ДРУГОТО ЛИЦЕ НА ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ

Той беше ченгето на Съюза на писателите. Беше от прословутия „Шести отдел“ на Държавна сигурност. И трябваше да следи за правилната линия на партията, трябваше да респектира готовите да кривнат от тази линия. Винаги съм мислил, че ако не беше Петко Михов, входната врата за „Белене“ щеше да е постоянно отворена за влизащи в затвора през нея.

Петко седеше, пиеше с писателите… А вицовете, които разказваше, и всички мислихме, че са тест за вярност към партията, се оказваха впоследствие най-обикновени вицове, без тестов заряд в тях.

Разбира се, Петко имаше началник. Но най-високо в йерархията седеше Сталинка. Сталинка е жената на Петко и мисля, че му беше и партиен секретар. А времената бяха такива, че каквото кажеше секретарят, го казваше и партията.

Беше след 1989 година. Аз идвам с ново гадже, след като вече съм се върнал да живея в Смолян, на „посещение“ в СБП… И Петко ни кани да спим у тях. Вече го избягваха тези, които след затваряне на ресторанта носеха не само водка, ами и информация. Както вече казахме, Петко не се възползва от информацията, но водка не отказваше.

Та отиваме ние тогава, Петко води. Първо звъни, после отключва вратата. Но ни кара да застанем отстрани, а не фронтално пред вратата. Той самият, отваряйки я, се скрива зад нея, защото отвътре се чува Таня:

— Пак ли ми мъкнеш тия пияници от писателите?…

Но успоредно с гласа пространството пресича един хвърчащ чехъл…

Таня бранеше семейното огнище с подръчни материали. Или, казано накратко – с каквото ѝ попадне под ръка.

— Недей така, бе, Танче — с най-нежния мъжки глас, който съм чувал през живота си, казва Петко…

Петко, страшилището на СБП, както се оказа впоследствие за тези, които с водката носеха и информация.

— Христо Стоянов от Смолян ни е дошъл на гости…

Сталинка подаде глава и също толкова нежно каза:

— Всяка вечер ми мъкне пияндетата от Съюза… Тука да не е изтрезвително… Изтрезвителното е на „Ветрушка“ 2А…

Е, не че не знаех къде е и не че не бях ползвал в ония години услугите му. Въобще не бях образцов трезвеник. Аз и образцов пияница не бях, но това е друг въпрос.

И, вече скрила глава в апартамента, Таня каза:

— Ами, щом ви е довел – влизайте…

И започна да показва, че партийният секретар вкъщи е една грижовна домакиня. Сервира, седна… Изгледа със съчувствие и майчина загриженост момичето, готово да сподели остатъка от живота си с мен, и изстреля:

— Ти на колко години си?…

Бъдещата майка на сина ми, която сега споделя остатъка от живота си с други мъже в Италия, си призна:

— На 17…

Което ме навежда на мисълта, че аз, освен образцов пияница, съм бил неправомерно влюбен в непълнолетна, като съм я склонявал към любовни откровения…

— Ти ще спиш при мен — отсече Таня и отиде да оправя леглото.

После се върна, взе момичето и ни остави с Петко да рецитираме стихове.

Петко, ей тъй, както го гледахме, по професия беше ченге в СБП… Където никой от „наблюдаваните“ от днешна тяхна гледна точка дисиденти не знаеше толкова стихове наизуст.

Петко рецитираше Пушкин, Лермонтов, Есенин, Блок, Маяковски, Дебелянов, Яворов, Ботев, Левчев, Янко Димов — на руски и на български. Толкова изразително ги рецитираше, че се разплакваше и с хълцане завършваше някое стихотворение.

Завършил филология и го викнали в милицията, за да го правят разузнавач. И Петко се съгласил. Само че представата му за разузнавач била литературна. Вярвал, че ще го пратят в чужбина, ще снима военни обекти на врага отвъд Желязната завеса…

— А те взеха, че ме пратиха в СБП… А около мен поетите, които обичам и знам наизуст.

И постепенно започнал да прозира, че зад вдъхновените стихове има „споделена информация“ за други поети, тонове интриги и мръсотия.

Съжалявам, че Петко си отиде от този свят, без да опише тези неща. Тогава щяхме да разберем, че доносници най-много крещяха срещу ченгетата.

Тези думи не са апотеоз на „бойците на тихия фронт“… Те са и моята все още рушаща се представа за толкова низки страсти, опаковани в рими…

Когато в Смолян започнаха да ме привикват на „разговор“ в милицията, показвайки ми купчини с писма от интелектуалци срещу мен, Петко се е обаждал, за да ми спасява кожата.

Малко преди Дипломатическият корпус да пристигне и открие Новия център, ме срещат двама милиционери и ме съпровождат до шефа на ДС Никола Простов. Трябвало за три дена да ме махнат от града – такива били инструкциите.

Кольо Простов реши да не вярва на тези, които били писали до него, че ще коля другаря Тодор Живков… Честно, не знаех за тези си намерения.

Решил да постави милиционер под прозореца на боксониерата – живеех на първия етаж – и друг пред вратата. Да не излизам три дена обаче.

После ме изпрати до градинката пред РДВР в Смолян – явно е мислел, че и него подслушват – и ми каза:

— Христо, хайде не коли другаря Живков сега. Аз следващия път ще ти помагам…

И сега се чудя на кого да вярвам. На Петко Михов и Никола Простов… Или на тези…

Спомням си как някои млади поети носеха в редакциите на няколкото издателства бутилки с водка, като уговаряха Петко Братинов, Емил Рупел да им пуснат стихосбирките. По същия начин и по изпитания метод същите „бъдещи дисиденти“ са ходили с бутилка водка и устни доноси в милицията…

Та, какво ми се искаше да кажа – не вярвайте на тези герои. Аз все още ги знам поименно. Те нямат картончета, не се водят в секретни списъци на вербувани… Защото тях дяволът ги е вербувал по рождение…

СНИМКИ ЗА ПЪРВА КНИГА

Около излизането на първите книги имаше проблеми тогава. Времето, преди много, много години, не бе време за първи книги... Сега срещу определена сума можеш да издадеш книга. А тогава беше друго. Носеха младите поети — някои и преклонна младост така дочакаха — дамаджани с вино. Прасенца се носеха. Понякога редакторите на крака ходеха на гости в провинцията и им се тъкмяха едни софри. После получаваха командировъчни и хонорари на място. А като се върнеха в столичните си редакции, отчитаха това като „литературен десант“ и им плащаха пак командировъчни и хонорари. Провинциални поетеси получаваха своите софийски жителства директно в спалните на редакциите. А някои, по-старателни, стигаха и до Литературния институт „Максим Горки“ в Москва...

В поредицата за първи книги „Гласове“ в издателство „Български писател“ някои от авторките се оказа, че са се родили седем-осем години след зачеването им. Защото авторите страшно искаха да блеснат с близостта си към партийната линия и повелите ѝ.

Било е 1986 година. Или година по-рано.

Белетристка издава в „Гласове“ първата си книга. В биографичната справка на задната корица, току под снимката, пише, че момичето е родено през 1956 година.

„Баща ѝ загива като партизанин през 1944 година“...

Дванадесет години бременност. Трудно се износваха в утробата партизанските деца.

С Красимира Атанасова сме в печатница „Балкан“. Срещу бутилка ракия печатарите можеха да ти услужат с няколко десетки бройки от книгите. Аз съм чакал единадесет години първа книга, което значи, че бутилката не е ракия, а водка...

Загърбили сме се с Красимира и четем рожбите си.

(Първата ми книга чакаше издаване единадесет години. Колкото продължава бременността с партизанско дете — можеше да представя като такова „Шепа живот“.)

Красимира ме чука по гърба.

— Бате Ицо, и аз съм с партизанско име. Колко ти струва книгата?

Обръщам.

18 стотинки.

И Краси се разплака. Защото нейната струвала само шестнадесет стотинки...

