ДОСТОЛЕПНАТА БАГРЯНА

Петко Братинов несъмнено е прекрасен поет. Самият той дори е оценил това си качество:

Там, на върха на Балкана стария,

Лъвът ме гледа със страст.

Има двама поети в България –

Петко Братинов. И Аз…

Това самочувствие дразнеше такива поети като мен, но нали бях млад… Понякога копирахме поведението на батковците в литературата.

Освен прекрасен поет, Петко беше и красив мъж. Това младите поетеси го отчитаха и поне не отиваха зян при величия като Божидар Божилов. За предпочитане беше да издаде книжка с женска поезия Братинов, пред Божилов. И така, и така много често трябваше да се мине през леглото, твърдяха злите езици. А Петко и тези около него свенливо почти свеждаха глави – демек: „Аз като мъж не ще повторя това, което тя ми каза. Дарих я на раздяла щедро с красива кошница от слама“, цитираха те Лорка и ни караха да гадаем.

Ние, младите поети, злословехме после, досещайки се за условията за излизане на книга. Някои от нас не издържаха и лягаха в кревата на Партията, която тогава вече навършваше сто години. Младите поетеси с възрастни поети и писатели, младите поети с възрастната Партия… Имаше нещо извратено в сексуалния живот тогава. Мисля, че само некрофилия не ни гонеше в ония славни години…

И като си помисли човек – стиховете вече са забравени, но резилът, който изтърпяваха авторите им, още се помни…

Петко Братинов се гордееше със своите успехи сред жените. И не даваше дума да се издума, че е покорявал техните сърца с редакторското си място в редакцията на издателство „Народна младеж“… Даваше вид на покорител на женски сърца с осанката си – красив, строен, талантлив… А бе, въобще – личеше му, че е от Габровско. Не всички пък носят моя късмет и към споменатите отличителни черти на Петко да прибавят и рождено място – Габрово, защото той беше от севлиевското село Горна Росица…

Петко беше пълен с истории и вероятно нямаше жена, която да не пожелае да бъде добавена като публичен спомен към останалите.

Елка Константинова тогава сигурно вече е гонела Партията по възраст, когато на Братинов му се наложило да я посети в кабинета ѝ на министър на културата. Влязъл с отривист жест, кимнал високомерно към секретарката – нещо в духа на: „Хубавичка си, ама сега имам важни държавни дела и друг път ще ти обърна внимание“, и тръгнал да отваря министерската врата.

„Господин Братинов, господин Братинов“, казало момичето и се опитало жертвоготовно дори да му се отдаде, но да запази с красивото си тяло министерския кабинет…

Петко я цитираше така, че си проличаваше веднага, че него всички го познават и знаят наизуст.

„Господин Братинов“, вече опряла бюст в него с вярата, че това са последните два непреодолими хребета, които ще спрат Братинов към заветната врата на Елка Константинова и той, задъхан от кардиото, ще бъде спрян: „Тука първо се чука, после се влиза…“

Петко целунал ръка на секретарката и казал:

„Братинов първо влиза, после чука.“

И разтворил вратата на Елка Константинова.

Още като млад поет – държеше да напомни на младата компания, че е минал през нашите години – го командировали в СССР с делегация на Съюза на писателите. Той – на двадесет и четири години, най-младият от делегацията.

На летището още Багряна го познала с думите:

„А, вие ли сте господин Братински, дето обичал…“

И направила един почти неприличен жест с ръка към него.

Петко се изчервил. Така поне твърдеше, въпреки че аз лично такъв цвят не съм виждал по лицето му…

Пристигнали в Москва. А по време на вечерята със съветските писатели, на която не присъствал само граф Толстой – но не поради възраст, а поради неработническото си потекло – Багряна доближила нашия герой и го поканила да сподели чаша вино в стаята ѝ.

Така казала достолепната Багряна:

„Господин Братински, бихте ли споделили чаша вино в стаята ми?“

И се оттеглила, защото го казала с такъв глас, че едва ли можело да се намери мъж, който да не я последва.

Петко обаче, врял и кипял в светския живот, изчакал десетина минути, за да не си помислят присъстващите нещо и с това Багряна да бъде унижена по някакъв начин. След това се качил така, сякаш отивал директно в собствената си стая, и почукал на вратата на Багряна.

Тя вече се била преоблякла и го посрещнала по нощница. Не е казвал дали е била с боне на главата, но сигурно не е била, щом Петко не го споменава.

Багряна подала чаша вино, чукнали се, отпили по глътка, може и по две глътки да са отпили, и Братинов се прибрал в стаята си.

На другия ден Багряна споделила с Лиляна Стефанова, която дословно и под сурдинка предала думите на обговорения:

„Мър, Лиляно, кой казва, че Братински бил женкар? Представи си, Лиляно – снощи, в дванадесет часа посред нощ, ние двамата в моята стая. Аз по нощница. И дюстабан гола под нощницата. С пръст не ме докосна момчето…“

А от нашето поколение никой не каза дали Партията е била гола, преди да им излязат книгите. Пък и тя не бе достолепна като Багряна…

ТОЗИ, КОЙТО ВИНАГИ ЖИВЕЕШЕ В РАЗЛИЧНО ВРЕМЕ

Христо Фотев се е преместил да живее в София. При Виолета. Бургас вече прокуждаше символите си – Ицо Фотев, Недялко Йорданов… Петя Дубарова бе само песен… Алманах „Море“, в който през 1986 година излезе поемата на Иван Радоев „Феникс“, е в хартиен режим. Няма пари, няма хартия. След публикуването на поемата Недялко Йорданов вече не е главен редактор. Ами след подобни стихове:

„Значи искаш да те въведа в рая?

Да те възвися според програмата? Първо:

да те възвисявам аз не желая.

Второ:

ебал съм ти мамата!

— Той ни псува, велики везире!

Какво значи това?... Все едно...

Ами ти от псувня не разбираш, от поезия ли ще разбереш, бе, лайно?“

Или пък, пак от същата поема:

„А сега очаквам полицейския въпрос: „Кой си ти, бе? Какво искаш да кажеш?“...

Преди години един приятел, много добър приятел от студентските години, ме повика у дома си и ми рече: „Слушай, реших да стана член на партията. Омръзна ми да ме мачкат. Ще мачкам аз.“ И стана. И започна... След години ме срещна на улицата. Беше почти просълзен: „Знаеш ли, синът ми не иска да стане член на партията. За мене това е смърт.“

О, справедливост, твоето име е смърт!“

Бачо Иван Радоев не се шегуваше. Христо Фотев е вече главен редактор. Но алманаха го правеше Николай Искъров, който искаше „да е негър в щата Алабама“. Никой още не знае, че Кольо след няколко години ще загине с жена си при автомобилна катастрофа. Беше ми поръчител за членство в СБП и му виках „тате“… Всъщност аз не знам до каква степен може да се разчита на баща – сираците нямаме привилегията да научим такова нещо. Но ако поне отчасти на роден баща може да се разчита така, както на Николай Искъров, загубата на истински родител е огромна.

Минавам през Бургас. Нямам пари, нямам цигари… Светът, с една дума, не е най-доброто място за живеене. И при всичката тая немотия, като прибавиш махмурлука със забиващия се като длето в мозъка въпрос: „Какво ли съм свършил снощи?“, може човек да си представи, че ходещата гузна сянка в Бургас е моя милост…

„Милост за живите“ – казвам на Кольо в редакцията с патоса на Гийом Аполинер.

Кольо веднага подава цигара, че и огънче. Много ли съм закъсал? Ами повече няма накъде. Нося ли стихове? Нося, разбира се. Вадя някакъв свитък от джобовете. Кольо даже не ги чете. И ме води до касата на алманаха, и ми ги хоноруват, и аз вече не мисля какво съм правил снощи, защото започвам да замислям пъклени планове какво ще правя довечера.

