ПОЕЗИЯ ОТ ХРИСТО СТОЯНОВ (POETRY BY HRISTO STOYANOV)




Тъй като авторските права на моите стихове са преотстъпени на издателството за българска литература "LEXICON", стиховете ми вече може да ги намерите във виртуалната книжарница на издателството. Както и в големите книжарници на страната. Също така могат да бъдат поръчвани с наложен платеж от издателство "LEXICON"...

А ето и линк към платформата на издателството:







"Христо Стоянов гази из моравата на българската поезия с тежки, разръфани обуща. Някому се ще там да се пристъпва само по цвички или с лачени чепици. Другиму се иска там да растат само трендафил и райграс. Е, не е така. Христо Стоянов учеше наизуст Константин Павлов, когато не го издаваха, защото го смятаха за плевел в литературната ни градина. Дори само по тази причина си струва да видим какво ни е казал в мерена реч. Има обаче и други причини - те са в свободата и в хлорофила."


                                                                                       Бойко Ламбовски



 Х  Р  И  С  Т  О      С  Т  О  Я  Н  О  В                                  


 Н  О  С  Т  А  Л  Г  И  Я      
 П  О      В  А  Р  В  А  Р  И  Т  Е

 (избрани стихотворения)


































В ПАМЕТ НА МАМА

      

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 



       

Х  Р  И  С  Т  О      С  Т  О  Я  Н  О  В                                   


 Н  О  С  Т  А  Л  Г  И  Я      
 П  О      В  А  Р  В  А  Р  И  Т  Е

(избрани стихотворения)

 

 

 

 



 

       КНИГИ ОТ ХРИСТО СТОЯНОВ


2.   Глутница за единаци (продължение на „До    СтрасТбург и назад)
8.   Носталгия по варварите (избрани стихотворения)
9.   Невръстни старци (роман)
  10. Записки по България  (есета)
  11. Аз, доносчикът (роман)
  12. Разкази по България (безделия)
  13. Другият В. Левский (роман)
  14. България, писана с Бойко на шията (публицистика)
  15. Ами това е (разкази)
  16. Сериозно (есета)
  17. Протестните деца на България (публицистика)


............................................................................................................................



   

















Ш  Е  П  А      Ж  И  В  О  Т





1  9  8  6  год.


























                                                                                                                          

ТРЪНСКИЯТ  МАЙСТОР

                          На дядо Андон

Шепа живот – къде да го денеш? –
Да сееш или да жънеш от него.
Устата – гладна, сити – ръцете.
Скърца съдбата – между зъбите – пясък.

И нивата слаба – два пръста пръст –
под нея – камък.
И круша няма – да изпънеш въжето.
Една гола сянка в нозете и вятър нататък.

Теслата – от старост щърба,
за осем гърла хляб ли ще дяла.
Езикът – от мълчание гърбав –
не проси, не иска никой нищо да дава.

Но вече съскат от влага очите –
бием последен пирон във ковчега.
И си отива от нас баш Трънският майстор –
баща на сюрия деца. И на сто къщи в България...









СЕЛО ПОД ВОДА


В това село някога някак живяхме,
но вече се свършва – язовирът го дави.
Тежка приижда отгоре водата –
очите пълни, къщята – празни.

Без спасителен пояс, без лодка
се кръстят в олтара светиите.
Всички баби Марии край брега са наклякали –
ще се молят на дявола стената да срути.

Но отплува гнездото и на двойката щъркели –
за дните ни – шапка от слама.

Нарамили табелата с. „Т О П Л Е Ш
към града се затътряме.
А след нас – в язовира – във бившето село –
за празни стаи се бъхтат шараните...






















РЕСТОРАНТ „ФРЕГАТАТА”

                          Когато НЕЩОТО има свое
                                                       предназначение,
                          превърнато в атракция,
                                                ТО губи правото си
                          на живот...

Под носа на живота живее и потното лято,
над платната му още огън и вятър изсипва.
Корабът, захвърлен накрай пясъка златен,
чака да тръгне надолу с небесния сипей.

Но татуират гърдите му смугли и мощни
сто дървояда – продъниха сервитьорите борда.
Чайките свиват весла във тъгата му нощем –
луната виси – за бриза самотен – намордник.