След месец, по отъпканата пътека, направо като стар автор, водя Бойко Ламбовски да си вземе заветните бройки от печатницата. Бутилката е приготвена, печатарят също се е приготвил.

На Бойко Ламбовски му трябват спешно бройки, защото заминава за Москва. И книгата му е дипломна работа в Литературния институт „Максим Горки“.

Книгата отпечатана. Пише: „Бойко Ламбовски“. Пише и заглавието. „Вестоносец“.

Такива книги се помнят. Каквато и да им е цената.

Бойко обръща книгата отзад. Чете биографичната справка за себе си. Ама по лицето му разбирам, че щастието е в момент на отлив. И прибиращата се вода оставя в лиманите на очите мятащи се люспести гръбчета на умиращи риби.

Даже не го попитах какво се случва.

Бойко ми показва книгата и казва:

— Ама това не съм аз...

И наистина — на снимката не е той. Пък биографията — негова. И стиховете — негови. Ама от снимката ни гледа друг автор. Автор, чийто поглед не носи поезия, а проза. Защото снимката е на Атанас Липчев.

Бойко не може да се дипломира така.

Печатарят обещава:

— До утре ще променим нещата. Ще разшием корицата, ще напечатаме друга, ще му залепим корица с неговата снимка.

Аз му рисувам брада с химикал, ама на Бойко не му е до смях.

И печатарят го светва, защото вечерта поетът лети за заветната си диплома от Литературния институт „Максим Горки“.

— Ние ще оправим корицата — казва печатарят. — А сега ще ти дадем бройки за дипломиране...

Бойко нищо не казва, но е готов да му навре Атанас Липчев... Не знам къде точно бе готов да му го навре Атанас Липчев, не съм го питал, но беше готов.

Влиза печатарят в някаква стая, излиза след миг. В ръката си — шишенце ацетон и памуче. Взима книгата от ръцете на Бойко. И след миг — снимката я няма.

Отвсякъде Бойко Ламбовски — име, биография, стихове... Но без снимка...

Дава му десетина бройки, шишенцето с ацетон и памука.

— Бягай да се дипломираш! — като партиен завет от трибуната на XII конгрес на БКП каза печатарят. — А ние ще оправим тука нещата.

И пак потъна там, откъдето след първото си потъване излезе с шишенце ацетон.

Аз съм единственият, който има два автографа на първата книга на Бойко — едната е с образа на Атанас Липчев, но с нарисувана с химикал от треперещата ми ръка брада. Защото Бойко изтрил с ацетона всички снимки на десетте книги.

Поетите никога не са далновидни.

Между другото, „Вестоносец“ струва два пъти повече от „Шепа живот“.

Румен Денев пък тръгна с нестандартен подход по отношение на снимката.

С Давид Овадия се виждаме в кафенето на СБП.

— Ела в издателството — каза старият партизанин.

И отивам.

Да съм се свържел с Румен Денев и да му кажа веднага да прати нормална снимка за корицата.

И ми показва снимката, която Румен бил оставил в издателството.

Снимката е четвъртинка от снимка за паспорт. Като нокът от кутре на пеленаче. Толкова малка. Такава имал Румен — такава дал.

— Ама не ставала — казва авторът на „Леваневски“.

Не можехме да повярваме, когато Давид Овадия издаде тази книга. Може да се каже, че Леваневски е партизанин дисидент. Излизането на тази книга ни даде знак, че нещо се променя, нещо става в държавата.

Ето. И моята книга преди ден се сдоби с огромен червен печат на ръкописа:

„КНИГАТА НЕ СЪДЪРЖА ДЪРЖАВНА И ВОЕННА ТАЙНА.“

Даже не съм и предполагал, че съм могъл да изнеса тайната формула на химическия състав на стоманата, защото тогава работих в „Кремиковци“.

Румен извадил снимката от някаква карта за автобус на градския транспорт в Казанлък. Сигурно първото изискване към назначаваните контрольори там е орлов поглед...

Румен също учеше известно време — две години — в „Максим Горки“, но се върна в България и работеше във вестника на военните заводи „Арсенал“.

Моята стомана от „Кремиковци“ се ползваше за производство на оръжие и съвсем заслужено получихме печата: „Книгата не съдържа държавна и военна тайна“... Знаете ли с какви усилия на воля и морал сме стигнали до тези печати. И вярност към Партията, сигурно. Ама знае ли човек... Отивам в Централна поща, звъня до Казанлък. Тогава нямаше мобилни телефони. Ако абонатът не вдигне телефона, сега операторът е готов дори да ти каже, че:

— Абонатът е в банята. - И след като излезе, ще му честитят от „А1“ банята и ще му съобщят за Вашето обаждане... Въобще не бяха такива нещата. Излизаш, обикаляш, после се връщаш, чакаш свободна телефонна кабина, но звъниш точно в момента, когато абонатът е решил да мине и през тоалетната...

Нейсе. Намерих Румен.

— Пращай снимка.

— На кой адрес?

— „Майор Агов“ 9.

Бойна квартира зад „Исул“. Съвсем близо до бирария „Искър“.

„А пред закусвалня „Искър“

верните жени очакват някой —

сто мъже допиват вътре двайста бира,

веждите си свъсили...“

След време се появи и това стихотворение.

Румен хвърчи, снимат го, чака снимката, праща ми я. На другия ден звъни — получил ли съм я. Как да я получа, като едно писмо изминаваше километър за три дена.

— Ще му звънна след три дена...

Получавам снимка формат А4. Нося я на партизанина. Той се усмихва. Господи, този човек не може с тази блага усмивка да е стрелял по живи хора. Вади онази, голяма колкото нокът от кутре на бебе, слага я в единия ъгъл на новата снимка и дяволито казва:

— Има разлика, нали?

Има. Как да няма. Почти колкото снимките на Бойко Ламбовски и Атанас Липчев... Такава разлика има... После ми казва:

— Тя, твоята книга, за малко пак да падне... Ама „добрите сили“ се намесихме...

Преди няколко дена бях бил Йордан Ганчовски в квартирата ми. Тъкмо се влюбвах в едно момиче. И за да покаже превъзходство, Ганчовеца казва, че той ми издавал книгата.

— А бе, ти ли ми написа стиховете?! — изревах като див балкански субект.

Бай Давид продължи:

— Защо не съкратиш посвещението на книгата?

Бях посветил първата си стихосбирка на мама и на това момиче. Тогава често смятахме, че всяка нова любов е последна.

— Майката е вечна... — каза бай Давид, написал едни от най-нежните любовни стихове.

И книгата остана с посвещение:

„На мама“

След няколко дена вече търсих нова последна любов, но никога не потърсих друга майка...

ЯНКО СТАНОЕВ

Янко беше мъжкар. Отгоре до долу. А отдолу нагоре излъчваше мъжественост. Е, имаше и слаби страни. Казваше се „Янко“ и това бе официалното му име, за разлика от партизанското име на Тодор Живков, който после се оказа, че не е бил партизанин. Не е бил партизанин, пък имаше партизанско име. За разлика от Янко Станоев, който също не е бил партизанин, но нямаше партизанско име.

Имаше и друга слаба страна Станоев – не отказваше. Туй да го почерпиш и да откаже бе равносилно на това да ме затворят в стая с бутилка водка и момиче и на другия ден да видят, че съм консумирал само момичето, а бутилката съм оставил пълна… Аз започвах първо от бутилката, а момичето да се нареди на опашката…

Но на Янко му лепнаха пиЯНКО Станоев, а на мен не можаха. От което следва, че друга положителна черта на Янко е да отнася негативите. И беше безумно талантлив. При него прозата извираше…

„Янко – питам го, – дай някакъв телефон да ти звънна, като дойда в София…“

Янко ме поглежда с бистри като водка очи и отсича:

„Звънни ми на домофона…“

Във времето, когато хората размахваха мобилни устройства, Янко се гордееше, че има домофон. Което значеше, че има покрив над главата си. Което значеше, че не е изпаднал толкова и има къде да прибере вечер морното си тяло.