Разликата между човека без пари и човека с пари е, че този без пари не може да излезе от миналото, а като проима пари, не можеш направо да го откриеш в бъдещето. И всичко това заради Николай Искъров, който знае какво е „да си негър в щата Алабама“…

По онова време Кольо отглеждаше едно великолепно хлапе, което след години ме научи и да обичам, и да ценя живота. Беше остриган и ми каза, че са го оперирали от рак. Не аз – очите ми изтръпнаха. Искър ме прегърна и каза: „Аз няма да умра. Няма да оставя децата ми да живеят сираци като мен“… И си отглежда децата. Но тогава тази закана прозвуча и като натякване към Кольо… Но и като перило по стълбата на живота, за което се беше хванал Искър тогава… Аз се научих да получавам уроци и от младите…

Та един ден при Николай Искъров пристига Христо Фотев. Той от две години е в София и от две години не е получавал заплата от списанието, чийто главен редактор е самият той. Но Ицо не знае какво става със света, защото от време на време някой ще му открадне телевизора от апартамента на Виолета, при която е намерил пристан далеч от морето. Сигурно се е чувствал като мъртвец на сушата вече, защото „морето само живите обича, а мъртвите изхвърля на брега“… Сигурно и заради това беше млъкнал и не говореше. Защото не е искал да противоречи на природата, в която мъртвите могат само да мълчат.

Влиза в алманах „Море“. Там е Николай Искъров, който търси хартия във времето, когато току-що прохождащата свобода на словото може да млъкне завинаги поради липса на хартия. Свободата на словото тогава се оказа в тясна зависимост от хартиения носител – вестника. По площадите се крещеше, викаше, размахваха се юмруци, компроматите обаче се размахваха само в писмен вид.

И точно в такъв момент, в който Искъров е намерил хартия, но е в процес на търсене на спонсор, който да я закупи, се явява Христо Фотев. Той не е от този свят. Не от „БургаШкия“, а въобще… И няма пари, защото две години не е получавал заплата. И казва, че е дошъл за заплатата.

Искъров му обяснява, че са се сменили времената. Че, вярно, той е главен редактор и по заповед трябва да получи заплата, ама за каква заплата да говорят, като списанието не излиза и, видиш ли, за каква дейност трябва да се получи заплата.

Фотев обаче не може да се пресели в този свят. Той знае, че „влакът за Бургас е толкова бавен“… Знае, че тя „е толкова хубава, Господи“… Знае, че „морето само живите обича“, но не знае... Не, не че не знае – не иска да повярва, че морето го е изхвърлило на брега „там нейде, край град София“, по думите на друг Христо.

„Кольо – казва, – взимай документите…“

Явно се опитва да се върне във времето. Не на всяка цена в сегашното, но поне две години назад, когато морето го е изхвърлило на софийския бряг…

Николай Искъров го пита с поглед, а Ицо, като дете, наивно продължава:

„Взимай документите и да ходим в Окръжния комитет на Партията…“ Но кой да каже на поета, че тогава вече имаше над сто окръжни комитета…

ДО ПОЧЕТНИТЕ ГРАЖДАНИ НА ГАБРОВО

ДО ПОЧЕТНИТЕ ГРАЖДАНИ НА ГАБРОВО

ПРИЗИВ

От Христо Стоянов, почетен гражданин от 2021 г.

СКЪПИ ГАБРОВЦИ,

В родния ни град текат процеси, които някои наричат „етническо напрежение“, други ги отдават на политическото противопоставяне между „елитите“ на града. А ние стоим отстрани като безразлични наблюдатели на случващото се. Без да се намесим. Без да покажем, че сме носители на званието „Почетен гражданин“, след званието по рождение – ГАБРОВЕЦ...

Ето защо мисля, че най-нормално е да се съберем и да направим нещо за Габрово. Не зная дали знаете, но според Указа на Фердинанд за почетното гражданство ни се полага безплатна баня.

Време е да се изкъпем…

Христо СТОЯНОВ

ТВОРЧЕСКА ПОМОЩ

Станцията на Съюза на българските писатели. Събитието е на Кабинета на младия писател. В тази станция могат да почиват само членове на СБП. А младите ни събират не за друго, а като че ли да ни покажат, че, ако сме послушни, ще станем официално писатели и ще може да идваме всяка година тука. Дори може да попаднем един ден в богоизбраните, които през август месец се срещат с Първия държавен и партиен ръководител, за да му се връчи сборникът със стихове, посветени предимно на него – „Априлски сърца“… Аз имам извинение да не съм Богоизбран – роден съм на 20 декември 1956 година, което значи, след кратка аритметика, че съм заченат по време на Априлския пленум на ЦК на БКП. Както написах по-късно: „Ние, заченатите в робство, винаги чакаме освободител, който да ни превърне в свои роби“… С една дума – заченатите в робство могат да сменят само поробителя, но никога оковите…

Аз пристигам в станцията от Смолян. Срещата с Левчев вече е започнала. Той има симпатии към мене и пита как съм пристигнал, на което аз изтърсвам: „На стоп. Спира ми един и ме пита накъде съм тръгнал, а аз му казвам: „Карай по Априлската линия и тя ще ме изведе до Златните пясъци“…“

Понякога казвах неща, които после можех да осмисля.

Вечерта, където лагерният огън бе заместван с огнена вода, Светослав Мичев от Русе с вълнение обяснява мотивите си да иска с цялата си душа, оказа се – и с всичките си бели дробове, почернени от димните завеси на Румъния, влизане в СБП… (Така му викаха на приемането в СБП – „влизане“… А във влизането, проникването, винаги има еротичен момент, нали…)

Утре щял да сложи наколенки и да каже на другаря Левчев (някои дори и зад гърба му говореха като на партийно събрание и го наричаха „другаря Левчев“) да го приемат в СБП, за да може един път в годината, по един месец, да си прочиства дробовете от димната завеса в Русе.

На другия ден Левчев каза, че искал Международната младежка писателска среща да се проведе в Русе, за да може западноевропейските писатели да разкажат, като се върнат у тях, за химическия геноцид там…

И Мичев стана и каза: „В Русе нямаме проблеми, другарю Левчев“… След няколко месеца срещата се проведе в Смолян. А вечерта аз прескачах терасите на четвъртия етаж на станцията, повдигах завесите зад разтворените балконски врати и изкукуригвах гръмогласно: „Ку-ку-ку-ри-гууууу“… Зад пердетата нарушаваха семейни ценности и брачни клетви поетеси, кълнящи се в любовните си стихове на вечна вярност… Поети, които посвещаваха не само стихове на Тодор Живков, ами и на неговата къща. (Празник на поезията в Правец. На сцената излиза Димитър Милов и казва, че ще прочете стихотворение, посветено на къщата на другаря Живков, която току-що е посетил.) Превземаха се литературни върхове. Като се почваше по домова книга – дом, легло… Това бяха стъпала. После тези станаха дисиденти.

Аз съм вече в Смолян – не зная по коя линия се върнах там. Но не дочаках нито Априлската, нито ЖП линията – и двете ги няма – за да се прибера. Нямам телефон в боксониерата, но градът не е голям. И ме намират. Този път не е милиция. От София се обадили и казали веднага да отида в София. Левчев лично ми гласувал 500 лева творческа помощ.

Аз нямам работа – водих един кръжок, но и него ми спряха. Водка имаше кой да те почерпи, но чорба – не…

И пак хващам автостоп, и пак по Априлската линия, но към София. Предишния ден организационният комитет давал отчет на Любомир Левчев и тъкмо бате Любо ги разпуснал с думите: „Значи няма никакъв проблем“, когато Лъчезар Еленков се обадил и противоречиво и безапелационно заявил на Председателя, че в Смолян, всъщност, имало малък проблем, който носел моето име.

Любо казал: „Христо Стоянов не е малък проблем. Това е голям проблем. Да се издири и да му се каже, че тука го чакат петстотин български лева творческа помощ“…

И ето ме. Почти като Радецки на Шипка от „Опълченците на Шипка“ на колегата Вазов – „пристигам със плам“…

Условието обаче било три дена да стоя в София. Нещо като въдворяване. Като интерниране. И какво? Мислите, че гордият ми дух е плюл на парите и е завел тялото ми в Смолян, за да изложа България пред чужденците? Нищо подобно не се случи. Защото в кафенето вече бях зърнал Христо Фотев. Казах му само, че се качвам до касата, взимам парите, а той да поръча… Както и стана.

