистика и с разкази… Последната ми книга е „Докато плъховете правят любов“ – разкази за живота на клошарите. Всичките мои книги са били забелязани от критиката и това лесно може да се провери в литературния печат от 1976 г. до- сега, както и в Google.

Някои казват, че в политиката влизат хора, които могат да намерят келепир в нея. Точно за мен това нещо не може да се каже, защото имах щастието да подаря колекция от картини за над 3 000 000 лева на родния си град. Не знам други политици преди да влязат в политиката, дали са дарили на държавата поне три лева. Имам три деца и трите прекрасни и, както се казва в такива случаи, и един още по-прекрасен внук. Имал съм минало, което не смятам в никакъв случай за дисидентско, въпреки че преди 1989-та година многократно съм бил арестуван, имах заповед за интерниране и паспорт да напусна страната за стихове срещу Тодор Живков и за публичната ми критика срещу властта поради участието ми в „Клуба за гласност и преустройство“. В книгата си за България английският писател и публицист Джон Хамилтън посвети и глава за мене – „Един български дисидент по време на демокрация“. Мои стихове и разкази са превеждани на английски, унгарски, руски и други езици. Не напуснах страната, защото според мен български писател в чужбина не може да съществува - скъсването с езика е и професионална деформация. (За мен думите „Родина“ и „Отечество“ не са мръсни думи. Родът ми по майчина линия идва от Западните покрайнини, където дядо ми заради любовта му към България са го изкарвали многократно на разстрел. Това са хората, които ме възпитаха в любов и отговорност пред България.) След 1989-та година бях един от основателите на СДС в Смолян, но, виждайки какво става, се отказах от политическия живот. Винаги съм бил гражданин, но съм отстоявал собствените си лични позиции. От четири години съм член на ГЕРБ. Може би поради приятелствата, които имам с някои от членовете на ГЕРБ, едни от най-достойните и честни хора, които познавам. А това вече е достатъчен аргумент да вляза в политиката. Имам консервативни възгледи, но това не значи, че не съм милостив човек, защото, за съжаление, консерватизмът и дясното мислене вследствие на четиридесет и пет годишното възпитание на нацията се смятаха за безмилостна идеология. И тъй като стана реч за идеология, отчайващото в съвременния политически живот е липсата на идеи и на борба между тях. Голяма част от времето в Народното събрание се използва не за размяна и сблъсък на идеи, а за интриги и клюки. За съжаление до известна степен това е съвременният ни политически живот.

Влизам в политиката с ясната мисъл, какво ме очаква.

Това е откъс от разказа на Марк Твен „Как не станах губернатор“ и ми се иска да го прочетете. Защото знам, че това е мръсната предизборна кампания, която ме очаква:

Нямаше никакъв възможен начин да се измъкна от тази каша и така, дълбоко унизен, аз се задоволих да изготвям отговора си на куп неоснователни обвинения и зловредни и злобни лъжи. Не успях обаче да свърша тази задача, защото още на следната сутрин един вестник се появи с нов ужас, с нова клевета, като сериозно ме обвини, че съм изгорил една лудница с всичките болни в нея, понеже пречела на изгледа от къщата ми. Това ме хвърли в известна паника. След това дойде обвинението, че съм отровил вуйчо си, за да си присвоя имота му, като настоятелно се искаше да бъде разровен гробът. Това ме доведе до границите на лудостта. А на всичко отгоре бях обвинен, че когато съм бил управител на яслите за подхвърлени деца, аз съм назначавал там беззъби и некадърни роднини, които да приготовляват храната. Започнах да се колебая — да се колебая. И най-после, като необходима и подходяща кулминационна точка на безсрамното преследване, на което ме беше подложила политическата злост, девет едва пристъпващи деца, от всякакъв цвят и в различна степен на парцаливост, бяха подучени да се впуснат на трибуната на едно публично събрание, да се заловят за краката ми и да ме нарекат „татко“!