А аз го познавах от времето, когато имаше и домашен телефон. И на този телефон лично му е звънял понякога „адаша“…

С Валери Калонкин обичахме да раздаваме книги. Тогава книгите бяха евтини и си позволявахме този лукс. Сигурно от „Чернобил (обърнат сонетен венец)“ на Венко Марковски бяхме изкупили десетки бройки. Една дори дадохме на Надя Кехлибарева, която ни попита защо ѝ я даваме, след като е редактор на книгата…

„Ами да видиш какво си редактирала…“ – бе окончателният ни отговор…

„Хирошима още вее креп.

Нагазаки смърт реди.

Чернобил познава миг свиреп.

Враг посреща със гърди.

На война милитаризъм пей.

Дири да размири цял Всемир.

Катастрофа ядрена ядрей.

Чернобил предупреждава мир.“

Или пък:

„Зрей злокобен, злобен облак чер,

на земята слиза звездна рат.

Ний ще спрем милитарийски звер,

ний, воюващ пролетариат.

Класовият враг е мародер.“

Раздавахме книги, Янко бягаше от чашата си. Всъщност това беше постижение. Докато един ден не се появи в книжарницата на СБП и тънка книжка с две речи. Едната реч на Тодор Живков, а другата – на Ким Ир Сен… За българо-корейската дружба.

Купихме ние с Валери книги и зачакахме читатели. Между другото, ченгето на СБП, офицерът от Шести отдел на ДС, наблюдаваше отстрани и сякаш беше съпричастен на нашата смелост. Сега се пишат какви ли не неща, но Петко Михов е спасил повече писатели, за разлика от писателите, които се клепаха един друг пред него.

Александър Йорданов след затваряне на ресторанта е взимал бутилка водка и… в дома на Петко. И Петко Михов по-скоро е криел какво са му говорили, нежели да използва наученото.

Когато дадох стихотворението ми за Тодор Живков на Едвин Сугарев да го публикува в издаваното от него „нелегално“ списание „Мост“, Едвин изпусна листа и каза:

„Ама, Христо, нали ще ме вкарат в затвора, ако го пусна…“

„Еди – му казах тогава, – ама ти нали издаваш нелегално списание…“

Че той за „нелегалното“ списание не влезе в затвора… Някои хора се раждат или с късмет, или с покровители. А някои и с двете.

Надписвахме книги с Валери. Влизаха писатели, поглеждаха ни:

„О, книга сме издали“ – казваха.

Ние връчвахме по една книжка, като в автографа се подписвахме: „От съавторите“…

Взимаха книжка писателите, ама да се чудиш какво да правиш с такава книга. Да я хвърлиш – Петко Михов може да те хване за ухото с думите:

„О, ти хвърляш книга на другаря Живков. О, и на другаря Ким Ир Сен… Излагаме се пред чужденците…“

Никой не хвърли книга тогава. Само Янко ни погна из кафенето, размахал книгата, крещеше:

„Идиоти, ако адаша ме попита, какво да му кажа…“

Така и не разбрах дали „адаша“ го е питал. Ама Петко със сигурност не е доложил, така че не е научил адаша…

Тогава само Лъчезар Еленков не изкупувахме – бяха много скъпи „луксозните бонбониери“ със стихове за Септемврийското въстание, които издаваше.

Последния път, когато се видяхме с Янко, бе на погребението на поета Емил Симеонов. Янко си стисна ръката с всички и попита Васил Сотиров:

„Сотиров, аз докога ще те виждам на чужди погребения? Един път няма ли да ни поканиш на твоето?“

Тогава не подозирахме, че, стискайки си ръка с всеки от нас, Янко не ни е поздравявал, а се е сбогувал…

ДОБРОМИР ТОНЕВ

Има хора – малко ти е да се запознаеш с тях. Защото тъкмо сте си казали имената и вече започвате да се изучавате. А най-сигурният начин да изучаваш някого е той да ти е винаги пред очите. Под ръка да ти е.

Нещо такова се получи между нас и Добромир Тонев. Намирахме се в „Кристал“, в „Стария Пловдив“, в „Бомбарника“ на „Тримонциум“… Питахме един за друг. Има хора, които питаха за мен с една единствена цел – като разберат къде съм, да бягат далече от това място. Защото срещите с мен ставаха опасни.

Според Добри аз не бях опасен и с мен е лесно да се общува. Ами като си паснеш с някого, така става.

Помня къде, на коя маса. Час… Кои бяха на масата, Добри къде беше седнал. Подаде ми лявата си ръка – дясната беше мушнал в джоба на якето. Усмивката му нямаше нищо общо с презрителното подаване на лявата ръка. После се оказа, че дясната е протеза.

И с лявата си ръка изми очите на нашето поколение с четиристишието:

ТЕЗА

„След тебе злото диша като хрътка.

(Доброто е обществено понятие.)

Разтвориш ли ръцете за прегръдка,

ти вече си удобен за разпятие.“

Една такава среща те убеждава, че поетите от твоето поколение са с лява ръка. И с ампутирана дясна. Пишещите стихове след нас са с ампутирани сърца.

Един ден му се наложи обаче да се разделим… Празник на поезията в Стара Загора. Вечерта Добри ме извел от заведението, защото съм минавал между двете зали, разделени от свод, който удрял главата ми. „Кой е най-големият поет тука?“ съм питал и съм си отговарял: „Аз.“

Добре, че Божидар Божилов не е бил там със своите близо два метра. Нямаше да го изтърпя.

На другия ден се събуждам, а празниците свършили. Вървя из правите улици на Стара Загора с единствената мисъл: „Сега, ако има някой да даде огънче, че, както нямам цигари, така ми се яде шкембе чорба с биричка…“ Нещо такова ми беше в главата. Плюс тежък махмурлук и гузна съвест. Защото със сигурност съм направил някоя простотия, щом празникът така внезапно е свършил и няма никой в „градът на улиците прави и на талантливите поети“…

Изведнъж – някой чука по прозореца на някакъв ресторант… Отвътре. Влизам – Добромир Тонев. До него – рожденичка. На човек като му върви… А на Добри му вървеше нечовешки с жените. Беше красив мъж. Поет – мечта.

Дамата е флейтистка – и на музикален инструмент му провървяло – която озвучавала литературното му четене. После се сетила, че има рожден ден. На масата – цигари, кибрит, шкембе чорби и бирички. Всичко, което бе в главата ми, материализирано на тази маса. И се възползвах.

И от бира на бира решаваме да отидем в квартирата на флейтистката. Но:

„Аз като мъж не ще повторя

това, което тя ми каза,

защото моят ясен разум

ме учи предпазлив да бъда.“

Както казва Лорка… Защото флейтистката имала съквартирантка. Цялото щастие ми се изсипа в разтуптяното за авантюри сърце.

Разбира се, че празнувахме. Разбира се, че аз няма къде да остана. А трябва да се спи все пак. И пак се разбира, че осъмнах в съседната стая при съквартирантката пианистка.

Сутринта се засичаме с Добри в кухнята. И каквато течност имаше на масата, до вечерта се изпари – с изключение на водата. Вечерта момичетата се върнаха при своите пленници със съответните покупки не само за вечерта. Ами да имаме с какво да ги чакаме…

За вас лъжа, за мен истина… Ама половин година ние всяка сутрин се засичахме с Добри в кухнята. Всяка сутрин.

Добри е човекът с по-добра памет от моята. Въобще – Добри ме превъзхождаше. Дори имаше и протеза вместо ръка, Добромир Тонев… Но колкото и добра памет да има някой, за шест месеца целият литературен запас свършва и трябваше да се почнат рециталите от изходната точка.

