Публикувам този текст по конкретен повод. Текстът е от края на осемдесетте години. Поводът за сегашната публикация ще разберете след няколко дни...
В „Открити карти” Одисеас Елитис казва, че има два начина да се затвори кръгът. Първият и най-често срещаният е, тръгвайки от една точка по периферията му, да стигнеш пак до нея, обиколил по този начин целия кръг. И вторият – като център на кръга да се разширяваш до неговите размери. Разбира се, Елитис не прави математичен анализ и не предоставя готови решения.
Те винаги са за читателя.
I. КРЪЖЕНЕ ИЛИ ОВЛАДЯВАНЕ
В първия от двата случая имаме затваряне на кръга по неговата периферия. Оттам се открива панорамна гледка, но ние сме само пасивни наблюдатели на това, което става вътре. Докато при втория случай ти си активна, а не наблюдаваща част от процеса. Ти овладяваш пространството. Самият ти си разширяващо се пространство.
Почти като Великият вселенски взрив. Свитата до големината на топлийка материя, която, след Големия взрив, образува необятния космос от звезди, планетни системи и комети...По този начин самият ти се превръщаш в разширяващо се пространство и имаш възможност дори да надминеш собствените си очаквания, да се отделиш от точката, която си представлявал, на огромно разстояние. Да се отдалечиш в бягството си от центъра на разстояние, от което не можеш да видиш собственото си начало... Да не можеш да видиш себе си като начало. Така се превръщаш едновременно в слънце и в планетна система, въртяща се около себе си – ако използваме астрономическа представа за нещата. През същото това време този, който е тръгнал по периферията, от страх да не изпусне това, което става вътре в кръга, и това, което си е поставил за цел – да затвори пътя, стигайки до изходната точка от обратната страна – изпуска всякаква възможност за развитие, разчитайки единствено на визуално присъствие. Така той получава обратна връзка без право на участие. Почти като при акулите и рибите-лоцмани. Рибата-лоцман, неотделима част от акулата, която само се ползва от нея, но самата тя не е акула. Нейното задължение е да почиства носителя – както на кръжащия му се позволява да гледа отстрани. Без да дели плячката с акулата. Но в природата имаме някакво равновесие. При човека имаме прекрачване на ситуацията.
Използвайки принципите на механизма на грешката, човек се опитва да прочисти пространството...
II. НЕСКРОМНОСТТА ДА СИ СКРОМЕН
Колчем спомена стиха на Вазов „И мойте песни все ще се четат”, получавам все едни и същи, до втръсване еднообразни отговори. До такава степен еднообразни са тези реакции, че стихът на Вазов се обезсмисля дори. Твърдението, че аз не съм Вазов – това и слепец с пипане би установил безпогрешно ако не знае рождените ни дати и разликата от стотина години – е толкова вярно, колкото е верен и фактът, че ни дели близо век с него. Но тези, които казват това, всъщност искат да покажат не нещо друго, а че аз съм жалък пигмей сравнение с него. Без дори да си зададат въпроса, че, оставайки в сянката на неговата естетика, те изостават. Те са ни повече, ни по-малко пасивни наблюдатели. КРЪЖАЩИ. В противен случай отдавна да са разбрали, че Вазов все по-често ще го препрочитаме от историческа, а не от естетическа необходимост.
Вазов е необходим вече за националната ни индентификация, не от естетическа необходимост.
И ако това не се разбере сега, е равнозначно на признанието, че българският народ е духовно и емоционално изчерпан. Да отречем всичко създадено след Вазов...
Да отречем Яворов, Дебелянов, Вапцаров, Гео Милев, Йовков, Талев, Димов и пишещия тези редове...
Трагичното в случая не е дискусионността на твърдението ми, а фактът, че се размахва назидателно пръст, чийто подтекст звучи приблизително така: „Скромността краси човека...”
А да размахваш назидателно пръст вече е нескромно. В някои случаи – ако това е и средният пръст – дори е вулгарно.
III. ПОСТТАЛАНТ ИЛИ КУЛТУРА НА ТАЛАНТА
Не съм срещал още човек, който да обвини в нескромност някой, който е заявявал дори с апломб, че е дърводелец, примерно. Нищо възмутително няма в професионалното самочувствие извън духовната сфера. Не дай си, Боже, да споменеш, че си писател. А това са равнозначни професии. И в двете има нужда –огромна нужда има от професионална култура. А в коя ли професия няма нужда от такава – нали, за да се развива майсторлъкът в професията, е необходимо да трупаш огромна информация за нея. В противен случай ще бъдеш шкартиран. Разликата при тях е като разликата между елена и жирафа – на пръв поглед. При единия дългият врат не пречи на рогата на другия, за разлика от професионалната реализация при хората, където самочувствието на едни пречи на други.