Капитулирах. Свих знамената си и се предадох. Не бях в състояние да изпълня изискванията на предизборната кампания за губернатор на щата Ню Йорк и затова оттеглих кандидатурата си, като в своето огорчение се подписах…



Това не е всичко, което мога да Ви кажа, но все пак аз съм един от Вас. Аз съм един от улицата, който е хванал живота в ръката си, и един от интелигенцията на тази страна. Благодаря Ви за вниманието, а на варненци пожелавам преференция: 114 с бюлетина 22 (ГЕРБ-СДС)



Ваш: Христо Стоянов

понеделник, 13 май 2024 г.

ПО ВРЕМЕ НА ППДБ – НИЩО. КАТО СЛЕД СОЦИАЛИЗЪМ – РУШАЩИ СЕ ПАНЕЛКИ… БЯЛО КУЛТУРНО ПЕТНО

Всяка историческа епоха оставя трайни културни следи след себе си. Само да си припомним виадуктите, римските мостове, пътищата на римската империя, Да си припомним Възраждането с невероятните катедрали рококо барок, да си припомним художници като Микеланджело, Леонардо да Винчи. Да си припомним след това нашите художници и поети дори в края на османското владичество – Ботев, Дебелянов , Яворов, Вазов. Всяка епоха има културни придобивки, и оставя нещо след себе си. И като се замисли човек, всъщност социализмът какво остави – панелните блокове които имат своя срок на годност, който вече изтича. Няма пътища. Заводите мегаструктурите като Кремиковци, Перник вече се саморазрушават. Всъщност, имаме ли културни ценности, които оставихме след себе си от времето на социализма. Дори в литературата. Имаме великолепни поети и писатели, останали от времето на социализма. Но за съжаление, мнозина от тях остават с лека сянка на недоверие заради компромисите, идеологическите компромиси, които правиха със стиховете им, посветени на Тодор Живков. Със стиховете, посветени на Вълко Червенков и на Сталин. Може би двама или трима успяха да се откъснат от това и да не посветят свои неща – като Иван Радоев, Константин Павлов. Каква култура оставяме след себе си и само като се замислиш, че всъщност от 13 години ние започваме да оставяме нещо – не само култура, но ние оставяме пътища, като магистралите „Хемус“, „Струма“. Това са неща, които остават. Създадоха се условия за нови комплекси, с нова архитектура, черкви и джамии. Строителни площадки. Свободата на мислене на новите автори в литературата, в изкуството. Разбира се, в последните три годи някой се опитаха да разрушат и това, но да се надяваме това е за кратко и „експериментът“ свърши. Но бъдещето… Бъдещето предстои и то е закотвено в нашето културно минало.Може спокойно да кажем, че последните три години по време на управлението на Кирил и Асен се равняват като нищоправене с времето на социализма. Никаква, ама абсолютно никаква културна ценност, от тях. Никаква следа – напротив, разрушения. Така че нека да си помислим какво оставяме след себе си. Дали ще оставим пътища или пътеки. Дали ще оставим живопис или цапаници, Да-ли ще оставим катедрали, или рушащи се панелни блокове. Рушащи се панелни блокове.

ХРИСТО СТОЯНОВ, писател, Кандидат за народен представител от листата на ГЕРБ – СДС. 114 преференция, бюлетина 22.


събота, 11 май 2024 г.

РЕВОЛЮЦИЯ С ПЛЮЕНЕ НЕ СЕ ПРАВИ - НИКОГО НЯМА ДА УДАВИТЕ

Христо СТОЯНОВ

Време е да покажем, че България не е плювалник - за едни от пластмаса, за други от мед, в зависимост от възможностите. Време е да излезем и да гласуваме наистина, не за друго, а защото трябва да помогнем и ние на политиците си. Не всеки може да има поглед за всичко - политикът е само проводник между вашите идеи и държавата В противен случай законите в България ще бъдат усмирителна риза за нацията, Ако ние. не сме с тях. Ако не сме от тях.
Стоейки отстрани на политиката, но наблюдаващи политическия живот, взимайки отношение към всяко политическо действие или бездействие ни прави участници, или съучастници на политическия живот в България. Така че нека да се включим наистина така, както трябва да се включваме. Защото революция с плюене не става - революцията е съучастие.

четвъртък, 9 май 2024 г.