-Къде ще се денеш сега, мой тъжен изгнаник,
нека се разтвори земята под теб – бисерна мида.
По-добре ядрото й жарко да стигнеш днес тайно,
отколкото за водата да бъде килът ти невидим...

Или невидим и сам във йодното утро да тръгнеш,
когато пияни мъже допълват морето със слюнки.
Капитан да ти бъде само един гларус окършен –
с крилата си мокри вода над платната да люшка...














СВАТБА СРЕЩУ ПОЖАРНАТА


Уплашено пожарникарите гледаха сватбата –
триеше акордеонът ребрата си – щеше да пламне.
С мокри бърни кларинето пролайваше –
влажен и потен гласът му се люшкаше.

Люлееше се небето – детски балон над главите ни.
Под него сватбарите –
начело с два ангела –
единият – Ангел, другият – Ангелина.

Изхърка отпреде им тъпанът, присви се коремът му –
от понеделник пак ще излезе във болнични.
Но днеска ще думка, та хоро ще се вие –
само кожа и кости ще стане.

Пощипваха певицата очите на старите сватове,
сетне засрамени се гушваха в чашите с вино.
И тя се червеше – червяха се и гърдите й люшнати –
песента се червеше с двайсет лева в косите си.

Довечера късно – много след полунощ,
в брачната стая ще влезе тарторът на пожарникарите.
Ще светят мустаците в тъмното – два разжарени факела –
и ще подпалят парите... Само парите ще пламнат.

После спокойно ще легне да спи във сирената
и ще сънува, че някой от сватбарите е подпалил пожарната...


КУЧЕТО


За корица хляб и залък ласка е готово на крадеца
                                                                      имота да пази,
но животът се свършва и вече напуска
                                                    старата къща – сърцето.
Между ангела и дявола сега така стои –
                                                        със козина протрита –
за шепата му кокали – торба, торба
                                                   за кучешката му душица.

От нея бавно ще излезе – бавно,
                                                крадешком ще се измъкне.
Ще издъхне – без да иска, ако края на синджира
                                                                                    стигне.
/Ветровете вън го чакат със овчарските си
                                                                      свирки люти –
гърбовете им просветват – от триене в дърветата –
                                                                                червени./

Червена и кръвта изтича, а сянката му
                                                                 хуква да я гони –
десет педи под земята ще я стигне –
                                              чак до корените на тревите.
Срещу луната зелените им върхове ще вият
                                                                        вместо него –
луната, толкова голяма, колкото око
                                                                  на мъртво куче...











ЗИМА


Зима е...
              Студено.
Очите ми тропат по всяка врата,
зад която има трапеза и топло.
Но вместо стъпки дочувам
как се давят вашите пудели с рибени кости.

И ми се иска:
вятърът да разпъне на кръст снеговея
да счупят мостовете студения гръб на реката
да раздърпат снежни човеци с метлите си
тежките облаци.

Слънце да пекне над нашата улица.

Да се откъртят – черни лавини – от зимния залез
ята от синигери
Да изкълват и последния кръстопът
от житейската линия на ръката ми.

Камбани да станат олуците.

И аз да приседна на сухо под вашите погледи,
да опитам от хляба ви.
А последния залък да скътам за гладния,
който стиска във шепи само къшей очакване...












СТАРАТА МОМА

                    На Деян Енев

Цяла вечност по улици и по площади пусти –
къде сега да свреш нащърбеното тяло.
Поне езикът от небцето да можеш да откъснеш –
тази суха дъвка във устата ти на дявол.

Но стигна на живота крайните квартали –
последната пресечка стигна – после вляво.
Един мегдан очаква – от сълзи девичи дялан –
да чуе как прииждаш – тържествена и бавна.

Тъга, облечена във старо тяло на момиче,
чий ли мъжки дом до сутринта ще радваш.
Чии ръце космати кожата ти нежна сричат,
докато не им омръзне – някъде по пладне.

А по пладне последната врата ще се отвори –
вратата дълго чака прага да пристъпиш.
За теб от век зад спуснатите щори
сетният ти мъж брадясва. Огромен и навъсен...

