Добри бе с половин година по-възрастен от мене, но това беше първият ми литературен университет, който завърших в съкратени срокове. Знаеше не само „В меката есен“ на Валери Петров, а и поемата за партизанина Матей на Янко Добрев… Добри се учеше от двамата – от единия как трябва да се пише, от другия как не трябва да се пише.

След шест месеца Добри ме посрещна в кухнята и каза: „А, писна ми да се събуждам с тебе. Прибирам се в Пловдив…“

Каза го с глас на човек, който е решил да се развежда. А аз тези нотки в гласа ги познавам. И се прибра в Пловдив, където се разведе с Лили…

ПОСЛЕДНАТА ПРОВЕРКА НА ЙОРДАН ВЪЛЧЕВ

Той беше първият жив писател, когото някога видях. Бил съм в шести клас. Не знаех, че се срещам с един от най-достолепните писатели тогава. В този смисъл може да се каже, че освен първият жив писател, когото съм срещал, той се оказа и последният истински писател, каквито има само в учебниците по литература, с когото се видях. Въпреки че него още го няма в учебниците, което показва, че истински писатели повече няма…

Системата го убиваше бавно. Бавно и методично. Не знаех какво свързва бай Йордан с вуйчо ми Цеко. Но двамата се гледаха с нескрит възторг. И двамата бяха шумни в празниците си – всеки техен празник беше като за последно. Тогава бях малък и не можех да разбера тези шумни мъже. За разлика от бай Йордан вуйчо Цеко не обясняваше така шумно любовните си подвизи.

Но бай Йордан можеше да го чуеш от „Витошка“, как в кафенето на писателите на „Ангел Кънчев“ 5 рекламира собствената си мъжественост. Не го приемаха в СБП и това стана няколко месеца, след като мене ме приеха. А беше първият писател, когото познавах.

„Е@ем една сръбкиня на фронта“ – шумно си признаваше бай Йордан. Сякаш иска през годините да го чуят чак в Сърбия… „И като свършихме, тя вика: „Море, Йордане, лепо е@еш, але защо са ти толико хладки муда…“ Скочил расовият българин, показал си манерката и казал, че: „Ово ни са муда, манерка му е хладка…“

Бай Йордан изкарва двете фази на Втората световна война. А като се връща, го карат да се закълне под новите знамена. „Аз един път съм се клел на Царя. Не мога да нарушавам клетвата…“ И започват посещенията на концлагери и затвори: Белене, Куциян, Бобов дол… А в килията в Плевенския затвор се запознава с вуйчо ми Цеко.

Ако дължа на някого възторга си към вуйчо, не го дължах толкова на него, а на това, което ми е казвал бай Йордан за него. Нощно време заливали килията с вода. Плевенски студ, зима. Пет човека в килия. Големи мъже, не могат да се качат всичките на единствения нар. И спели на смени. Трима прави, двама се топлят с гърбове на нара. Два часа. После… И после… Две години и половина. В такава преизподня ти се иска да поживееш в ада. На топло…

После лежи с Димитър Талев в Куциян… Разказваше сексуалните си истории шумно, жена му понякога идваше в кафенето и ги потвърждаваше. Да се чуди човек от толкова лагери и затвори кога е намирал време за любов.

Работеше като уредник в сп. „Славейче“. Обикаляше България бай Йордан и абонираше за списанието. Когато се запознахме, беше на една такава обиколка. След 1989 година бай Йордан издаде няколко книги за престоя си в лагерите. В една от тях за Куциян разказва и за някакъв доносник в лагера. От Смолян.

Синът на същия се бе кандидатирал за народен представител и в една предизборна среща надълго и нашироко започна да обяснява какъв герой е баща му. Сякаш баща му, а не той, се кандидатира за народен представител. И аз не издържах и го попитах дали е чел книгата на Йордан Вълчев и знае ли какви ги е вършил баща му.

Винаги съм мислил, че човек, ако се пъчи, то той се пъчи със собствените си гърди. Не можеш да се криеш зад свършеното от друг.

Един ден се позвънило вкъщи. Тогавашната ми жена отворила, някакъв човек с астраганен калпак на главата си попитал: „Тука ли живее Христо Стоянов?“ Тя си признала, той я отстранил с една ръка – другата била заета – и влязъл в кухнята. Ориентирал се в обстановката, извадил чиния, дъска за рязане. От чантата извадил парче сланина, кромид лук, стрил лука с длан, нарязал сланината – извадил собствен шанцов инструмент от джоба си.

Казал: „Дай две чашки“, измъкнал бутилка ракия, наредил на жена ми: „А сега седни… И да го чакаме мъжа ти…“

Беше се поразвеселил вече бай Йордан. Зачервил бузи. И разказваше любовните си истории на жена ми. Дошъл от София специално заради мен. И ме молеше да му стана свидетел по делото. Не Кошаревски свидетел. Просто да разкажа кога и при какви обстоятелства този, дето го съди, синът на доносника от Куциян, заради когото са убили не един и двама лагеристи. Имало значение това, защото така щяло да се докаже давността и делото ще бъде прекратено.

Не му се съдеше повече на Йордан Вълчев. И вместо да извади от книжката на СБП телефона ми, да ми се обади, да ми каже по телефона за какво иде реч, достолепният бай Йордан се качил на автобуса…

Малцина могат да оценят това сега. Всеки би се хванал за това, че той влязъл като в свой дом в дома ми. Но не това е впечатляващото. Впечатляващото е да биеш толкова път, за да помолиш някого за нещо… Това е благородническа кръв…

Разбира се, че се съгласих – описал е историята с това съдене в една от последните му книги…

После бай Йордан се скри. Бил болен, казват. Един ден вестниците гръмнаха, че се бил загубил и го издирват. Разбрах, че го е настигнала деменцията. И така вестниците обясняваха загубата му.

Йордан Вълчев, като фронтовак, изкарал двете фази на войната, имаше безплатна карта за пътуване по БДЖ. Един ден излязъл… И цял месец го издирваха. Накрая го намериха загубен на гарата в Плевен. Вече не знаел къде отива.

А стигнал дотам с едно тефтерче. С адресите на останалите живи от войната и от концлагерите. И тръгнал да направи проверка. Вечерна проверка да направи.

Сигурно в чантичката с него е имало сланина, кромид лук и бутилка ракия. Във вътрешния джоб на сакото със сигурност са открили джобното ножче. Сигурно, като е влязъл в рая, не е започнал да разпитва за любовниците си. Сигурно е извадил джобното си ножче и на първия срещнат е казал:

„Я, седни сега да си кажем някоя дума…“

ГАБРОВО Е ЧИСТ ГРАД ЗАЩОТО НЕ Е ЕТНИЧЕСКИ ЧИСТ

Преди много, много години писах един текст. Текстът беше за промяната на отношението през времената към младите. През XIX век са ги наричали луди-млади. След това те са гамени, после стават хулигани, после стават — това вече е нашето поколение — бийтълси... След това се появиха... Е, сега са джендърите. Умно-красивите...

А, да не забравя, че имаше периоди, в които същите поколенчески разлики приемаха ролята на бъдещето на нацията... Бяха цветът на нацията. Фройд обяснява това време, този период с „бунт срещу властта на бащата“... Вероятно при политическа класа, която ежедневно желае да стане баща на едно поколение с намеци към майките в тази страна, ние постепенно ги възприемаме от фройдистка гледна точка.

Но бунтът срещу властта на тези „кандидат-родители“ се изразява в сблъсъци между различни групи, които страшно, ама страшно много искат да бъдат припознати. Да се харесат някому. И излизат на улицата. Или на пазара в Габрово.

Преди много години в Дядо Дянко си правехме банди, гонихме се по Киселчова могила, затъкнали лъкове и стрели. Бяхме стражари и апаши. Спомням си, че имах куче, което исках да въвлека в тази детска авантюра, но то бе по-умно от нас и не се съгласи.