Три безметежни денонощия с Христо Фотев. Най-тихият запой в живота ми. Държахме се за ръце и пиехме. Но толкова неща си казахме.

На третия ден, когато вече започнаха да се прибират участниците в срещата в Смолян и тъкмо да ни нарушат щастието, се оказа, че творческата помощ е свършила. Фотев помисли, стана, тропна с крак и: „Качвам се при Любо“… И се върна с петстотин лева творческа помощ.

По различен начин действаше репресивният апарат тогава… Мене дори веднъж ме интернираха в София срещу петстотин лева творческа помощ…

ДРУГОТО ЛИЦЕ НА ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ

Той беше ченгето на Съюза на писателите. Беше от прословутия „Шести отдел“ на Държавна сигурност. И трябваше да следи за правилната линия на партията, трябваше да респектира готовите да кривнат от тази линия. Винаги съм мислил, че ако не беше Петко Михов, входната врата за „Белене“ щеше да е постоянно отворена за влизащи в затвора през нея.

Петко седеше, пиеше с писателите… А вицовете, които разказваше, и всички мислихме, че са тест за вярност към партията, се оказваха впоследствие най-обикновени вицове, без тестов заряд в тях.

Разбира се, Петко имаше началник. Но най-високо в йерархията седеше Сталинка. Сталинка е жената на Петко и мисля, че му беше и партиен секретар. А времената бяха такива, че каквото кажеше секретарят, го казваше и партията.

Беше след 1989 година. Аз идвам с ново гадже, след като вече съм се върнал да живея в Смолян, на „посещение“ в СБП… И Петко ни кани да спим у тях. Вече го избягваха тези, които след затваряне на ресторанта носеха не само водка, ами и информация. Както вече казахме, Петко не се възползва от информацията, но водка не отказваше.

Та отиваме ние тогава, Петко води. Първо звъни, после отключва вратата. Но ни кара да застанем отстрани, а не фронтално пред вратата. Той самият, отваряйки я, се скрива зад нея, защото отвътре се чува Таня:

— Пак ли ми мъкнеш тия пияници от писателите?…

Но успоредно с гласа пространството пресича един хвърчащ чехъл…

Таня бранеше семейното огнище с подръчни материали. Или, казано накратко – с каквото ѝ попадне под ръка.

— Недей така, бе, Танче — с най-нежния мъжки глас, който съм чувал през живота си, казва Петко…

Петко, страшилището на СБП, както се оказа впоследствие за тези, които с водката носеха и информация.

— Христо Стоянов от Смолян ни е дошъл на гости…

Сталинка подаде глава и също толкова нежно каза:

— Всяка вечер ми мъкне пияндетата от Съюза… Тука да не е изтрезвително… Изтрезвителното е на „Ветрушка“ 2А…

Е, не че не знаех къде е и не че не бях ползвал в ония години услугите му. Въобще не бях образцов трезвеник. Аз и образцов пияница не бях, но това е друг въпрос.

И, вече скрила глава в апартамента, Таня каза:

— Ами, щом ви е довел – влизайте…

И започна да показва, че партийният секретар вкъщи е една грижовна домакиня. Сервира, седна… Изгледа със съчувствие и майчина загриженост момичето, готово да сподели остатъка от живота си с мен, и изстреля:

— Ти на колко години си?…

Бъдещата майка на сина ми, която сега споделя остатъка от живота си с други мъже в Италия, си призна:

— На 17…

Което ме навежда на мисълта, че аз, освен образцов пияница, съм бил неправомерно влюбен в непълнолетна, като съм я склонявал към любовни откровения…

— Ти ще спиш при мен — отсече Таня и отиде да оправя леглото.

После се върна, взе момичето и ни остави с Петко да рецитираме стихове.

Петко, ей тъй, както го гледахме, по професия беше ченге в СБП… Където никой от „наблюдаваните“ от днешна тяхна гледна точка дисиденти не знаеше толкова стихове наизуст.

Петко рецитираше Пушкин, Лермонтов, Есенин, Блок, Маяковски, Дебелянов, Яворов, Ботев, Левчев, Янко Димов — на руски и на български. Толкова изразително ги рецитираше, че се разплакваше и с хълцане завършваше някое стихотворение.

Завършил филология и го викнали в милицията, за да го правят разузнавач. И Петко се съгласил. Само че представата му за разузнавач била литературна. Вярвал, че ще го пратят в чужбина, ще снима военни обекти на врага отвъд Желязната завеса…

— А те взеха, че ме пратиха в СБП… А около мен поетите, които обичам и знам наизуст.

И постепенно започнал да прозира, че зад вдъхновените стихове има „споделена информация“ за други поети, тонове интриги и мръсотия.

Съжалявам, че Петко си отиде от този свят, без да опише тези неща. Тогава щяхме да разберем, че доносници най-много крещяха срещу ченгетата.

Тези думи не са апотеоз на „бойците на тихия фронт“… Те са и моята все още рушаща се представа за толкова низки страсти, опаковани в рими…

Когато в Смолян започнаха да ме привикват на „разговор“ в милицията, показвайки ми купчини с писма от интелектуалци срещу мен, Петко се е обаждал, за да ми спасява кожата.

Малко преди Дипломатическият корпус да пристигне и открие Новия център, ме срещат двама милиционери и ме съпровождат до шефа на ДС Никола Простов. Трябвало за три дена да ме махнат от града – такива били инструкциите.

Кольо Простов реши да не вярва на тези, които били писали до него, че ще коля другаря Тодор Живков… Честно, не знаех за тези си намерения.

Решил да постави милиционер под прозореца на боксониерата – живеех на първия етаж – и друг пред вратата. Да не излизам три дена обаче.

После ме изпрати до градинката пред РДВР в Смолян – явно е мислел, че и него подслушват – и ми каза:

— Христо, хайде не коли другаря Живков сега. Аз следващия път ще ти помагам…

И сега се чудя на кого да вярвам. На Петко Михов и Никола Простов… Или на тези…

Спомням си как някои млади поети носеха в редакциите на няколкото издателства бутилки с водка, като уговаряха Петко Братинов, Емил Рупел да им пуснат стихосбирките. По същия начин и по изпитания метод същите „бъдещи дисиденти“ са ходили с бутилка водка и устни доноси в милицията…

Та, какво ми се искаше да кажа – не вярвайте на тези герои. Аз все още ги знам поименно. Те нямат картончета, не се водят в секретни списъци на вербувани… Защото тях дяволът ги е вербувал по рождение…

СНИМКИ ЗА ПЪРВА КНИГА

Около излизането на първите книги имаше проблеми тогава. Времето, преди много, много години, не бе време за първи книги... Сега срещу определена сума можеш да издадеш книга. А тогава беше друго. Носеха младите поети — някои и преклонна младост така дочакаха — дамаджани с вино. Прасенца се носеха. Понякога редакторите на крака ходеха на гости в провинцията и им се тъкмяха едни софри. После получаваха командировъчни и хонорари на място. А като се върнеха в столичните си редакции, отчитаха това като „литературен десант“ и им плащаха пак командировъчни и хонорари. Провинциални поетеси получаваха своите софийски жителства директно в спалните на редакциите. А някои, по-старателни, стигаха и до Литературния институт „Максим Горки“ в Москва...

В поредицата за първи книги „Гласове“ в издателство „Български писател“ някои от авторките се оказа, че са се родили седем-осем години след зачеването им. Защото авторите страшно искаха да блеснат с близостта си към партийната линия и повелите ѝ.

Било е 1986 година. Или година по-рано.

Белетристка издава в „Гласове“ първата си книга. В биографичната справка на задната корица, току под снимката, пише, че момичето е родено през 1956 година.

„Баща ѝ загива като партизанин през 1944 година“...

Дванадесет години бременност. Трудно се износваха в утробата партизанските деца.

С Красимира Атанасова сме в печатница „Балкан“. Срещу бутилка ракия печатарите можеха да ти услужат с няколко десетки бройки от книгите. Аз съм чакал единадесет години първа книга, което значи, че бутилката не е ракия, а водка...