ОБРЪЩЕНИЕ ОТ ХРИСТО СТОЯНОВ, ПРЕФЕРЕНЦИЯ 114 С БЮЛЕТИНА 22 „ГЕРБ – СДС“



ЗАЩО ВЛИЗАМ В ПОЛИТИКАТА



Ами защото аз съм реализиран човек и може да се каже, че съм осъществил американската мечта в България. Израсъл съм сирак, на улицата, възпитавал съм се сам, самообразовах се, научих три чужди езика – виетнамски, руски и сръбски, издадох над тридесет книги.
Работил съм като кранист, стомановар, журналист. Като журналист успях да докарам до съд двама окръжни прокурори с журналистическо разследване. Вицешампион съм на България по бокс. Носител съм на наградата „Яворов" за поезия и на едноименната награда на фондация "Яворов" за цялостно творчество. Почетен гражданин съм на Габрово. Някои от книгите ми ги обявиха за скандални: „Скритият живот на една помакиня“, „До СтрасТбург и назад“, „Другият В. Левски“, книги с публицистика и с разкази… Последната ми книга е „Докато плъховете правят любов“ – разкази за живота на клошарите. Всичките мои книги са били забелязани от критиката и това лесно може да се провери в литературния печат от 1976 г. до- сега, както и в Google.
Някои казват, че в политиката влизат хора, които могат да намерят келепир в нея. Точно за мен това нещо не може да се каже, защото имах щастието да подаря ко-лекция от картини за над 3 000 000 лева на родния си град. Не знам други политици преди да влязат в политиката, дали са дарили на държавата поне три лева. Имам три деца и трите прекрасни и, както се казва в такива случаи, и един още по-прекрасен внук. Имал съм минало, което не смятам в никакъв случай за дисидентско, въпреки че преди 1989-та година многократно съм бил арестуван, имах заповед за интерниране и паспорт да напусна страната за стихове срещу Тодор Живков и за публичната ми критика срещу властта поради участието ми в „Клуба за гласност и преустройство“. В книгата си за България английският писател и публицист Джон Хамилтън посвети и глава за мене – „Един български дисидент по време на демокрация“. Мои стихове и разкази са превеждани на английски, унгарски, руски и други езици. Не напуснах страната, защото според мен български писател в чужбина не може да съществува - скъсването с езика е и професионална деформация. (За мен думите „Родина“ и „Отечество“ не са мръсни думи. Родът ми по майчина линия идва от Западните покрайнини, където дядо ми заради любовта му към България са го изкарвали многократно на разстрел. Това са хора-та, които ме възпитаха в любов и отговорност пред България.) След 1989-та година бях един от основателите на СДС в Смолян, но, виждайки какво става, се отказах от политическия живот. Винаги съм бил гражданин, но съм отстоявал собствените си лични позиции. От четири години съм член на ГЕРБ. Може би поради приятелствата, които имам с някои от членовете на ГЕРБ, едни от най-достойните и честни хора, които познавам. А това вече е достатъчен аргумент да вляза в политиката. Имам консервативни възгледи, но това не значи, че не съм милостив човек, защото, за съжаление, консерватизмът и дясното мислене вследствие на четиридесет и пет годишното възпитание на нацията се смятаха за безмилостна идеология. И тъй като стана реч за идеология, отчайващото в съвременния политически живот е липсата на идеи и на борба между тях. Голяма част от времето в Народното събрание се използва не за размяна и сблъсък на идеи, а за интриги и клюки. За съжаление до известна степен това е съвременният ни политически живот.
Влизам в политиката с ясната мисъл, какво ме очаква.
Това е откъс от разказа на Марк Твен „Как не станах губернатор“ и ми се иска да го прочетете. Защото знам, че това е мръсната предизборна кампания, която ме очаква:
"Нямаше никакъв възможен начин да се измъкна от тази каша и така, дълбоко унизен, аз се задоволих да изготвям отговора си на куп неоснователни обвинения и зловредни и злобни лъжи. Не успях обаче да свърша тази задача, защото още на следната сутрин един вестник се появи с нов ужас, с нова клевета, като сериозно ме обвини, че съм изгорил една лудница с всичките болни в нея, понеже пречела на изгледа от къщата ми. Това ме хвърли в известна паника. След това дойде обвинението, че съм отровил вуйчо си, за да си присвоя имота му, като настоятелно се искаше да бъде разровен гробът. Това ме доведе до границите на лудостта. А на всичко отгоре бях обвинен, че когато съм бил управител на яслите за подхвърлени деца, аз съм назначавал там беззъби и некадърни роднини, които да приготовляват храната. Започнах да се колебая — да се колебая. И най-после, като необходима и подходяща кулминационна точка на безсрамното преследване, на което ме беше подложила политическата злост, девет едва пристъпващи деца, от всякакъв цвят и в различна степен на парцаливост, бяха подучени да се впуснат на трибуната на едно публично събрание, да се заловят за краката ми и да ме нарекат „татко“!
Капитулирах. Свих знамената си и се предадох. Не бях в състояние да изпълня изискванията на предизборната кампания за губернатор на щата Ню Йорк и затова оттеглих кандидатурата си, като в своето огорчение се подписах…"
Това не е всичко, което мога да Ви кажа, но все пак аз съм един от Вас. Аз съм един от улицата, който е хванал живота в ръката си, и един от интелигенцията на тази страна. Благодаря Ви за вниманието, а на варненци пожелавам преференция: 114 с бюлетина 22 (ГЕРБ-СДС)