Сега виждам, че възрастта на това юношество се е вдигнала — ние бяхме десетгодишни „бийтълси“, а сега са три-четири пъти по-възрастни. Бивши боксьори скачат на роми... Въпреки че бивш боксьор няма — на седемдесет все още не се смятам за бивш боксьор. Но никога, ама никога не съм скачал срещу незащитим противник.

Боксът е за ринга — на улицата не е бокс. Особено когато си без ръкавици срещу нетренирал човек. Не зная какво удоволствие би изпитал боксьор, ако просне беззащитен човек на паважа. Пък бил той ром, циганин... В бокса няма етнос — има националност. А една нация е съвкупност от етнически и религиозни общности. Имаме в бокса момчета — турчета, циганчета, арменци. Но на ринга те печелеха медали и купи за България и бяха българи.

Не зная какво удоволствие са изпитали тези, които, въоръжени с години тренировки, са скочили да бият беззащитни роми на пазара. Защото познанията по бокс са вид въоръжение...

Искам да ви кажа, че има изключително интелигентни и умни роми. Работливи... Бих попитал тези най-обикновени биячи какво биха направили, ако тези роми или цигани спрат да събират боклука на Габрово. Явно има вече и етнически професии. Вие, боксьорчетата от пазара, ли ще започнете да събирате боклука?

Огледайте се. Аз излязох от Габрово, когато Паничарка и Янтра течаха оцветени с всички цветове на дъгата. Сега има чапли, реките врат от риба, има диви патици и видри... Вие ли ще осигурите чистота за тези реки, заети да превърнете Габрово в етнически чист град? А за етническата чистота се грижат, нали знаете, кои...

И вместо това, което успя да стане градът през годините, ще се строявате с вдигнати ръце към небето и ще крещите: „Зиг, хайл“... Това ли искате?

ИВАН ЦАНЕВ

Това бе вторият ми мимолетен брак. Ожених се толкова скоропостижно, колкото и скоропостижно се разделихме. Но беше и най-смисленият ми брак. Защото го сключих първата година от отбиването на военната ми служба в редовете на Българската народна армия. Беше най-смисленият от бързите ми бракове, защото за „сватба“ даваха четиринадесет дена отпуска, а за развод – месец. Та тази женитба ми донесе месец и половина отпуска. Месец и половина отпуска плюс литературен кръстник.

Единственото общо между двете паметни събития бе, че се случиха по едно и също време. Успоредно едно с друго, като имаше и елементи на припокриване. Преди да вляза в казармата и да осъществя първата си отпуска, работих в „Кремиковци“, който после стана „Леонид Илич Брежнев“… Но накрая фалира пак като „Кремиковци“.

Имаше литературен клуб, в който ни учеше на литература Михаил Неделчев. Всъщност винаги съм го признавал: Мишо беше първият ми ръководител по творческо писане и дължа много, ама много дължа на него. Също така и прословутото „Бате Ицо“ ми го лепна Мишо, за което не съжалявам.

Та Мишо бе дал мои стихове в сп. „Пламък“. Аз живеех като годеник още вече в Асеновград, когато излезе първата ми публикация. Сутринта нямах търпение и, недочакал да ми мине махмурлука, взех първия автостоп, за да си взема хонорара. Хонорарът за едно стихотворение бе половин месечна заплата. Тогава…

Качих се на касата на СБП и очаквах да ме познаят. Не може пък да не познаят новия автор на списание „Пламък“. Освен че не ме познаха, ме попариха и с втора кофа вряла вода:

– Още не е хоноруван броят… След двадесет дена – каза касиерката със застрашително стърчаща пила за нокти № 4 в ръката си.

„Ами сега“ – изтърсих наум, тъй като нямах пукната, ама пукната стотинка в джоба си. А поливането на първата публикация в новия хотел „Асеновец“ на Асеновград завърши и с вересия.

Качих се в отдел „Поезия“ на списанието, а там само мен чакаше Иван Цанев. Винаги съм го смятал за мой литературен кръстник и винаги ще съм му благодарен за всичко, което е направил за мен. А под „всичко“ се разбира едно дълго приятелство.

В края на миналата година за рождения си ден получих картичка. Тридесет години, освен напомняния от НАП и НОИ и някой и друг фиш от КАТ, нищо хартиено не ми бе влизало в пощата. И изведнъж – картичка. Хартиен SMS…

Иван Цанев, който тогава седеше зад бюрото на далечната 1976 година, ми бе намерил адреса във Варна, след като цял свят знаеше, че живея или в Смолян, или в София, а някои дори не знаеха, че още живея. Ми издирил адреса… И ми пратил хартиен SMS…

„Жива да не бях“ – както се казва в такива случаи.

Запознахме се тогава, през далечната и безпарична 1976 година, а после му казах, че съм се надявал на хонорар и заради това дори съм дошъл. А сега няма даже с какво да се прибера в Асеновград, където вече ме е чакала и повиквателна за вливането ми в редовете на Българската народна армия.

Иван се бръкна, каза едно болезнено:

– Ами и аз нямам пари…

После сподели, че ще се опита да направи нещо. Влезе при белетристите и се върна с една двадесетолевка в ръка.

– Като взема хонорара, някога ще му ги върна – каза и слязохме в кафенето. В Светая светих на българската литература.

После аз се върнах в Асеновград, после влязох в казармата, после се ожених и вече тъкмо бях тръгнал да се развеждам, влязох във Военна болница – София. Минах, взех си хонорара, потърсих Иван, но още беше рано. Не смеех да се разкарвам по улиците, защото във военната книжка не пишеше „Разходка в София с цел подобряване на благосъстоянието ми“, а се разкарваха патрули и можеха да ме приберат.

Една обща позната срещнах. Рени работеше във в-к „Отечествен фронт“ – какво ли стана с това момиче, в което известно време тайно бях влюбен. Дадох ѝ двадесет лева и я помолих да ги даде на Иван.

След няколко дена във Военна болница на свиждане ми дойде Иван Цанев. Носеше ми книги за двадесет лева. Едната е „Цивилизацията“ на Кенет Кларк, която ме запали по-късно и към колекционерството на живопис, графика и скулптура. Вече мислел, че няма да му върна парите и се бил простил с тях…

По онова време Патриархатът беше все още модел за поведение. А според патриархалните закони „кръстникът“ заемаше по-високо място в йерархията и от Патриарха. И като такъв от него се очакваха най-скъпите подаръци…

После смених много кумове и кръстници, но Иван Цанев единствен остана моят литературен кръстник…

АВТОГРАФ ЗА ЛЪЧЕЗАР ЕЛЕНКОВ

Ходеше с ръце на кръста. Липсваше му само броеница, но той вместо броеница си броеше книгите. Беше автор на няколко луксозни бомбониери. Така кръстиха дебелите му стихосбирки с твърди корици, които на страници го докарваха почти до „Война и мир“. Казваха, че са направили по няколко издания. Докато не започнаха да си шушукат за тях, че били „първо, второ, трето претопено издание“.

В стиховете си Лъчо възпяваше партията и нейните партизански борби в миналото. Хората се бунтуваха, като не си купуваха подобни книги за библиотеките вкъщи, въпреки че с няколко такива книги можеше да изпълниш нормата за запълване на домашната библиотека не в сантиметри, а в метри… Имаше и такива анекдоти за хора, които влизали с рулетки в книжарниците и си поръчвали метър, метър и двадесет книги в червено… Или в синьо…

И тъй като хората се бунтуваха и не му купуваха дебелите томове за Септемврийското въстание или партизанските борби, но пък беше и секретар на СБП, демек важна личност, се минаваше през книжарниците и се изтегляха от веригата залежалите книги. След това Лъчезар Еленков влизаше да потърси своя книга в някоя книжарница и, след като не намереше, вдигаше луд скандал, та му се преиздаваше претопената вече книга.