Загърбили сме се с Красимира и четем рожбите си.

(Първата ми книга чакаше издаване единадесет години. Колкото продължава бременността с партизанско дете — можеше да представя като такова „Шепа живот“.)

Красимира ме чука по гърба.

— Бате Ицо, и аз съм с партизанско име. Колко ти струва книгата?

Обръщам.

18 стотинки.

И Краси се разплака. Защото нейната струвала само шестнадесет стотинки...

След месец, по отъпканата пътека, направо като стар автор, водя Бойко Ламбовски да си вземе заветните бройки от печатницата. Бутилката е приготвена, печатарят също се е приготвил.

На Бойко Ламбовски му трябват спешно бройки, защото заминава за Москва. И книгата му е дипломна работа в Литературния институт „Максим Горки“.

Книгата отпечатана. Пише: „Бойко Ламбовски“. Пише и заглавието. „Вестоносец“.

Такива книги се помнят. Каквато и да им е цената.

Бойко обръща книгата отзад. Чете биографичната справка за себе си. Ама по лицето му разбирам, че щастието е в момент на отлив. И прибиращата се вода оставя в лиманите на очите мятащи се люспести гръбчета на умиращи риби.

Даже не го попитах какво се случва.

Бойко ми показва книгата и казва:

— Ама това не съм аз...

И наистина — на снимката не е той. Пък биографията — негова. И стиховете — негови. Ама от снимката ни гледа друг автор. Автор, чийто поглед не носи поезия, а проза. Защото снимката е на Атанас Липчев.

Бойко не може да се дипломира така.

Печатарят обещава:

— До утре ще променим нещата. Ще разшием корицата, ще напечатаме друга, ще му залепим корица с неговата снимка.

Аз му рисувам брада с химикал, ама на Бойко не му е до смях.

И печатарят го светва, защото вечерта поетът лети за заветната си диплома от Литературния институт „Максим Горки“.

— Ние ще оправим корицата — казва печатарят. — А сега ще ти дадем бройки за дипломиране...

Бойко нищо не казва, но е готов да му навре Атанас Липчев... Не знам къде точно бе готов да му го навре Атанас Липчев, не съм го питал, но беше готов.

Влиза печатарят в някаква стая, излиза след миг. В ръката си — шишенце ацетон и памуче. Взима книгата от ръцете на Бойко. И след миг — снимката я няма.

Отвсякъде Бойко Ламбовски — име, биография, стихове... Но без снимка...

Дава му десетина бройки, шишенцето с ацетон и памука.

— Бягай да се дипломираш! — като партиен завет от трибуната на XII конгрес на БКП каза печатарят. — А ние ще оправим тука нещата.

И пак потъна там, откъдето след първото си потъване излезе с шишенце ацетон.

Аз съм единственият, който има два автографа на първата книга на Бойко — едната е с образа на Атанас Липчев, но с нарисувана с химикал от треперещата ми ръка брада. Защото Бойко изтрил с ацетона всички снимки на десетте книги.

Поетите никога не са далновидни.

Между другото, „Вестоносец“ струва два пъти повече от „Шепа живот“.

Румен Денев пък тръгна с нестандартен подход по отношение на снимката.

С Давид Овадия се виждаме в кафенето на СБП.

— Ела в издателството — каза старият партизанин.

И отивам.

Да съм се свържел с Румен Денев и да му кажа веднага да прати нормална снимка за корицата.

И ми показва снимката, която Румен бил оставил в издателството.

Снимката е четвъртинка от снимка за паспорт. Като нокът от кутре на пеленаче. Толкова малка. Такава имал Румен — такава дал.

— Ама не ставала — казва авторът на „Леваневски“.

Не можехме да повярваме, когато Давид Овадия издаде тази книга. Може да се каже, че Леваневски е партизанин дисидент. Излизането на тази книга ни даде знак, че нещо се променя, нещо става в държавата.

Ето. И моята книга преди ден се сдоби с огромен червен печат на ръкописа:

„КНИГАТА НЕ СЪДЪРЖА ДЪРЖАВНА И ВОЕННА ТАЙНА.“

Даже не съм и предполагал, че съм могъл да изнеса тайната формула на химическия състав на стоманата, защото тогава работих в „Кремиковци“.

Румен извадил снимката от някаква карта за автобус на градския транспорт в Казанлък. Сигурно първото изискване към назначаваните контрольори там е орлов поглед...

Румен също учеше известно време — две години — в „Максим Горки“, но се върна в България и работеше във вестника на военните заводи „Арсенал“.

Моята стомана от „Кремиковци“ се ползваше за производство на оръжие и съвсем заслужено получихме печата: „Книгата не съдържа държавна и военна тайна“... Знаете ли с какви усилия на воля и морал сме стигнали до тези печати. И вярност към Партията, сигурно. Ама знае ли човек... Отивам в Централна поща, звъня до Казанлък. Тогава нямаше мобилни телефони. Ако абонатът не вдигне телефона, сега операторът е готов дори да ти каже, че:

— Абонатът е в банята. - И след като излезе, ще му честитят от „А1“ банята и ще му съобщят за Вашето обаждане... Въобще не бяха такива нещата. Излизаш, обикаляш, после се връщаш, чакаш свободна телефонна кабина, но звъниш точно в момента, когато абонатът е решил да мине и през тоалетната...

Нейсе. Намерих Румен.

— Пращай снимка.

— На кой адрес?

— „Майор Агов“ 9.

Бойна квартира зад „Исул“. Съвсем близо до бирария „Искър“.

„А пред закусвалня „Искър“

верните жени очакват някой —

сто мъже допиват вътре двайста бира,

веждите си свъсили...“

След време се появи и това стихотворение.

Румен хвърчи, снимат го, чака снимката, праща ми я. На другия ден звъни — получил ли съм я. Как да я получа, като едно писмо изминаваше километър за три дена.

— Ще му звънна след три дена...

Получавам снимка формат А4. Нося я на партизанина. Той се усмихва. Господи, този човек не може с тази блага усмивка да е стрелял по живи хора. Вади онази, голяма колкото нокът от кутре на бебе, слага я в единия ъгъл на новата снимка и дяволито казва:

— Има разлика, нали?

Има. Как да няма. Почти колкото снимките на Бойко Ламбовски и Атанас Липчев... Такава разлика има... После ми казва:

— Тя, твоята книга, за малко пак да падне... Ама „добрите сили“ се намесихме...

Преди няколко дена бях бил Йордан Ганчовски в квартирата ми. Тъкмо се влюбвах в едно момиче. И за да покаже превъзходство, Ганчовеца казва, че той ми издавал книгата.

— А бе, ти ли ми написа стиховете?! — изревах като див балкански субект.

Бай Давид продължи:

— Защо не съкратиш посвещението на книгата?

Бях посветил първата си стихосбирка на мама и на това момиче. Тогава често смятахме, че всяка нова любов е последна.

— Майката е вечна... — каза бай Давид, написал едни от най-нежните любовни стихове.

И книгата остана с посвещение:

„На мама“

След няколко дена вече търсих нова последна любов, но никога не потърсих друга майка...

ЯНКО СТАНОЕВ

Янко беше мъжкар. Отгоре до долу. А отдолу нагоре излъчваше мъжественост. Е, имаше и слаби страни. Казваше се „Янко“ и това бе официалното му име, за разлика от партизанското име на Тодор Живков, който после се оказа, че не е бил партизанин. Не е бил партизанин, пък имаше партизанско име. За разлика от Янко Станоев, който също не е бил партизанин, но нямаше партизанско име.

Имаше и друга слаба страна Станоев – не отказваше. Туй да го почерпиш и да откаже бе равносилно на това да ме затворят в стая с бутилка водка и момиче и на другия ден да видят, че съм консумирал само момичето, а бутилката съм оставил пълна… Аз започвах първо от бутилката, а момичето да се нареди на опашката…

Но на Янко му лепнаха пиЯНКО Станоев, а на мен не можаха. От което следва, че друга положителна черта на Янко е да отнася негативите. И беше безумно талантлив. При него прозата извираше…

„Янко – питам го, – дай някакъв телефон да ти звънна, като дойда в София…“

Янко ме поглежда с бистри като водка очи и отсича:

„Звънни ми на домофона…“

Във времето, когато хората размахваха мобилни устройства, Янко се гордееше, че има домофон. Което значеше, че има покрив над главата си. Което значеше, че не е изпаднал толкова и има къде да прибере вечер морното си тяло.