                                                         Ваш: Христо Стоянов

понеделник, 6 май 2024 г.

ЧЕСТИТ ГЕРГЬОВДЕН - ДЕН НА ХРАБРОСТТА.



ЧЕСТИТ ГЕРГЬОВДЕН - ДЕН НА ХРАБРОСТТА. ТОЧНО ДНЕС НАБРАХ НЕОБХОДИМАТА СМЕЛОСТ И СЕ ВКЛЮЧИХ В ПРЕДИЗБОРНАТА НАДПРЕВАРА В ЛИСТАТА НА ГЕРБ (14-ТИ ПО РЕД). И ПОНЕЖЕ НЕ МИ ЛИПСВА СМЕЛОСТ, И ПОНЕЖЕ МЕ ПОЗНАВАТЕ МОГА ДА КАЖА: "АЗ СЪМ ЕДИН ОТ ВАС"...





четвъртък, 2 май 2024 г.

КОРНЕЛИЯ НИНОВА, ИЛИ КАК СЕ ПРЕВЗЕМА ДЪРЖАВА



Малко преди да затрие партията си Корнелия Нинова е решила да закрие държавата. Какво имам предвид - една държава е превзета тогава, когато влязат чужди знамена на нейна територия. Да създадеш нова партия в българския парламент, където пише, че „Съединението прави силата“ е цинизъм.

Какво ли не помни този Парламент – дрязги, интриги, клюки, важни държавнически решения за обявяване на война, решение за мир… Но да върнеш една партия в неговата сграда е равносилно на връщане на член първи от тоталитарната ни Конституция за водещата сила на Партията. Да, имаше време, когато в този Парламент влизаха само хора с партийни билети, с членски карти. Явно това е решила да прави Корнелия Нинова, или поне такива са и намеренията.
Да си внесат партиите знамената там, където би трябвало да стои само Националното знаме и Националният ГЕРБ на обикновен военен език значи превземане. Превземане на територия. В момента Корнелия Нинова поиска да покаже пред целия народ, че е превзела държавата.
На друг език на, животински език това се нарича препикаване на територия. Малко абсурдно е тази, която съсипа партията си да създава Държава. Въпреки това тя има своите гласоподаватели, тя е препикала територии - за съжаление.
Преди време бях писал, че Дядото създаде партията, а бабите ще я съсипят. Оказах се абсолютно прав. Когато Дядото създава БСДП е на 48 години. Когато Корнелия Нинова съсипва партията е много над 48 години. Как би трябвало от уважение да бъде наречена Корнелия Нинова, след като Димитър Благоев от уважение са го нарекли Дядото. Което значи, че или никой не я уважава, след като не е получила уважително „Бабата“, или е решила да съсипе и държавата.
Но каквото и да говорим, днеска Корнелия Нинова се върна в Парламента на червена кобила. Очакваме само да смени член първи на Конституцията, който ще отмени всички досегашни решения на Народното събрание.
Преди още много години си бях задал въпроса - след като ние нямаме в боевете нито едно загубено знаме къде сме крили знамената 200 години под Византийско. И 500 години в последствие под османско владичество къде сме ги крили. И, всъщност, те били ли са превзети? И къде сме крили тези знамената 45 години после - след като държавата беше превзета. Къде ще крием знамената си сега, след като Корнелия Нинова превзе Народното събрание.
И върна знамената на партията в него. Знамената на партията върна в народното събрание.
И това не е паралелната държава. Това е превзетата от Корнелия Нинова държава.