Иначе не беше лош човек и, в интерес на истината, влиза в литературата с модерна поезия, сравнявана в началото с поезията на Николай Кънчев. Даже известно време двамата са делили и обща квартира. После — обща публика на четенията в „65 аудитория“, което от своя страна водеше и до други общи неща, които другите си спомнят. Те вече не смееха…

Лъчо тайно обаче се надяваше един ден да смени на поста тогавашния председател на СБП, който, за разлика от секретаря на СБП, не беше започнал да издава луксозни бонбониери — първо, второ, трето, че защо не и четвърто или пето претопено издание.

За разлика от Левчев обаче Лъчезар скъса с модернизма и започна да описва в стихове как „по хребета на планината крачи Янко. Янко партизанина, дето го наричат още Тодор Живков…“

С Валери Калонкин, който се занимаваше с погребенията на писателите — нещо като Харон на СБП, — понякога написвахме по някое стихотворение от Лъчо, но той или се правеше, че не са му казали, което бе невъзможно по онова време, или някой е повярвал, че сме рецитирали негово стихотворение и, за да не бъде причината той да ни хареса, не му е докладвал.

Но една сутрин срещнал Валери и го вкарал в кабинета си. Извадил в. „Литературен фронт“, а във вестника — четири страници поема не от кой да е, а от секретаря на СБП. Дал вестника на Валери и му казал да прочете поемата, а като се върне, да му каже какво мисли за нея. После излязъл, заключил Валери в кабинета и го оставил да чете. Добре че тогава Господ не беше измислил още простатата, защото Еленков се върнал след четири часа за разпит…

Еленков като секретар понякога водеше по някой чуждестранен поет. За предпочитане беше да бъдат с различен цвят на кожата, за да покажем пред света своя интернационализъм. Правеше своята подготовка към някоя организирана лично от него Световна писателска среща. Явно стиховете му не се четяха в ЦК на БКП и се налагаше по административен път да завзема заветната цел.

Веднъж беше поканил един африкански поет. Събраха ни най-трезвите от кафенето и ни вкараха да слушаме чужда поезия. А ни подбраха най-трезвите, за да не се изложим вкупом пред чужденците. Аз току-що бях влязъл в кафенето и след като Рена или Мария, любими сервитьорки, гарантирали, че още не са ми сервирали водката, която все пак съм си бил вече поръчал, ме качиха на втория етаж, в синия салон.

Африканският поет седеше между Левчев и Еленков. Накрая благодари, като се обърна към Еленков, обявявайки го за председателя Левчев. Лъчо се отдръпна леко и посочи Любо, признавайки си, че той е един обикновен Лъчезар Еленков, а Левчев, председателят Левчев, е другият.

Афроафриканецът, както е политкоректно да се казва сега, се усмихна и, ако не беше цветът на кожата му, сигурно щяхме да видим, че се е и изчервил, и каза:

— О-о-о, извинявайте… Вие, белите, толкова си приличате…

След полуразпада на Съюза на българските писатели — почти като атом — Лъчо Еленков спря да ходи с ръце на кръста. Спря да пише стихове, в които се описваше героичната походка на Янко, после се опита да се върне към модерната поезия, в която върхово постижение беше „амфора като метафора“, описано в книгата „За поетическото изкуство“ от началника му Любомир Левчев, и започна да търси спонсори за издаване на нова книга.

Разбира се, никъде не споменаваше, че книгите му са се радвали на няколко претопени издания. Но и не затръби като други, че са му горили книгите. А той сигурно беше най-гореният автор по онова време.

Веднъж се срещнахме и поиска да му подаря моя книга. Казах му, че не подарявам книги. Но ако иска, мога да му продам.

— Аз чета книги само подарени с автограф — ми отвърна Лъчезар Еленков.

— И страшно ти личи, Лъчо, че не са ти подарявали Омир, Шекспир и Достоевски…

ЯНКО ДОБРЕВ

Винаги носеше във вътрешния джоб на сакото си дудуче. И когато думите му свършеха, вадеше дудучето, притваряше очи и започваше да свири. Тъжно и провлачено. Правеше го навсякъде – в хотел, в ресторант, в кафене, на литературно четене. После ставаше и се прибираше нанякъде – в хотел, в преотстъпен апартамент на приятел, в квартира. Чак по-късно забелязвахме, че компанията ставаше и с една мома по-малка. Никой така и не разбра как бай Янко си тръгва, но след него е тръгнало и най-хубавото момиче от компанията.

(„За мъртвите или добро, или нищо“ и във връзка с това чак сега оценяваме, че след него е тръгвало най-хубавото момиче.)

Влизаше в ресторанта на писателите, преди да извади дудука. Сядаше от маса на маса. И понеже никога не беше гладен, вадеше джобната си ножка – пак от някой вътрешен джоб на сакото – и си бодваше я паниран език, я шкембе, я нещо, каквото си си поръчал. И когато всички са поели достатъчно количество огнена течност и порядъчно пийналите мъже забиваха лица в блюдата, бай Янко вадеше последния инструмент от джоба и засвирваше.

Понякога знак за това даваше Васил Сотиров, който се навеждаше над нечие ухо, подаващо се от чинията със салата, и патриотично се провикваше:

– Христо, не заспивай. Ти си българин, а това не ти е Еверест...

Бай Янко, като Орфей в преклонна възраст, засвирвал тогава, а някоя Евридика покорна тръгвала след него, напускайки Ада, в който я бяха вкарали нечии стихове.

Казват, че бай Янко веднъж тръгнал от Карлово, но на гарата в Пловдив свалили само тялото му. Никоя от присъстващите във вагона не си признала, че е тръгнала след него.

Някои казваха, че жените са му били слабост, но завистници като мен твърдят, че там му бе силата.

Виждал съм го във влака Пловдив – Хасково как вади книгата си „Катунът се засели“. И как след първия разказ присъстващите, предимно пътнички, започваха да плачат. И така плачеха, че до Хасково обикновено най-хубавата се разтваряше в сълзите си и изчезваше след писателя.

Говореше на хасковски диалект. Работил какво ли не – твърдеше, че е с четвърто отделение. Бил е милиционер, конферансие...

Една вечер попаднал на група с рускини. Да им рецитира стихове – няма да го разберат. Седем осми такт не им е в кръвта на рускините. И бай Янко „отмъкнал една от групата“. Не е трудно да отмъкнеш рускиня от групата и да я заведеш в твоята хотелска стая.

„Тръшнах я на леглото. Я седнааах на нощното шкафче и почнах да и рецитирам стихове. Рецитирам час, рецитирам два. Омаломощих я с поезия. После се хвърлям връз нея, а тя дере по гърба ми и вика: „О, ты мой Маркс... О, ты мой Енгелс...“

Рипам я от нея, бия се в гърдите и казвам:

„Я не Маркс, я не Енгелс... Я дед Благой...“

Разказваше историите си, понякога по-добре, отколкото ги пишеше. И разбирахме какво е ставало, когато някое момиче изчезне от масата. Или от влака.

Било е по време на „милиционерските бракове“. В един период около петдесетте години милицията прибирала от пейките рецитиращите бригадирски стихове на момичета по парковете... И ги женела направо в милицията. Така народната власт се справяла хем с морала на младите, хем понатъмънила положителния прираст и около моето раждане вече се е говорило за осеммилионния гражданин на НРБ.

Бай Янко бил конферансие на сестри Кушлеви. На другия ден се разхождал из градската градина в Пловдив, където го срещнала една другарка.

– Въй, другарю Добрев – възхитила се девойката. – Ам' туй Вий ли сте? Снощи, другарю Добрев, на концерта само Вази гледаааме...

Усетил бай Янко, че няма лесно да му се измъкне момичето, и предложил разходка. Даже подложил ръката си, че да вървят „подручка“. Било чест за нея, ама какво щели да си кажат ората, като ги видят така. Тя да не ги мислела ората, а българската народна милиция. Защото, ако вървели подручка, ще ги помислят за женени. Иначе щели да ги вкарат в милицията и на сутринта можели да викнат родителите й да пият блага ракия направо в изтрезвителя. Защото щели да им го дадат да проведат първата си брачна нощ.