А аз го познавах от времето, когато имаше и домашен телефон. И на този телефон лично му е звънял понякога „адаша“…

С Валери Калонкин обичахме да раздаваме книги. Тогава книгите бяха евтини и си позволявахме този лукс. Сигурно от „Чернобил (обърнат сонетен венец)“ на Венко Марковски бяхме изкупили десетки бройки. Една дори дадохме на Надя Кехлибарева, която ни попита защо ѝ я даваме, след като е редактор на книгата…

„Ами да видиш какво си редактирала…“ – бе окончателният ни отговор…

„Хирошима още вее креп.

Нагазаки смърт реди.

Чернобил познава миг свиреп.

Враг посреща със гърди.

На война милитаризъм пей.

Дири да размири цял Всемир.

Катастрофа ядрена ядрей.

Чернобил предупреждава мир.“

Или пък:

„Зрей злокобен, злобен облак чер,

на земята слиза звездна рат.

Ний ще спрем милитарийски звер,

ний, воюващ пролетариат.

Класовият враг е мародер.“

Раздавахме книги, Янко бягаше от чашата си. Всъщност това беше постижение. Докато един ден не се появи в книжарницата на СБП и тънка книжка с две речи. Едната реч на Тодор Живков, а другата – на Ким Ир Сен… За българо-корейската дружба.

Купихме ние с Валери книги и зачакахме читатели. Между другото, ченгето на СБП, офицерът от Шести отдел на ДС, наблюдаваше отстрани и сякаш беше съпричастен на нашата смелост. Сега се пишат какви ли не неща, но Петко Михов е спасил повече писатели, за разлика от писателите, които се клепаха един друг пред него.

Александър Йорданов след затваряне на ресторанта е взимал бутилка водка и… в дома на Петко. И Петко Михов по-скоро е криел какво са му говорили, нежели да използва наученото.

Когато дадох стихотворението ми за Тодор Живков на Едвин Сугарев да го публикува в издаваното от него „нелегално“ списание „Мост“, Едвин изпусна листа и каза:

„Ама, Христо, нали ще ме вкарат в затвора, ако го пусна…“

„Еди – му казах тогава, – ама ти нали издаваш нелегално списание…“

Че той за „нелегалното“ списание не влезе в затвора… Някои хора се раждат или с късмет, или с покровители. А някои и с двете.

Надписвахме книги с Валери. Влизаха писатели, поглеждаха ни:

„О, книга сме издали“ – казваха.

Ние връчвахме по една книжка, като в автографа се подписвахме: „От съавторите“…

Взимаха книжка писателите, ама да се чудиш какво да правиш с такава книга. Да я хвърлиш – Петко Михов може да те хване за ухото с думите:

„О, ти хвърляш книга на другаря Живков. О, и на другаря Ким Ир Сен… Излагаме се пред чужденците…“

Никой не хвърли книга тогава. Само Янко ни погна из кафенето, размахал книгата, крещеше:

„Идиоти, ако адаша ме попита, какво да му кажа…“

Така и не разбрах дали „адаша“ го е питал. Ама Петко със сигурност не е доложил, така че не е научил адаша…

Тогава само Лъчезар Еленков не изкупувахме – бяха много скъпи „луксозните бонбониери“ със стихове за Септемврийското въстание, които издаваше.

Последния път, когато се видяхме с Янко, бе на погребението на поета Емил Симеонов. Янко си стисна ръката с всички и попита Васил Сотиров:

„Сотиров, аз докога ще те виждам на чужди погребения? Един път няма ли да ни поканиш на твоето?“

Тогава не подозирахме, че, стискайки си ръка с всеки от нас, Янко не ни е поздравявал, а се е сбогувал…

ДОБРОМИР ТОНЕВ

Има хора – малко ти е да се запознаеш с тях. Защото тъкмо сте си казали имената и вече започвате да се изучавате. А най-сигурният начин да изучаваш някого е той да ти е винаги пред очите. Под ръка да ти е.

Нещо такова се получи между нас и Добромир Тонев. Намирахме се в „Кристал“, в „Стария Пловдив“, в „Бомбарника“ на „Тримонциум“… Питахме един за друг. Има хора, които питаха за мен с една единствена цел – като разберат къде съм, да бягат далече от това място. Защото срещите с мен ставаха опасни.

Според Добри аз не бях опасен и с мен е лесно да се общува. Ами като си паснеш с някого, така става.

Помня къде, на коя маса. Час… Кои бяха на масата, Добри къде беше седнал. Подаде ми лявата си ръка – дясната беше мушнал в джоба на якето. Усмивката му нямаше нищо общо с презрителното подаване на лявата ръка. После се оказа, че дясната е протеза.

И с лявата си ръка изми очите на нашето поколение с четиристишието:

ТЕЗА

„След тебе злото диша като хрътка.

(Доброто е обществено понятие.)

Разтвориш ли ръцете за прегръдка,

ти вече си удобен за разпятие.“

Една такава среща те убеждава, че поетите от твоето поколение са с лява ръка. И с ампутирана дясна. Пишещите стихове след нас са с ампутирани сърца.

Един ден му се наложи обаче да се разделим… Празник на поезията в Стара Загора. Вечерта Добри ме извел от заведението, защото съм минавал между двете зали, разделени от свод, който удрял главата ми. „Кой е най-големият поет тука?“ съм питал и съм си отговарял: „Аз.“

Добре, че Божидар Божилов не е бил там със своите близо два метра. Нямаше да го изтърпя.

На другия ден се събуждам, а празниците свършили. Вървя из правите улици на Стара Загора с единствената мисъл: „Сега, ако има някой да даде огънче, че, както нямам цигари, така ми се яде шкембе чорба с биричка…“ Нещо такова ми беше в главата. Плюс тежък махмурлук и гузна съвест. Защото със сигурност съм направил някоя простотия, щом празникът така внезапно е свършил и няма никой в „градът на улиците прави и на талантливите поети“…

Изведнъж – някой чука по прозореца на някакъв ресторант… Отвътре. Влизам – Добромир Тонев. До него – рожденичка. На човек като му върви… А на Добри му вървеше нечовешки с жените. Беше красив мъж. Поет – мечта.

Дамата е флейтистка – и на музикален инструмент му провървяло – която озвучавала литературното му четене. После се сетила, че има рожден ден. На масата – цигари, кибрит, шкембе чорби и бирички. Всичко, което бе в главата ми, материализирано на тази маса. И се възползвах.

И от бира на бира решаваме да отидем в квартирата на флейтистката. Но:

„Аз като мъж не ще повторя

това, което тя ми каза,

защото моят ясен разум

ме учи предпазлив да бъда.“

Както казва Лорка… Защото флейтистката имала съквартирантка. Цялото щастие ми се изсипа в разтуптяното за авантюри сърце.

Разбира се, че празнувахме. Разбира се, че аз няма къде да остана. А трябва да се спи все пак. И пак се разбира, че осъмнах в съседната стая при съквартирантката пианистка.

Сутринта се засичаме с Добри в кухнята. И каквато течност имаше на масата, до вечерта се изпари – с изключение на водата. Вечерта момичетата се върнаха при своите пленници със съответните покупки не само за вечерта. Ами да имаме с какво да ги чакаме…

За вас лъжа, за мен истина… Ама половин година ние всяка сутрин се засичахме с Добри в кухнята. Всяка сутрин.

Добри е човекът с по-добра памет от моята. Въобще – Добри ме превъзхождаше. Дори имаше и протеза вместо ръка, Добромир Тонев… Но колкото и добра памет да има някой, за шест месеца целият литературен запас свършва и трябваше да се почнат рециталите от изходната точка.