В ПАМЕТ НА УСИН КЕРИМ


Толкова много живя – изгни върху гърба му кожата.
И към сърцето – инфарктен погреб със стени разбити
припламва фитилът на живота – смъква кошулята                     
                                                                                си черна.
Така змията хвърля връхната си дреха в дар на     
                                                                             мравките –
от нея шлемове да си направят и коронка за
                                                                               царицата.

А беше старецът пастир на всички селски ветрове и  
                                                                                    кучета.
Душата му – обута в два цървула – и с една тояжка
                                                                                         къса
скиташе из тялото – сега навън е тръгнала – не знае,
                           слънце види ли – ще ослепее пустата...

А как иска да живее старецът – поне още сто лета да
                                                                                 поживее.
Но ще се обърка котешката му съдба, по гръб ще
                                                                                      падне.
Хиляда облака над нея ще се срутят – стадо диви   
                                                                           плъхове –
и пак ще скърцат ноктите – във тъмното ще светят
                                                                      върховете им.

А ние ще стоим над тялото, по-сбръчкано и от
                                                              канара взривена.
Ще смажем с крак единствения паяк кръстоносец в
                                                                                 стаята –
със свойто тънко ласо от коприна душата да не
                                                                                     върне.
Ще плачем тихо, а плачът ни ще прескача шумно
                                                                                    одъра –
одъра, на който сме заченати. От който някога ще си
                                                                                 отидем...






БЕЗДЕТНАТА


Бе слънцето камък, запокитен след птиците,
когато се тръшна една врата след бездетната.
Прозяха се след нея лениви прозорците –
въздъхна – влюбен – лудият на квартала.

Едно погребение тържествено мина край нея –
възкръсваха върху й очите на старците.
На съседа детето – ужас за котки и кучета –
седеше в прахта – броеше на нозете й пръстите.

Август смъкваше от земята и сетната кожа –
после бавно попи във маранята отсреща.
Хоризонта – тази сура опашка на дявол –
плющеше над нея – до кръв дъхът й ощави.

А тя, разголена – пристъпваше под голото пладне –
на сянка далеч от злите езици.
И докато Бог оплакваше телото й празно,
дванайсет светици – жени на апостоли –

в ръцете си стискаха сухи буци. И камъни...













УЛИЧЕН БОЙ

                  На Румен Денев

Висеше небето над нас – опушен кръчмарски                                                                        
                                                                           светилник.
По-кафява от бира нощта се пенеше из кварталните   
                                                                                    улици.
Тежеше сънят и в очите ни селски пускаше корени –
със тези очи някога урочасвахме дяволи...

Люлееха се бавно сърцата ни – полупияни хлапаци –
ще ни изоставят сами в този град, голям колкото
                                                                                        стая.
Жена мина край нас и чухме – ходилата й плачеха ,
докато някакъв мъж разкъсваше с зъби нейната
                                                                                      сянка.
А ние сме мъжки момчета и в джобовете ни растяха
                                                                               юмруци –
със тях можехме да строшим главите на няколко
                                                                                        бога.
Замятахме се из тесните улици – десет кучета
                                                                                   лунни –
но се свърши нощта – изпитата халба със бира.

Сега чакаме една синя кола ... И една бяла.
Или някой да мине край нас и дълго да вика.
Толкова дълго, че викът да  превърне в сълза,
която да разтвори нашите мъжки юмруци...











СЪБОР В ДЪБОВАН


Кожа на тъпан е пладнето –
думка по него с хиляда палки чинарът.
Врат точи флигорната – изтича й слюнката.
С пресъхнали устни свирачът издува бузи,
а очите му – диви зверчета – се крият зад веждите.

Празник е днеска.

Подскача във стомните виното.
Гласовете се изчервяват от викане.
От двайсет години не сме се видели –
от два часа сме вече приятели.

Нозете протриха гърба на мегдана
и до полунощ го бинтова хорото.

А когато всички си тръгнахме,
продънено беше небето
и кървеше
небето –
тази бъчва
с разхлабени обръчи...















ЛЮБОВ


С бастуни от сламки се щъкаха мравките –
сетне по стената небесна поеха.

Към тази мравча купчина – луната – се юрнаха –
крила да си вземат за страстната седмица.