И момичето стигнала така с него чак до Малкия Бунарджик. А когато тя вече си изтупвала фустата, казала на бай Янко:

– Ох, другарю Добрев, много си хитър... Ама к'во си мислиш, че като съм от село, нищо не разбирам. Още ага ми го вкара, си рекоф: „Ей тоя чиляк само жа ма е...“

Ей, какви жертви са правили момичетата тогава, само и само да не ги оженят...

МИРЯНА БАШЕВА ИЛИ ЩО ЩЕ ТОДОР ЖИВКОВ У ТЯХ

Нощта е многозвездна, а "на културния фронт – лайна.“

„Икономически кризис.

На културния фронт – лайна.

Извинете за мекия израз.

Аз все пак съм жена.“

Мисля, че дотогава не беше написала още своя „Махмурлук“. Написа го години след това, но за да го напише, трябваше да се мине през такава нощ.

Прибирахме се у Миряна на „Орлов мост“. Тогава се прибирахме където замръкнем и всички домове бяха наши. Спираха ни милиционери по пътя, защото Миряна Башева държеше в скута си две ролки тоалетна хартия от женската тоалетна на ресторанта на писателите на ул. „Ангел Кънчев“ № 5. След Миряна се развиваха ролките тоалетна хартия – „на културния фронт – лайна“, а Васил Сотиров вървеше с чаша в ръка. Всички знаехме, че сутринта той ще отиде до ресторанта да си върне чашата. Но нямаше да я остави недопита в ресторанта.

Милиционерите ни спираха и питаха Миряна за тоалетната хартия, а Сотето никой не го питаше от чий сервиз е чашата с уиски в ръцете му.

Бяхме голяма тумба писатели от всички възрасти, които се прибираха в апартамента на Миряна Башева. Да, Сотиров щеше да върне чашата, но Башева нямаше да върне тоалетната хартия. И не защото беше безотговорна. Просто и двете топчета се развиха по пътя и накрая тя държеше в скута си две мукавени ролки, на които преди няколко часа бе увита така драгоценната хартия.

И накрая, пред дома, вече нямаше за какво да я разпитват милиционерите, защото те никога нямаше да разпитат дама, която държи в скута си две празни ролки от тоалетна хартия... Ами ако на тях си навива косата за студено къдрене…

За предпочитане все пак беше ползването на тоалетната хартия, взета от ресторанта на СБП, пред литературен вестник с разкъсан и измачкан образ в него на поета, с когото си поливал цяла нощ тази публикация...

Бяхме сериозна тумба от поети и един писател – Янко Станоев. Мисля, че не ни съпровождаше милиция по пътя само в антрето на апартамента. От днешна гледна точка не е така сигурно, защото всички започнахме да се замеряме с компромати за съпричастност към тези, които проследяваха пътя на тоалетната хартия до „Орлов мост“, където беше домът на бившия външен министър на НРБ, загинал под лавина на Витоша. Самата Витоша пък е голяма колкото тракийска могила, че да се чуди човек откъде се е спуснала такава лавина… А Миряна бе дъщеря на загиналия при странна ситуация най-интелигентен външен министър на НРБ Иван Башев…

И когато заехме своите места и така добре настанени всеки придърпа съответната чаша с огнена течност, с изключение на Валери Калонкин, който вече се беше завил с едно „художествено одеяло“, въздъхнахме облекчено, защото вече нямаше милиционери да ни питат и разпитват. Валерката завеждаше ритуалите – от раждане до смърт – в СБП, с когото Васил Сотиров искаше да завърже по-близък контакт, защото търсеше гроб за собствени нужди близко до гроба на Димитър Димов, който бил написал „Тютюн“, а Сотиров го пушеше...

Станоев, освен че не беше поет, ами и притежаваше завидни актьорски качества. По едно време се пресегна към една книга, каза едно: „А, адаша!“, и започна да чете от нея. Книгата беше с речи на Тодор Живков, чието партизанско име беше „Янко“ – същото, което беше рожденото име на Станоев, който на едно погребение, години след тази вечер, смъмри Сотиров, че го виждал само на чужди погребения.

– А бе, Сотиров, аз докога ще те виждам на чужди погребения? Няма ли един път да ме поканиш на твоето?

Янко извади книгата на адаша си и започна да чете с неговия глас една реч...

Майката на Миряна, съпруга на загиналия под лавина външен министър Иван Башев, се провикна от стаята си. Миряна сложи пръст на устните си – сигурно сме събудили майка ѝ. Но тя още по-настойчиво извика дъщеря си.

След пет минути Миряна се върна при нас, за да ни каже, че майка ѝ я попитала:

– Миряно, що ще Тодор Живков в къщата ми?...

Ето докъде можеше да доведе дефицитът на тоалетна хартия в НРБ...

И оттогава, та чак до сега – „на културния фронт – лайна“...

УСИН КЕРИМ

Обичах да ходя при него в Чепеларе. Толкова често ходих, че ме познаваше по стъпките. Качвах се по дървените стълби, а Усин се провикваше отвътре: „Христо, влизай“. Никога не го предупреждавах за пристигането си… Просто хващах някакъв автостоп и право в Чепеларе.

Усин бе направил вече своите инфаркти и инсулти, седеше на леглото. С бялата си брада излъчваше нещо божествено. Сядах срещу него и още преди да сипе по едно за „Добре дошъл“, ме караше да му кажа какво ново стихотворение съм написал. Слушаше със затворени очи. Сигурно наум и четеше стиховете. Така и рецитираше. Затваряше очи, леко отмяташе назад глава и започваше: „Бабахак, страшен закон…“ Или пък: „Ато, моя Ато…“

Живееше на улица „Девети септември“ 44… Лесно се помнеше. Няма начин да забравиш този адрес по онова време. В съседния вход на къщата живееше началникът на Районното управление на МВР. Беше братовчед на кака Мария – жената на Усин. Той беше нещо като имунната система за луди гости като мен.

Веднъж отидохме с Ха. Хани бе осиновената дъщеря на Блага Димитрова, заради която по-късно взех, че научих и виетнамски. Разбира се, че от стихотворение на стихотворение едната бутилка за „Добре дошли“ отиде, но стиховете трябваше да се поливат и кака Мария отскачаше сегиз-тогиз до бакалията.

После с Хани си тръгнахме, ама не знам защо, на автогарата взели, че ме арестували. Това се казва в минало неприсъствено време, защото колкото и пъти да са ме арестували тогава, аз не съм присъствал на арестите. Но винаги присъствах на освобождаването. То е нещо като „пиянството на един народ“ – не знае какво е правил петстотин години, но когато тръгнали да ни освобождават, сме били на точното място. Защото кого ще освобождават в противен случай?

Хани отишла до „Девети септември“ 44. Кака Мария съобщила, че има човек за освобождаване. Шефът на РПУ – Чепеларе, тъкмо бил легнал. Ама заради Усин… Сигурно си е казвал много пъти, ама наум, защо се е омъжила братовчедка му за мъж с такива приятели… Но станал, облякъл се и… ето ме свободен.

И преди да отпразнуваме освобождението, Усин започва да ми разказва истории с Пеньо Пенев, който не е имал късмета неговата Мария да притежава властовия имунитет на съименничката си от Чепеларе.

Усин не винаги е пиел…

Това ми звучеше като намек, че, едва ли не, аз го пропивам.

Веднъж кака Мария му пратила телеграма до Съюза на писателите, защото забравил пътя за дома и няколко седмици го търсили в София. И тя пратила телеграма: „Ела си веднага тчк Кирчо глътна пирон тчк“.

Усъмнил се в достоверността на случилото се, а когато след известно време се върнал в Чепеларе, никой нищо не знаел за пирона. И тъй като телеграмите не помагали, кака Мария хващала автобуса и намирала бай Усин.