събота, 20 април 2024 г.

ХИТЛЕР – Performance НА БОГ, ИЛИ КОЛЕКТИВНА ГРЕШКА




Христо СТОЯНОВ


На днешния ден през 1889 година Клара Хитлер ражда сина си Адолф. Тя е само на 29 години.
17 години след този фатален за човечеството инцидент майката умира. Хитлер е на 17 години. Тя не е знаела какво ражда. Тя не е знаела, че това, вероятно палаво дете, вероятно възпитано по австрийски образец дете,
което в началото несръчно рисува пейзажи. ще се превърне в едно от възкръсналите „Капричия“ на Гоя за човечеството.
Дали самият той е знаел, че тези пейзажи ще бъдат заселени с Гробищни паркове. Ще бъдат бойни полета, ще бъдат места за концентрационни лагери. Дали преподавателите в академията, ако са знаели с какво Хитлер ще засели пейзажите си след време, пък нямаше да се върнат, да го приемат. Но те не го приемат в академията. Те отстояват своите естетически позиции, озлобявайки един човек, който би могъл цялата тази негативна енергия да я хвърли в рисуване. Той можеше да се развие, можеше да стане велик художник, защото от днешна гледна точка той не е бездарен. В момента имаме хиляди бездарници приети в академиите, които правят пърформанси, инсталации. А той просто искал да се рисува акварелите си, класическите си акварели.
Дали пък академичните среди не искат да компенсират тази своя грешка, дали не се чувстват гузни за милионите избити по бойните полета и концентрационните лагери, само защото не са приели един бездарен, от тяхна гледна точка, художник в академията.
Ако бащата, по-възрастен от майката на Адолф Хитлер с 23 години,  беше поразен от сексуална немощ тогава, когато е създавал Хитлер. Ако е знаел всичко това, ако майката е знаела какво ражда дали щеше да иска да роди това дете. Ако художниците и професорите в академията са знаели какво произвеждат от неудовлетвореността на един нереализиран художник щяха да поправят грешката си. И дали точно заради това в момента в академиите се приемат, само и само да предпазят човечеството.
А всъщност дали сегашното производство на бездарни художници не е Отмъщението на Хитлер затова неприемане в академията тогава. Дали тези хиляди не са пърформанса на Бог в момента, в който е забравил да рисува.
И дали въобще Бог не е прекалил с амброзията тогава, когато е създавал човечеството по този образ и подобие. Чия грешка е Хитлер – на бащата, на майката, на академиците от художествената академия. Или на Бог, който е правил поредния си пърформанс.
Или е просто една колективна грешка на човечеството.

вторник, 16 април 2024 г.