Добри бе с половин година по-възрастен от мене, но това беше първият ми литературен университет, който завърших в съкратени срокове. Знаеше не само „В меката есен“ на Валери Петров, а и поемата за партизанина Матей на Янко Добрев… Добри се учеше от двамата – от единия как трябва да се пише, от другия как не трябва да се пише.

След шест месеца Добри ме посрещна в кухнята и каза: „А, писна ми да се събуждам с тебе. Прибирам се в Пловдив…“

Каза го с глас на човек, който е решил да се развежда. А аз тези нотки в гласа ги познавам. И се прибра в Пловдив, където се разведе с Лили…

ПОСЛЕДНАТА ПРОВЕРКА НА ЙОРДАН ВЪЛЧЕВ

Той беше първият жив писател, когото някога видях. Бил съм в шести клас. Не знаех, че се срещам с един от най-достолепните писатели тогава. В този смисъл може да се каже, че освен първият жив писател, когото съм срещал, той се оказа и последният истински писател, каквито има само в учебниците по литература, с когото се видях. Въпреки че него още го няма в учебниците, което показва, че истински писатели повече няма…

Системата го убиваше бавно. Бавно и методично. Не знаех какво свързва бай Йордан с вуйчо ми Цеко. Но двамата се гледаха с нескрит възторг. И двамата бяха шумни в празниците си – всеки техен празник беше като за последно. Тогава бях малък и не можех да разбера тези шумни мъже. За разлика от бай Йордан вуйчо Цеко не обясняваше така шумно любовните си подвизи.

Но бай Йордан можеше да го чуеш от „Витошка“, как в кафенето на писателите на „Ангел Кънчев“ 5 рекламира собствената си мъжественост. Не го приемаха в СБП и това стана няколко месеца, след като мене ме приеха. А беше първият писател, когото познавах.

„Е@ем една сръбкиня на фронта“ – шумно си признаваше бай Йордан. Сякаш иска през годините да го чуят чак в Сърбия… „И като свършихме, тя вика: „Море, Йордане, лепо е@еш, але защо са ти толико хладки муда…“ Скочил расовият българин, показал си манерката и казал, че: „Ово ни са муда, манерка му е хладка…“

Бай Йордан изкарва двете фази на Втората световна война. А като се връща, го карат да се закълне под новите знамена. „Аз един път съм се клел на Царя. Не мога да нарушавам клетвата…“ И започват посещенията на концлагери и затвори: Белене, Куциян, Бобов дол… А в килията в Плевенския затвор се запознава с вуйчо ми Цеко.

Ако дължа на някого възторга си към вуйчо, не го дължах толкова на него, а на това, което ми е казвал бай Йордан за него. Нощно време заливали килията с вода. Плевенски студ, зима. Пет човека в килия. Големи мъже, не могат да се качат всичките на единствения нар. И спели на смени. Трима прави, двама се топлят с гърбове на нара. Два часа. После… И после… Две години и половина. В такава преизподня ти се иска да поживееш в ада. На топло…

После лежи с Димитър Талев в Куциян… Разказваше сексуалните си истории шумно, жена му понякога идваше в кафенето и ги потвърждаваше. Да се чуди човек от толкова лагери и затвори кога е намирал време за любов.

Работеше като уредник в сп. „Славейче“. Обикаляше България бай Йордан и абонираше за списанието. Когато се запознахме, беше на една такава обиколка. След 1989 година бай Йордан издаде няколко книги за престоя си в лагерите. В една от тях за Куциян разказва и за някакъв доносник в лагера. От Смолян.

Синът на същия се бе кандидатирал за народен представител и в една предизборна среща надълго и нашироко започна да обяснява какъв герой е баща му. Сякаш баща му, а не той, се кандидатира за народен представител. И аз не издържах и го попитах дали е чел книгата на Йордан Вълчев и знае ли какви ги е вършил баща му.

Винаги съм мислил, че човек, ако се пъчи, то той се пъчи със собствените си гърди. Не можеш да се криеш зад свършеното от друг.

Един ден се позвънило вкъщи. Тогавашната ми жена отворила, някакъв човек с астраганен калпак на главата си попитал: „Тука ли живее Христо Стоянов?“ Тя си признала, той я отстранил с една ръка – другата била заета – и влязъл в кухнята. Ориентирал се в обстановката, извадил чиния, дъска за рязане. От чантата извадил парче сланина, кромид лук, стрил лука с длан, нарязал сланината – извадил собствен шанцов инструмент от джоба си.

Казал: „Дай две чашки“, измъкнал бутилка ракия, наредил на жена ми: „А сега седни… И да го чакаме мъжа ти…“

Беше се поразвеселил вече бай Йордан. Зачервил бузи. И разказваше любовните си истории на жена ми. Дошъл от София специално заради мен. И ме молеше да му стана свидетел по делото. Не Кошаревски свидетел. Просто да разкажа кога и при какви обстоятелства този, дето го съди, синът на доносника от Куциян, заради когото са убили не един и двама лагеристи. Имало значение това, защото така щяло да се докаже давността и делото ще бъде прекратено.

Не му се съдеше повече на Йордан Вълчев. И вместо да извади от книжката на СБП телефона ми, да ми се обади, да ми каже по телефона за какво иде реч, достолепният бай Йордан се качил на автобуса…

Малцина могат да оценят това сега. Всеки би се хванал за това, че той влязъл като в свой дом в дома ми. Но не това е впечатляващото. Впечатляващото е да биеш толкова път, за да помолиш някого за нещо… Това е благородническа кръв…

Разбира се, че се съгласих – описал е историята с това съдене в една от последните му книги…

После бай Йордан се скри. Бил болен, казват. Един ден вестниците гръмнаха, че се бил загубил и го издирват. Разбрах, че го е настигнала деменцията. И така вестниците обясняваха загубата му.

Йордан Вълчев, като фронтовак, изкарал двете фази на войната, имаше безплатна карта за пътуване по БДЖ. Един ден излязъл… И цял месец го издирваха. Накрая го намериха загубен на гарата в Плевен. Вече не знаел къде отива.

А стигнал дотам с едно тефтерче. С адресите на останалите живи от войната и от концлагерите. И тръгнал да направи проверка. Вечерна проверка да направи.

Сигурно в чантичката с него е имало сланина, кромид лук и бутилка ракия. Във вътрешния джоб на сакото със сигурност са открили джобното ножче. Сигурно, като е влязъл в рая, не е започнал да разпитва за любовниците си. Сигурно е извадил джобното си ножче и на първия срещнат е казал:

„Я, седни сега да си кажем някоя дума…“

ГАБРОВО Е ЧИСТ ГРАД ЗАЩОТО НЕ Е ЕТНИЧЕСКИ ЧИСТ

Преди много, много години писах един текст. Текстът беше за промяната на отношението през времената към младите. През XIX век са ги наричали луди-млади. След това те са гамени, после стават хулигани, после стават — това вече е нашето поколение — бийтълси... След това се появиха... Е, сега са джендърите. Умно-красивите...

А, да не забравя, че имаше периоди, в които същите поколенчески разлики приемаха ролята на бъдещето на нацията... Бяха цветът на нацията. Фройд обяснява това време, този период с „бунт срещу властта на бащата“... Вероятно при политическа класа, която ежедневно желае да стане баща на едно поколение с намеци към майките в тази страна, ние постепенно ги възприемаме от фройдистка гледна точка.

Но бунтът срещу властта на тези „кандидат-родители“ се изразява в сблъсъци между различни групи, които страшно, ама страшно много искат да бъдат припознати. Да се харесат някому. И излизат на улицата. Или на пазара в Габрово.

Преди много години в Дядо Дянко си правехме банди, гонихме се по Киселчова могила, затъкнали лъкове и стрели. Бяхме стражари и апаши. Спомням си, че имах куче, което исках да въвлека в тази детска авантюра, но то бе по-умно от нас и не се съгласи.

Сега виждам, че възрастта на това юношество се е вдигнала — ние бяхме десетгодишни „бийтълси“, а сега са три-четири пъти по-възрастни. Бивши боксьори скачат на роми... Въпреки че бивш боксьор няма — на седемдесет все още не се смятам за бивш боксьор. Но никога, ама никога не съм скачал срещу незащитим противник.