Докато в животинския свят е друго – там самочувствието е само перчене за женска. За облагородяване на вида...
Би могло да бъде и при хората така.
Докато аз се възхищавам от златните ръце на дърводелеца, нека той да се възхищава от умението ми да подреждам думите, вместо да ми натяква за дядо Вазов. Така съжителството ни ще бъде не само възможно, но и необходимо. Докато аз не започна да съветвам дърводелеца как се правят мебели, а той мене – как се подреждат думички, тогава ние ще се превърнем не само във врагове. Ние ще загубим ориентация и обективност в оценките.
В този смисъл можем да говорим вече за постталант.
За културата на таланта, което е неговата шлайфмашина. Но не култура каквато и да е , и култура на всяка цена, безполезна, а култура съзидателна и професионално необходима. И ако се върнем отново към Елитис ще разберем, че културата е пространство, което талантът овладява, а не пространство, около което кръжи...
IV "ПОЛЕЗНИ" СЪВЕТИ
Не бих си представил, че някой някога е посъветвал Ботев първо „да си остави месата по скали и по орляци”, пък след това да седне и да си напише героичните стихове. Първо да се докаже Ботев, не да се тупа в гърдите. Пък той в обратния ред – първо написал стиховете си, пък чак след туй отишъл да го гръмнат... Тъй, по логиката на вече споменатите, не бива...
Първо да го гръмнат, пък после да ни казва къде да му търсим месата. Ние тогава, ако преценим, може и да му потърсим месата, черните му кърви. Но само по наша преценка – Ботев няма право на такава.
А иди и ставай духовен водач при такава нация...
В ония времена, в които всеки си е оставял костите където свърне, не би било сензация това, а ако не можеш да си оставиш костите зад някой храсталак.
Сега подобни съвети под път и над път се дават.
Вярно е, че сега, ако някой с апломба на Ботев, ни заяви подобно нещо, то не би звучало не само убедително, а направо невъзможно.
Не че няма такива фигури като Ботев, а защото унищожихме представата за тях.
И я унищожихме тази представа именно заради подобна постановка.
V НАЧИНЪТ
Да обвиниш личността в нескромност, да отричаш неговите качества в ситуация, в която тя е доведена до невъзможност за самозащита, е типично за времето, в което живеем. Ако това е живот, разбира се. И понеже не може тези неща да се кажат очи в очи, то за целта се търсят съучастници. А такива най-лесно се намират, ако успееш да ги измъкнеш от естествената им среда, задоволявайки естественият инстинкт за самоизява.
Обявявайки кафеджийския сладкодумец – иначе великолепен дърводелец – за особено дарование в словесния жанр, по силата на неограничените възможности, които му предлагаш, ти го поставяш в други културни пространства, около които започва нескончаемото му кръжене. По този начин от овладяващ пространството го превръщаш в кръжащ около пространството. При това друго пространство, с други културни измерения. Така и на него му е лесно – вместо с двете си ръце той вече си служи само с показалеца на дясната ръка. Така никой не чувства вина за напускане на пространството. Така дори ти е благодарен този дърводелец. И ако има някаква вина, тя е по-скоро фаустовски синдром – синдром на съблазнения, но не изоставения.
А точната дума е ПОСТАВЕН.
Няколко такива събират около себе си клакьори – да не са сами в кръженето. И ги настаняват на столове, които в естествената им среда преди това са правени от собствените им ръце.
Така писателят бива изхвърлен от неговото културно пространство и запокитен в тяхното. Насилствена, по-скоро неестествена размяна на културните пространства.
А той в дърводелската работилница се чувства толкова уютно, колкото дърводелецът се чувства в писателски кабинет.
С тази малка, но съществена разлика, че писателят е изхвърлен, а те са приютени...
VI. РЕЗУЛТАТЪТ
Инстинктът за самосъхранение обаче принуждава и двамата да защитават новата си социална поставеност – нали и в двата случая те са ПОСТАВЕНИ.
Защото овладяването на пространството е едно, кръженето около пространството друго, но борбата за хляб е за двамата.
Хлябът е и за този, който превива врат, и за този, който не повдига главата си по-високо от собствените си рога. Така идеята за равенство е осъществена. Остава само тази идея да победи в световен мащаб, па да видим Елитис тогава.
И камъни ще чука, и трион ще върти, и под рубриката поети-работници за успокоение можем да го публикуваме, само и само да не се мисли за това, което е, а това, което НИЕ му кажем, че е...
Само че така нито „песни все ще се четат”, нито здрави столове и маси ще да има. След Вазов Пишурка до Пишурка ще се наредят с размахани показалци: ”Скромност, повече скромност, момче”...
На което ехото от нечутите ми и непрочетени думи ще отвръща: ”Скромност за тези със скромните възможности. Нескромността краси човека”...