МЕЖДУ ЗАДЪЛЖЕНИЕ И ДАРЕНИЕ НЯМА ЗНАК ЗА РАВЕНСТВО

ХРИСТО СТОЯНОВ

Вчера си купих картина. Един великолепен портрет на автор от 1931 година. Авторът не го знам, защото не се е подписал. Когато говорихме с антикваря, от когото купувах картината, за да му кажа адреса на който да я прати, щом чу името ми каза: „Аз познавам вашате колекция, господин Стоянов. Разглеждал съм я във Facebook. Но искам да ви кажа, че картините, които са подписани от Иван Салабашев всъщност не са негови.“ Попитах го защо и той каза, че Иван Салабашев взимал за жълти стотинки картини от един свой състудент, подписвал ги от свое име и после ги продавал. Нещо като Моцарт и Салиери. Но си помислих, свързайки всичко това, колко хора се подписват под чужд труд. Особено в българския парламент. Колко депутати са излизали на трибуната, вкарали са законопроекти, обикаляли са медиите… Но въпреки всичко това, което не са направили, те са получавали заплата. Получавали се заплата на гърба на чужд интелектуален труд, защото във всички случаи Народният представител влага интелектуален труд. Мисля си дали не е морално тези хора да се откажат, да не се кандидатират за пети, шести, че и осми мандат. Но няма да се откажат тези хора никога, защото затова е нужен морал, а те морал нямат.
Разказах всичко това, за съжаление на мои познати, на което те изреваха. Какво от това, че съм подарил колекцията си от картини за 3 милиона евро на родния си град. Те всяка година дарявали по два милиона лв. данъци за България. И това го смятат за дарение. И, както каза един от тях, аз можех да ги скрия. Да. Но това не е дарение, това е задължение. Дарение е когато имаш два лева в джоба си и подариш за 3 милиона колекция от картини. Другото е само задължение. И работа на прокуратурата. А, и на електората, който трябва да избира.

понеделник, 15 април 2024 г.

Време е за личности, а не за жаби в политиката

ХРИСТО СТОЯНОВ

Според някои политолози протестният вот може да бъде обран от Нова силна фигура или партия. Всяка нова партия само би обрала утайката от другите партии, хората които не са успели да се реализират в тях. Според мен обаче протестният вот може да бъде обран и от нови лица в политиката – и то в рамките на старите традиционни партии в България. Защото хората не излизат да гласуват не, отчаяни от партиите, а от задържалите се дълго лица в тях, които не са свършили абсолютно нищо. Оттам и усещането в българина, че тези хора са отишли не на полза роду, а единствено на ползу родата си.
Партиите се нуждаят от нови лица. От личности, които могат по някакъв начин да ги легитимират вече и пред твърдите електорални ядра.
Шопенхауер в „Светът като воля и представа“ казва, че „Светът не е това, което е, а това, което си представяме че е. И ни трябва воля да постигнем представата.“ Българският политически „елит“, за съжаление, не може вече да създава представи. Народът и хората искат визии за бъдещето, а не припознали се за политическа класа.
Електоратът за 30 години се промени – той вече не иска обещания за оправяне на дупките по улицата, не иска обещание за хляб. Той иска бъдеще.
Електоратът вече е по-интелигентен от политическата си класа.
Може би това е и причината, резултатите от изборите да се определят вече от малцинствените групи. От копторите, в които живеят те. От най-необразованата част на населението.
От тези, които вече с право казват: „А, бе, не ми говори за тоя – аз знам повече от него.“ Затова е необходимо в политиката да се завърнат тези, които през 90-те години направиха промените. Хората с огромен интелект, с огромни ерудиция и авторитет пред хората. В момента такива личности има, но те също са отчаяни от политическия живот и от политическата класа в кавички. Това са хора, които са се дистанцирали от политическия живот, отчаяни благодарение на собствената си съдба. Завръщайки се в публичния живот те биха могли да предадат една друга визия за бъдещето на страната биха, могли да променят изцяло електоралните нагласи в обществото. И тука ще спечели партията, която изкара личности на преден план. Изкара авторитети пред старите си номенклатурни кадри.
Пред партокрацията, която тези партии успяха да си създадат. При смяната на партокрацията, при идването на новите личности няма да има никаква нужда от Нова партия, която да промени нещата в България. Защото функцията на новото ще бъде иззета от личностите, които влизат в политическия живот. До този момент демокрацията не е измислила по-добра система от партийната система. Но някъде тази система е двупартийна. Значи ли, че там няма партии. Но там борбата е на идеи, на идеологии, а не боричкане за власт.
И появата на личности в тези партии не се освирква, не се дюдюка срещу тях, а се приветства.
Тези личности са като хвърлен камък в застоялите води на политиката. Време е за личности, а не за жаби превърнали политиката в гьол.