Боксът е за ринга — на улицата не е бокс. Особено когато си без ръкавици срещу нетренирал човек. Не зная какво удоволствие би изпитал боксьор, ако просне беззащитен човек на паважа. Пък бил той ром, циганин... В бокса няма етнос — има националност. А една нация е съвкупност от етнически и религиозни общности. Имаме в бокса момчета — турчета, циганчета, арменци. Но на ринга те печелеха медали и купи за България и бяха българи.

Не зная какво удоволствие са изпитали тези, които, въоръжени с години тренировки, са скочили да бият беззащитни роми на пазара. Защото познанията по бокс са вид въоръжение...

Искам да ви кажа, че има изключително интелигентни и умни роми. Работливи... Бих попитал тези най-обикновени биячи какво биха направили, ако тези роми или цигани спрат да събират боклука на Габрово. Явно има вече и етнически професии. Вие, боксьорчетата от пазара, ли ще започнете да събирате боклука?

Огледайте се. Аз излязох от Габрово, когато Паничарка и Янтра течаха оцветени с всички цветове на дъгата. Сега има чапли, реките врат от риба, има диви патици и видри... Вие ли ще осигурите чистота за тези реки, заети да превърнете Габрово в етнически чист град? А за етническата чистота се грижат, нали знаете, кои...

И вместо това, което успя да стане градът през годините, ще се строявате с вдигнати ръце към небето и ще крещите: „Зиг, хайл“... Това ли искате?

ИВАН ЦАНЕВ

Това бе вторият ми мимолетен брак. Ожених се толкова скоропостижно, колкото и скоропостижно се разделихме. Но беше и най-смисленият ми брак. Защото го сключих първата година от отбиването на военната ми служба в редовете на Българската народна армия. Беше най-смисленият от бързите ми бракове, защото за „сватба“ даваха четиринадесет дена отпуска, а за развод – месец. Та тази женитба ми донесе месец и половина отпуска. Месец и половина отпуска плюс литературен кръстник.

Единственото общо между двете паметни събития бе, че се случиха по едно и също време. Успоредно едно с друго, като имаше и елементи на припокриване. Преди да вляза в казармата и да осъществя първата си отпуска, работих в „Кремиковци“, който после стана „Леонид Илич Брежнев“… Но накрая фалира пак като „Кремиковци“.

Имаше литературен клуб, в който ни учеше на литература Михаил Неделчев. Всъщност винаги съм го признавал: Мишо беше първият ми ръководител по творческо писане и дължа много, ама много дължа на него. Също така и прословутото „Бате Ицо“ ми го лепна Мишо, за което не съжалявам.

Та Мишо бе дал мои стихове в сп. „Пламък“. Аз живеех като годеник още вече в Асеновград, когато излезе първата ми публикация. Сутринта нямах търпение и, недочакал да ми мине махмурлука, взех първия автостоп, за да си взема хонорара. Хонорарът за едно стихотворение бе половин месечна заплата. Тогава…

Качих се на касата на СБП и очаквах да ме познаят. Не може пък да не познаят новия автор на списание „Пламък“. Освен че не ме познаха, ме попариха и с втора кофа вряла вода:

– Още не е хоноруван броят… След двадесет дена – каза касиерката със застрашително стърчаща пила за нокти № 4 в ръката си.

„Ами сега“ – изтърсих наум, тъй като нямах пукната, ама пукната стотинка в джоба си. А поливането на първата публикация в новия хотел „Асеновец“ на Асеновград завърши и с вересия.

Качих се в отдел „Поезия“ на списанието, а там само мен чакаше Иван Цанев. Винаги съм го смятал за мой литературен кръстник и винаги ще съм му благодарен за всичко, което е направил за мен. А под „всичко“ се разбира едно дълго приятелство.

В края на миналата година за рождения си ден получих картичка. Тридесет години, освен напомняния от НАП и НОИ и някой и друг фиш от КАТ, нищо хартиено не ми бе влизало в пощата. И изведнъж – картичка. Хартиен SMS…

Иван Цанев, който тогава седеше зад бюрото на далечната 1976 година, ми бе намерил адреса във Варна, след като цял свят знаеше, че живея или в Смолян, или в София, а някои дори не знаеха, че още живея. Ми издирил адреса… И ми пратил хартиен SMS…

„Жива да не бях“ – както се казва в такива случаи.

Запознахме се тогава, през далечната и безпарична 1976 година, а после му казах, че съм се надявал на хонорар и заради това дори съм дошъл. А сега няма даже с какво да се прибера в Асеновград, където вече ме е чакала и повиквателна за вливането ми в редовете на Българската народна армия.

Иван се бръкна, каза едно болезнено:

– Ами и аз нямам пари…

После сподели, че ще се опита да направи нещо. Влезе при белетристите и се върна с една двадесетолевка в ръка.

– Като взема хонорара, някога ще му ги върна – каза и слязохме в кафенето. В Светая светих на българската литература.

После аз се върнах в Асеновград, после влязох в казармата, после се ожених и вече тъкмо бях тръгнал да се развеждам, влязох във Военна болница – София. Минах, взех си хонорара, потърсих Иван, но още беше рано. Не смеех да се разкарвам по улиците, защото във военната книжка не пишеше „Разходка в София с цел подобряване на благосъстоянието ми“, а се разкарваха патрули и можеха да ме приберат.

Една обща позната срещнах. Рени работеше във в-к „Отечествен фронт“ – какво ли стана с това момиче, в което известно време тайно бях влюбен. Дадох ѝ двадесет лева и я помолих да ги даде на Иван.

След няколко дена във Военна болница на свиждане ми дойде Иван Цанев. Носеше ми книги за двадесет лева. Едната е „Цивилизацията“ на Кенет Кларк, която ме запали по-късно и към колекционерството на живопис, графика и скулптура. Вече мислел, че няма да му върна парите и се бил простил с тях…

По онова време Патриархатът беше все още модел за поведение. А според патриархалните закони „кръстникът“ заемаше по-високо място в йерархията и от Патриарха. И като такъв от него се очакваха най-скъпите подаръци…

После смених много кумове и кръстници, но Иван Цанев единствен остана моят литературен кръстник…

АВТОГРАФ ЗА ЛЪЧЕЗАР ЕЛЕНКОВ

Ходеше с ръце на кръста. Липсваше му само броеница, но той вместо броеница си броеше книгите. Беше автор на няколко луксозни бомбониери. Така кръстиха дебелите му стихосбирки с твърди корици, които на страници го докарваха почти до „Война и мир“. Казваха, че са направили по няколко издания. Докато не започнаха да си шушукат за тях, че били „първо, второ, трето претопено издание“.

В стиховете си Лъчо възпяваше партията и нейните партизански борби в миналото. Хората се бунтуваха, като не си купуваха подобни книги за библиотеките вкъщи, въпреки че с няколко такива книги можеше да изпълниш нормата за запълване на домашната библиотека не в сантиметри, а в метри… Имаше и такива анекдоти за хора, които влизали с рулетки в книжарниците и си поръчвали метър, метър и двадесет книги в червено… Или в синьо…

И тъй като хората се бунтуваха и не му купуваха дебелите томове за Септемврийското въстание или партизанските борби, но пък беше и секретар на СБП, демек важна личност, се минаваше през книжарниците и се изтегляха от веригата залежалите книги. След това Лъчезар Еленков влизаше да потърси своя книга в някоя книжарница и, след като не намереше, вдигаше луд скандал, та му се преиздаваше претопената вече книга.

Иначе не беше лош човек и, в интерес на истината, влиза в литературата с модерна поезия, сравнявана в началото с поезията на Николай Кънчев. Даже известно време двамата са делили и обща квартира. После — обща публика на четенията в „65 аудитория“, което от своя страна водеше и до други общи неща, които другите си спомнят. Те вече не смееха…

Лъчо тайно обаче се надяваше един ден да смени на поста тогавашния председател на СБП, който, за разлика от секретаря на СБП, не беше започнал да издава луксозни бонбониери — първо, второ, трето, че защо не и четвърто или пето претопено издание.