Да бе сам дяволът подковавал крачката им малки,
толкова шум нямаше пак да се вдигне.

Изядоха зърното, очите на мъртвите даже,
легла да направят, с любов да нахранят телата си.

Но почерняха гръбчетата – под жегата лъснаха .
Крилата свалиха за люлки на малките.

И започнаха да се карат съпругите,
че малко пясък носели мъжките,

а в морето имало още толкова много за вадене...





















ФЕДЕРИКО ГАРСИЯ ЛОРКА



                        „Останалото беше смърт и само смърт
                          във пет часа след пладне.”
                                                                                 Лорка

Бие градският часовник тежко пет часа по изгрев –
толкоз тежко, че ще кажеш – от тъга махалото му е
                                                                                 излято.

Дори земята – най-точният часовник – да увисне,
пет часа ще бъде...Пет часа – по изгрев...

Висеше хоризонтът – меч оголен във ръцете на
                                                                            палача,
когато във водата изровиха телата своите гробове.

Беше пет часа по изгрев – не пет часа след пладне –
точно в пет часа по изгрев севилските жандарми
                                                              стреляха от упор.

Тогава слънцето – главата бича – в пет часа се юрна,
а рогата – две ками кастилски – във сърцето на
                                                                  последния засея.

С кръв небето се напълни – в пет часа набъбна –
ако само с поглед минеш – в пет часа след пладне ще
                                                                             се пръсне...



















С  А  Т  И  Р  И  -  2




1991 год.





































КУЛТ

към

КОНСТАНТИН ПАВЛОВ



През нощта на
девети септември с десети ноември
                               р 
                               е
                               щ
                               у
развърза Константин Павлов петлите
и си пусна кит по водоемите...

Нощта му беше до колене.
До зъби – тишината.

И само тихото проскърцване на костите 
показваше
местопребива/ва/нето му
зад толкова и толкова кръстосани меридиана.

Вятърът си веешe парцалките – умислено.
Петпръсти светеха звездичките – умишлено.

Понякога за разнообразие,
за разнообразие – понякога,
на някоя звездичка-гномче
й поникваше еврейско пръстче,
но загрижени секирки го обрязваха старателно
по правилата на християно-мюсюлманската религия.

Представете си,
Константин Павлов дори
се появи на светличко в утробата на кита,
за да каже после, че е пушил евтини цигари...                                                                                                                                                                                                                                                                    
                                                                                                                                                                                



Но когато в най-дълбокото нагазихме...

                                                                                                 ОооооооооооооооооооооооооооооооХ,   
когато в най-дълбокото нагазихме видяхме,
че звездите имат скрити пръстчета.

Всяко пръстче претендираше за средно.


Тогава.
            Тогава.
                       Тогава.

Тогава
Константин Павлов дори –
дори и Константин Павлов –
нагази с нас във тъмнината.  


Завистници
разказваха за случая
след туй из гардеробите.

-От пушене се е подпалил ангелът...
-От пушене се е подпалил дяволът...

А петима старци недоволно шушнеха
във ухото на вселената,
че видели уж –
чеужвидели –
как китът се е хранил с фосфор
наше
родно
производство.
За да докаже, че е прав
КОНСТАНТИН раз-ряза ПАВЛОВ
и
видяхме –
светлината е инстинкт за самосъхранение
през нощта на
девети септември с десети ноември
                               р
                               е
                               щ
                               у
идущата пролет...  






                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                              

      НОСТАЛГИЯ ПО ВАРВАРИТЕ

                                 По Константинос Кавафис

Какво  ли чакат още стълпени по стъгдите –
та нали варварите отшумяха вчера и ги няма.
Оставиха ни даже със злато знаменца обшити
и някакво послание – обсипано със знаци.

Какво старейшината шъпне в ухото на жена си –
нали на госта той я прати ложето да стъкне.
Тя сега показва даровете – една прекрасна кана
и навикът да се съблича, щом със мъж замръкне.

Какво ли става в дъното на двора – при Монарха –
нека Бог плоди годините му, варвари – децата.
Но защо обяздва вече шута, а царицата разлайва...
И каква е тази щедрост – на просяка да хвърля
                                                                                 злато.