Един път той толкова се зарадвал, че дошла лично да си го прибере и че нямало пирони за гълтане в Чепеларе, че си признал:

– Мария, отказах пиенето…

И хлътнали в една шкембеджийница. По онова време жените били по-близко до идеала за жена на Дон Кихот и в качеството си на Дулцинеи ядели също шкембе чорба, но не с бира, а с лимонада…

Влезли в шкембеджийницата на „Подуене“ и бай Усин изял едно шкембе. Кака Мария го гледала с влюбени очи, защото не го била виждала от ергенските му години така сладко да си хапва. За да я зарадва още повече, Усин си поръчал още една чорба… Кака Мария изпаднала във възторг, когато той потретил поръчката. Даже го погледнала и малко уплашено, защото не можела да си представи къде точно е събрал три чорби, а се канел и на четвърта.

Накрая станали от масата… Всъщност, само кака Мария успяла да стане, защото Усин, без дори да произнесе заветното: „Встретимся под столом“, рухнал директно от стола под масата. Защото готвачът сипвал и по две мастики в чорбата.

Много научих за поезията от бай Усин. И винаги съм го смятал за мой учител по поезия. От него разбрах, че модерна поезия може да се прави и с кристален български език. Сега няма кой да го обясни на младите и те започнаха да пишат на шльокавица. Даже не пият. Което ще им изиграе лоша шега.

Със сина му Кирчо сме го носили на столче. Беше огромен и красив циганин. И поезията му бе огромна и красива.

Един ден ме чу да качвам стълбите, извика своето: „Христо, влизай, влизай“. Усетих някаква изкуствена бодрост в гласа му.

– Мария, сипи на Христо да пие една за „Добре дошъл“.

Погледнах го въпросително и той ми каза, че лекарите му забранили да пие и той вече от месец е отказал ракията.

Кака Мария каза, че няма нищо за пиене, после стана и отиде до бакалията. Върна се с бутилка „Гроздова“ и тъкмо да я остави на масата, като трион – не, като с лазер – нещо отряза дъното на бутилката.

Бащата на кака Мария работеше като клисар в черквата… Сега, като се замисля, се досещам кой отряза дъното на бутилката с ракия…

Защото месец след това бай Усин си отиде от този свят с отрязан заради бюргер крак в Пловдивската болница…

ВОЙМИР АСЕНОВ

 

Войчо работеше във в-к „Пулс“… И докато работеше там, не ми пусна нито едно стихотворение. После, след години, си призна, че не заради литературните несъвършенства на литературните ми опити не ги е публикувал, а заради тремора на ръцете. Аз имам един наследствен тремор – по майчина линия всички треперим. От дядо ми Андон, та се стигне до вуйчовците ми и някои от братовчедите. Сигурно генетиката някъде се разлива и в устието на рода, преди да се влее в световния генофонд, постепенно разплисква този тремор по бреговете му…

Бях войник и, влизайки във Военна болница, наминах през вестника да оставя стихове. Ама като му подавах стиховете, Войчо ги грабна, върна ми ги и направо ме изгони от редакцията. По онова време Воймир Асенов се славеше като бохем, който заляга повече на масата в „Дивите петли“ или шкембеджийницата на Подуене, нежели над писалищната маса. С треперещи ръце ми върна стиховете, успя да ми уцели ръцете и извика: „Да ми се махаш оттука!“

Истината била проста. Той има алкохолен тремор – това е до първата чашка. А аз имам „Тремор Минор“, който напомнял на неговия. И Воймир, като ми видял шумолящите листове със стихове в треперещите ми ръце, помислил, че му се подигравам. И тогава ми разказа най-горчивия спомен от дългия му престой в литературата. Излиза му първата книга и той събира приятели в квартирата си над „Дълбок зимник“ в София, на петдесет метра от Софийския университет. Надписал книги, раздавал… Пили… На сутринта, прескачайки алкохолни трупове влиза в тоалетната да плисне две шепи вода. И вижда накъсана и използвана за задни нужди своя книга, която вечерта бил надписал някому. Но никога не му каза името…

След години станахме приятели. Той бе първият поет, отказал алкохола, аз – след него. Този тремор го е лекувал единствено Иван Пейчев. Винаги с дълъг шал около врата. Сега на това му викат „дрескод“, но при Иван Пейчев е било необходимост. Просто увивал в шала едната си ръка, а другата хващала другия край на шала, където била чашата. Придвижвал ръката, шалът минавал през врата, а когато чашата стигала устните, Иван Пейчев изливал съдържанието в устата, треморът спирал и… И шалът вече минавал за дрескод на врата на бившия партизанин и приятел на Христо Фотев и Усин Керим…

И Вальо Пламенов отказа алкохола. А сега, като се огледам, от отказалите алкохола писатели само аз съм жив. Дано да няма пряка връзка, защото, ако има, това ме навежда на мрачни мисли.

Около Войчо се мълвяха какви ли не неща. И всичките те – верни. До едно.

Национална конференция на младите поети и писатели. Разбира се, накрая Тодор Живков дава коктейл в резиденция „Бояна“… Около него подскачат млади поети. Поетесите правят добро впечатление на наскоро овдовелия Първи държавен и партиен ръководител.

Тодор Живков обаче забелязва младия тогава поет, приближава го, че даже и ръка му подава. И Тодор Живков го пита как се казва. Представете си ситуацията, в която, след като си каже името, Воймир Асенов да попита: „А Вие?“ Защото, когато се запознават двама човека, и двамата си казват името. Но в случая само Воймир си признал как се казва и Първият казал:

– А, хубаво, българско име…

Войчо се смутил, защото нито за името, нито за приносителя му носел отговорност, тъй като и в двата случая отговорност носят родителите. Задължението на децата впоследствие е да съсипят и телата, и имената. Войчо вече правил първи такива успешни опити.

– Откъде си, Воймире? – попитал Първият.

И Войчо решил да не се прави на партизанин по време на разпит и си признал:

– От Петрич, другарю Живков…

– А-а-а-а, македонец, значи…

Войчо дори не се подвоумил за отговора и отвърнал така, както се отговаряше тогава на първите синове на Партията с главно „П“:

– Както кажете, другарю Живков…

Та един ден поетът по призвание и македонец по нареждане ме вижда в кафенето на писателите. Сяда на съседни маси, говори нещо, ама погледът му – в мене. Върти се пак, почесва се, приседне на друга маса, ама пак в мене гледа.

И когато аз изпивам няколко чаши, което бе сигнал за другите да не ми сядат на масата, Войчо дойде, почеса се, седна срещу мен, пак се почеса…

„На сериозен разговор е това почесване“, си помислих и си поръчах още една водка.

И направо в упор ме попита:

– Христо, ти спиш ли още с жени?

Всичко бях очаквал, ама такива съмнения да предизвиквам по отношение на половата ми зрялост не съм очаквал. Признах си, че съм на двадесет и четири години и, по пътя на логиката, а и на снощни спомени – начин да се похваля – още го правя. При това – без оплакване от съседния на мъжкия пол. И тогава, и сега все още мисля, че друг, трети пол не съществува. Пък да не говорим за четиридесет и осми пол сега…

Войчо с този въпрос се превърна във Воймир Асенов и го попитах защо пита и откъде идват съмненията му.

– А хващал ли си някакви болести? – смекчи монолога си той.

А аз го попитах какви точно.

И той спомена за дамски буби с лек биологичен анализ на този животински вид.

– А като си ги хващал, знаеш ли дали дишат?

До тогава бях правил изкуствено дишане, по всяка вероятност и на приносителки на този животински вид, но на дамски буби не бях давал и не знаех. Но, по пътя на логиката, би трябвало да дишат… И му го казах.

Воймир Асенов рязко се изправи с най-тежката ругатня, която продължи в отчайващо признание:

– А аз да си взема вана в баня „Мадара“… Два часа ги киснах и не мога да ги удавя…

Македонец по партийно поръчение… Какво да го правиш?...