За разлика от Левчев обаче Лъчезар скъса с модернизма и започна да описва в стихове как „по хребета на планината крачи Янко. Янко партизанина, дето го наричат още Тодор Живков…“

С Валери Калонкин, който се занимаваше с погребенията на писателите — нещо като Харон на СБП, — понякога написвахме по някое стихотворение от Лъчо, но той или се правеше, че не са му казали, което бе невъзможно по онова време, или някой е повярвал, че сме рецитирали негово стихотворение и, за да не бъде причината той да ни хареса, не му е докладвал.

Но една сутрин срещнал Валери и го вкарал в кабинета си. Извадил в. „Литературен фронт“, а във вестника — четири страници поема не от кой да е, а от секретаря на СБП. Дал вестника на Валери и му казал да прочете поемата, а като се върне, да му каже какво мисли за нея. После излязъл, заключил Валери в кабинета и го оставил да чете. Добре че тогава Господ не беше измислил още простатата, защото Еленков се върнал след четири часа за разпит…

Еленков като секретар понякога водеше по някой чуждестранен поет. За предпочитане беше да бъдат с различен цвят на кожата, за да покажем пред света своя интернационализъм. Правеше своята подготовка към някоя организирана лично от него Световна писателска среща. Явно стиховете му не се четяха в ЦК на БКП и се налагаше по административен път да завзема заветната цел.

Веднъж беше поканил един африкански поет. Събраха ни най-трезвите от кафенето и ни вкараха да слушаме чужда поезия. А ни подбраха най-трезвите, за да не се изложим вкупом пред чужденците. Аз току-що бях влязъл в кафенето и след като Рена или Мария, любими сервитьорки, гарантирали, че още не са ми сервирали водката, която все пак съм си бил вече поръчал, ме качиха на втория етаж, в синия салон.

Африканският поет седеше между Левчев и Еленков. Накрая благодари, като се обърна към Еленков, обявявайки го за председателя Левчев. Лъчо се отдръпна леко и посочи Любо, признавайки си, че той е един обикновен Лъчезар Еленков, а Левчев, председателят Левчев, е другият.

Афроафриканецът, както е политкоректно да се казва сега, се усмихна и, ако не беше цветът на кожата му, сигурно щяхме да видим, че се е и изчервил, и каза:

— О-о-о, извинявайте… Вие, белите, толкова си приличате…

След полуразпада на Съюза на българските писатели — почти като атом — Лъчо Еленков спря да ходи с ръце на кръста. Спря да пише стихове, в които се описваше героичната походка на Янко, после се опита да се върне към модерната поезия, в която върхово постижение беше „амфора като метафора“, описано в книгата „За поетическото изкуство“ от началника му Любомир Левчев, и започна да търси спонсори за издаване на нова книга.

Разбира се, никъде не споменаваше, че книгите му са се радвали на няколко претопени издания. Но и не затръби като други, че са му горили книгите. А той сигурно беше най-гореният автор по онова време.

Веднъж се срещнахме и поиска да му подаря моя книга. Казах му, че не подарявам книги. Но ако иска, мога да му продам.

— Аз чета книги само подарени с автограф — ми отвърна Лъчезар Еленков.

— И страшно ти личи, Лъчо, че не са ти подарявали Омир, Шекспир и Достоевски…

ЯНКО ДОБРЕВ

Винаги носеше във вътрешния джоб на сакото си дудуче. И когато думите му свършеха, вадеше дудучето, притваряше очи и започваше да свири. Тъжно и провлачено. Правеше го навсякъде – в хотел, в ресторант, в кафене, на литературно четене. После ставаше и се прибираше нанякъде – в хотел, в преотстъпен апартамент на приятел, в квартира. Чак по-късно забелязвахме, че компанията ставаше и с една мома по-малка. Никой така и не разбра как бай Янко си тръгва, но след него е тръгнало и най-хубавото момиче от компанията.

(„За мъртвите или добро, или нищо“ и във връзка с това чак сега оценяваме, че след него е тръгвало най-хубавото момиче.)

Влизаше в ресторанта на писателите, преди да извади дудука. Сядаше от маса на маса. И понеже никога не беше гладен, вадеше джобната си ножка – пак от някой вътрешен джоб на сакото – и си бодваше я паниран език, я шкембе, я нещо, каквото си си поръчал. И когато всички са поели достатъчно количество огнена течност и порядъчно пийналите мъже забиваха лица в блюдата, бай Янко вадеше последния инструмент от джоба и засвирваше.

Понякога знак за това даваше Васил Сотиров, който се навеждаше над нечие ухо, подаващо се от чинията със салата, и патриотично се провикваше:

– Христо, не заспивай. Ти си българин, а това не ти е Еверест...

Бай Янко, като Орфей в преклонна възраст, засвирвал тогава, а някоя Евридика покорна тръгвала след него, напускайки Ада, в който я бяха вкарали нечии стихове.

Казват, че бай Янко веднъж тръгнал от Карлово, но на гарата в Пловдив свалили само тялото му. Никоя от присъстващите във вагона не си признала, че е тръгнала след него.

Някои казваха, че жените са му били слабост, но завистници като мен твърдят, че там му бе силата.

Виждал съм го във влака Пловдив – Хасково как вади книгата си „Катунът се засели“. И как след първия разказ присъстващите, предимно пътнички, започваха да плачат. И така плачеха, че до Хасково обикновено най-хубавата се разтваряше в сълзите си и изчезваше след писателя.

Говореше на хасковски диалект. Работил какво ли не – твърдеше, че е с четвърто отделение. Бил е милиционер, конферансие...

Една вечер попаднал на група с рускини. Да им рецитира стихове – няма да го разберат. Седем осми такт не им е в кръвта на рускините. И бай Янко „отмъкнал една от групата“. Не е трудно да отмъкнеш рускиня от групата и да я заведеш в твоята хотелска стая.

„Тръшнах я на леглото. Я седнааах на нощното шкафче и почнах да и рецитирам стихове. Рецитирам час, рецитирам два. Омаломощих я с поезия. После се хвърлям връз нея, а тя дере по гърба ми и вика: „О, ты мой Маркс... О, ты мой Енгелс...“

Рипам я от нея, бия се в гърдите и казвам:

„Я не Маркс, я не Енгелс... Я дед Благой...“

Разказваше историите си, понякога по-добре, отколкото ги пишеше. И разбирахме какво е ставало, когато някое момиче изчезне от масата. Или от влака.

Било е по време на „милиционерските бракове“. В един период около петдесетте години милицията прибирала от пейките рецитиращите бригадирски стихове на момичета по парковете... И ги женела направо в милицията. Така народната власт се справяла хем с морала на младите, хем понатъмънила положителния прираст и около моето раждане вече се е говорило за осеммилионния гражданин на НРБ.

Бай Янко бил конферансие на сестри Кушлеви. На другия ден се разхождал из градската градина в Пловдив, където го срещнала една другарка.

– Въй, другарю Добрев – възхитила се девойката. – Ам' туй Вий ли сте? Снощи, другарю Добрев, на концерта само Вази гледаааме...

Усетил бай Янко, че няма лесно да му се измъкне момичето, и предложил разходка. Даже подложил ръката си, че да вървят „подручка“. Било чест за нея, ама какво щели да си кажат ората, като ги видят така. Тя да не ги мислела ората, а българската народна милиция. Защото, ако вървели подручка, ще ги помислят за женени. Иначе щели да ги вкарат в милицията и на сутринта можели да викнат родителите й да пият блага ракия направо в изтрезвителя. Защото щели да им го дадат да проведат първата си брачна нощ.

И момичето стигнала така с него чак до Малкия Бунарджик. А когато тя вече си изтупвала фустата, казала на бай Янко:

– Ох, другарю Добрев, много си хитър... Ама к'во си мислиш, че като съм от село, нищо не разбирам. Още ага ми го вкара, си рекоф: „Ей тоя чиляк само жа ма е...“

Ей, какви жертви са правили момичетата тогава, само и само да не ги оженят...