Какво ли варварите сториха и варвари ли бяха...
Мечтаем за ръцете им – със пръстени обрасли.
-Дано се върнем някога - синовете ни запяха
и тръгнаха след тях да стават варвари...








ДЕТЕТО

      На Бойко Ламбовски

Съседското дете расте на бой.
От бой съседското дете расте.
Надува сутрин Панайотов вой.
Разззззззкъсва сънищата в пет.

Децата го пребиват през деня,
а то се смее и въррррррти очи.
Съседският баща е глух и ням
и го учи под юмруци да мълчи.

Съседското дете е: ТЪПАНАР,
ОЛИГОФРЕН, МАГЬОСНИК и СВЕТЕЦ.
Съседското дете е страшен срам
за майка му и всичките мъже...

Кривогледо – със едното си око.
Правокрако – с десния си крак...
Не знае що е камък или кол –
но знае, че баща му е глупак.






Съседското дете така расте –
под майчините грижи на деня.
И ако някой Бог му прибере
родителите с целия квартал,

детето ще сведе от срам очи
и до свойта смърт ще помълчи...



    ЕМИГРАНТИ

            На Азиз Таш

Грак над нас се сипеше, врабци и мърша –
под нозете ни земята беше гроб разгърден.
Прегърби се щурецът и тръгна да си търси
лък за своята цигулка, място за гласа си.

След него ние – емигранти на телата си –
искахме да видим думите къде се свършват.
Замръкнехме ли някъде опъвахме палатки
от чужди небеса. За чуждо бяхме пръкнати.

С разкървавени ходила, с подпухнали езици,
със хищен вятър по петите ни попукани,
бяхме разсад – разсад бяхме за звездите...
Звездите във небесната тава със пуканки...

Но как... Как ще се прихванем там, където
земята пот не е видяла и щурецът липсва.
А вятърът – изкормил и приседнал до небето –
яде от слабините му. Оригва се на кисело...










  



    ОПИТ ЗА ПОРТРЕТ

    на

    ИЗВЕСТНА ДАМА С ШАПКА


Тази шапка ти отива
тази шапка ти подхожда
повече отколкото главата
Лили

стъргач на облаци е твойта шапка

ти си
Лилипутката
под нея
и въобще не й подхождаш

а
м
а

въобще не й подхождаш

исках да ти кажа

     КАКВО ДОЧУХ ОТ ТИШИНАТА,

     СВИЛА  ВЪВ ФУНИЯ РЪЦЕТЕ СИ


С разбити уста и с кръв по нозете отгоре се спусна,
във фуния ръцете си сви и извика така, че да чуя:
  -Обезкостена е душата ти, Господи, - и е пусто
телото, което от глина вчера създаде... И мухъл.

Което вярно ти служи до днес и делата ти
                                                                              хвали...
И дворец ти издигна, натъпкан със злато и с думи.
Ала днес криле си пришива, облепени със вятър –
той утре ще дойде при теб. По-мъдър от тебе и
                                                                                  умен.

Ти в небесната прах ще лежиш и ще бършеш
                                                                              нозете,
които с любов си извайвал – прешлен по прешлен...
Ще се гърчиш от бяс. Ще се мяташ под него и
                                                                            стенеш,
но ухото с пръст ще е пълно, с пясък и въздух
                                                                           омесена.

Ще се научиш от него хляб да крадеш и ще гледаш
как в нощвите на рая жените замесва с пръсти
                                                                          от камък.
По-силен ще бъде. По-силен ще бъде човекът от
                                                                                  тебе,
наточил очите си в твоето тяло, облечено в
                                                                            пламък...



Това тишината извика – изкрещя го в ушите ми
                                                                               глухи.
После на топка се сви и заседна в устата ми няма...
И няма на кого да кажа това, което от нея научих,
свит в душата  безкостна на Господ, който го
                                                                                няма...

























    ПОХВАЛНО СЛОВО

    за

    БЪЛГАРСКИЯ НАРОД

                         На Никола Дамянов

Не народ – а желязо. Не желязо – а вол.
Да ти е мило и драго да го бучиш на кол.

Да го пържиш на клада и на шиш да въртиш,
тоз народ е научен векове да мълчи...

Тоз народ от парцали. Без зъби и език...
Останал без тяло... Останал без вик...

Тоз народец е правен от ням пришълец.
От усмивка на червей. От бездарен щурец...













     ЗА СЪРЦЕТО

            На Любомир Левчев

Сянката си фас разтъркай с токовете си
върху земята
И не вярвай че от ямичката ще покълне пепел
Засей я с вятър древен
сетне
стой и гледай

стой и наблюдавай само

как ураганче със носле зелено
се изкачва към небето
Но не казвай думичка за него –
думите сгъстяват въздуха –
родината на твойте устни

Н е к а

една усмивка само
да очертава границите им сегашни
Една усмивка само
да разширява границите утре

Напълни сърцето си от извора на урагана
и до дъно пий от него
Както казваш

-          Това е нещо за сърцето
-          Това е нещо за сърцето –

както казвам

Изпразнено не го захвърляй после –
искам да ти сипя нещо сладко

-    Приближаването към смъртта
     е
     само повод за безсмъртие












    КАЛ

    На Иван Динков

Беше светлина. А после кал, която
вятърът лепеше по стените на деня.
До коленете на сърцето – кал. Нататък
очите ни дори натъпкаха със кал...

А беше светлина. А беше нявга слово.
А вятърът развяваше моминските поли.
Без смокинов лист – несъвършени, голи
думите растяха във един неписан лист.

И аз сред тях. Сам самин... Сеячът...
С перо от птица... С мастило от сълза.
Сам въртях словесната веялка...
Сам отделях от добрите лошите зърна.

Но дойде дъждът със черния си почерк.
Безумен... Неграмотен... Остарял...
Сред думите дойде – като във кочина.
В гърлото на светлината нож опря...

А беше светлина.
А беше слово.




 

      МИЛЕНА

        Поетът е изтъкан от хаос и писането на                                       
                                                                        стихове
        не е нищо друго, освен подреждане на хаоса...

Когато вятърът изкачи стръковете на тревите
и мравките прибраха в тясната си стая слънцето –
зърното на деня
когато нощта със глас на бухал се измъкна от утробите на сенките
и лъсна черната й кожа
когато посиняваха от студ очите ни
и тишината стана глашатай на вълците
когато викът прегриза гласните ни струни
и дяволите основаха Държавна фирма „АД” –
за временно затопляне

п р и с т и г н а    т и

косата ти е толкова и толкова червена
пикират еднодневки покрай нея
и само тъмният ми поглед ги прогаря
ревнувам те от тях

криле от денонощна пеперуда ще ти подаря
само да  ме отлетиш оттука

това човечество не ме задоволява


    БЪЛГАРСКИ ВАРИАНТ

    на

    АРАБСКА НАРОДНА ПРИКАЗКА

                                         На Борис Маричков


Душата,
о         х,
душата ми е бутилирана във тялото.

Падаха край мене мъртвите
и по изящните движения на рибите разбирах
как
смъртта си разиграва горе водни кончета.
По плажовете на небето се въргаляха слънцата
и не искаха за мен да знаят.

Инеискахазаникогодазнаят.

Безкраен бе за тях денят,
нацепен на години, месеци и нощи.
По цепнатините мидите цъфтяха –
на бисерите по растежа аз усещах
колко века вече съм затворен.
Колко века съм се учил на мълчание.

И ако запушалката-глава сега отвинтят,
дали ще мога мълчешком да ви разкажа
какво през стъкленицата видях...



     КЛЮКАТА


- ??!..?  ???? !!!?!?! !!! ?!?!!?
????! ?!?? !!!!... ???? ...!!?!?!
-!!!!! ??!!!!!!!!!! ?!?!... ????!.
???????? !!!!!!?!? !!!?!?.. ???.

-???????? !!!!!!!!! ?!?!?!? ?!...
!!!!!!!...?!??!!? ?!???? !!!!??!!!
-?????? !!!!!!.....!?!!?!!!!! ??!?.
!!!!!!?! !?!....!!!!? ????!...!?!!?.

-„??????????!!!!!!!! !!!!!!?!?!...
?!!!!!!!!???!???? ?????? ...?!?”
- А  н а о к о л о   -  о ч и,
разхвърляни из тишината.........
















    АНТИЛЮБОВНО СТИХОТВОРЕНИЕ

                               На Камелия Кондова 
                                  

Любовен инструмент съм, казваш.
Казваш още –
тялото ми ти е нужно.
Него птици го кълваха
и го плюха риби.
Тиролската си шапка вятърът закичи,
но го няма още...

Ногонямаоще.

Дали пък в тялото се вмъкна,
за да имитира това, което съм до тебе.
Или аз любовен вятър имитирам
и от това настръхва твойта кожа.

Твойта кожа

ми харесва.
Обожавам твойта кожа.
Натъпкана е тя до пръсване
с красивото ти тяло.
Да я съдерем сега и пуснем вътре
малко слънце...





     МОЛИТВА КЪМ ДЪРВЕНИЯ КРАК

                             На Валери Калонкин

Сега да поемем нанякъде, мой крак от дърво.
Ще – не ще, след нас ще поеме и другият крак.
Аз не вярвам в плътта, нито вярвам във восъка
и в теб кости ще пусна. Ще пусна нерви и грях.

Мой крак от чепато дърво, да поемем нанякъде.
Разлисти си душата за безводна и пуста земя.
Там, където отиваме, без да искаме паднем ли,
пясък ни чака. Или пълзящия живот на змия.

Мой крак от дърво, мое единствено щастийце,
напрегни се до спомен, до първата наша следа.
Нека тез, които ни свързват – върви и ластици –
когато се скъсат – да не се изоставим в беда...

Мой крак от дърво, горят ме под тебе земите –
под другия нищо не сещам – въглен, камък и лед.
Да го забравим сега – така се забравят и митове –
и да сменим моето тяло със нещо, подобно на теб...






      ГРОТЕСКА В ЧЕРНО

                      На Константин Павлов


Девет къщи само с две-три баби,
те и тишината чуват вече слабо.

Със мъртвите мъжища разговарят
где е дяволът насъщен. Или хляба.

 Но когато вечерта над тях отприщи                                                                              свойте язове дълбоки  старицте, превърнати във лишеи,
                                    обличат сватбените рокли.                                                                                                                                                                                                    Тържествено излизат на площада –
но защо са две, а третата я няма.

Третата лежи на одъра си възнак –
животецът й къс следобед се изплъзна.

                        


 И втората отива да я търси –
                                        първата остава да ги чака. Втората открадва златен пръстен –
                                        първата изяжда мрака...

Тя на нещо свое тайно се подсмива
със усмивка – от котката по-сива.

А дяволът с ченето й опашката си сресва,
та дано на трите мъртви баби се хареса...  

                          





















  В    О Ч А К В А Н Е    Н А    Ж И В И Т Е


  1993 год.




























    С ЕДНА ДУМА – ГЕРОИНЯ

                               На Иван Цанев

      Изоставила небесния си дом.
За малко.
Излиза във телото ми.
Душата.
Ала сега сред свойте вещи се завръща.
Слънцето.
Луната.

Огърлица от мляко.
Нанизвана на седем пръста.
Върху шията.
Сам Господ й поставя.
За награда.

Какво търпение.
Миг във мен живяла.
И.
Ето я.
Излиза героиня.





 


   


    ПОСЛЕДЕН ПОХОД

    на

    ОЛОВНИТЕ ВОЙНИЦИ


Беше дълго. Дълго бе оловното пътуване.
Душите ни дори залепнаха за тялото.
С патинирани и посинели от умора мутри
нахълтахме във циганското мътно лято.

Слънцето захвърли сянката си – светлината –
и по гърбовете ни безжалостно премина.
Биехме тимпани – върху тях играхме карти –
но защо нощта заби в очите черните си клинове.

Така заспахме – оголели, уморени и без ризи.
Така - под нас-- тревите цяла нощ кълняха.
До сутринта зелените им зъби ни изгризаха –
когато се събудихме – телата ни ги нямаше...

Видяхме само как избяга и царицата на мравките.
Отнесе тя парченце от сърце изкуствено...
Крещяха подир нея, виха нашите души
                                                                     разплакани,
но кой оловния войник ще чуе във такава пустош.



     ПРИСПИВНА ПЕСНИЧКА

     за

     НЕПОСЛУШНИ РОДИТЕЛИ

                              На сина ми Любомир

Оловният войник не стреля. Оловният войник 
                                                                                е сам.
Ала по връхната му дреха следи личат – от срам...

Личи, че от куршум е правен. Че е парченце от
                                                                             снаряд.
Че е минавал през юргани, преди да иде на парад.

Преди да иде до котела, във който врял е и кипял,
рани стръвно е отварял – във рани жито ли е сял.

Оловният войник е тъжен. Щикът му не излъчва
                                                                         светлина.
Оловният войник е вързал пушката си със
                                                                              канап...

И тръгва той из чекмеджето – прегазва спящото
                                                                                мече.
Прегазва сънища и ето – превърнал се е във
                                                                             човек...

Оловният човек ще стреля... Оловният човек е
                                                                               там...
И по връхната му дреха не личат следи от срам...

    НАПРЕЧЕН РАЗРЕЗ НА ДУША

                                     На Иван Радоев

И по напречния разрез на душата
аз виждам думите-миньори
да копаят стих след стих уран

И им никнат допълнителни крачета
И им никнат допълнителни ръце

Възпалени сънища ги грабват после
и играят главни роли в тях –
преоблечени кошмари
А по трибуните потропват със краченца
а по трибуните размахали ръченца –
възторжени читатели с по няколко глави

Всяка от главите възприема всеки стих различно
-          Думите се късат по средата
-          Разкъсаните думи по средата
-          По средата думички от кръв без плът

А в различни времена малка бъдеща главичка
хорово чете в минало нес/ъ/вършено време
-          По кое ли време да поема
      Душата на поета си е малко атомен физик
     в хоризонталновертикален разрез
     с разчленена ядрена глава

Айнщайн без език мустаци и цигулка


    НЕНАПИСАНО СТИХОТВОРЕНИЕ


Във окото на небето слънцето ръбато глождеше,
когато хоризонтът своите клепачи сви по залез.
Тогава тръгнаха жените, а зад стръмните им кожи
единствено сърцата тяхната невинност
                                                                       ще запазят.

Как смъкваха полека и последната си
                                                                    скъдна дреха
и как подскачаха гърдите – сто луни под моя
                                                                              поглед.
Очите си от срам с телата им красиви
                                                                  аз преплетох –
не знаех досега, че жените могат
                                                           да се къпят голи...

Река да бях или пиявица поне в нозете им забита,
щях да вдишвам техните тела – но как сега
                                                                         да дишам.
В девичият им тъмен смях едва просветваха
                                                                             зъбите –
поет да бях, върху водата стиховете си за тях да
                                                                                 пиша.

Но водата надалече стиховете ми неписани отнесе,
докато жените в белите си дрехи се загръщаха
                                                                          спокойни.
Стоях край тях, по-ням дори от незапята
                                                                         още песен,
а очите им горяха надвисналите над реката
                                                                              клони...

    НЕ


Не
не си отивай толкоз рано
слънцето едва сега пониква

твойта майка
и баща ти

цяла нощ
оцет са пили
чак усещам как очите
по ръба на утрото се клатят

а пък брат ти

брат ти – философа –
диплома така ще вземе
без от бъчвата да е излизал
със фенер да те потърси

не
при тях недей отива
гърдите си оттука не отнасяй
още малко ще ми трябват







      БИРАРИЯ „ИСКЪР”


Слънцето е вече много болно и в небесната му
                                                                                   стая
да пристъпи птица мрак и жега над главите ни
                                                                           ще ръси.
А пред закусвалня „ИСКЪР”  верните жени
                                                              очакват някой –
сто мъже допиват вътре двайста бира, веждите си
                                                                            свъсили.

Весел е един единствен само – брои парите
                                                                          и се смее.
Жена му точи зъбите си жълти и на пивото
                                                                      зъбите бели.
Ще смъкнат десет кожи от пълните портфейли
                                                                   днес семейно,
докато онези вънка си отиват бавни, състарени
                                                                         и смалени.

Докато онези вънка си отиват след тях не гледа
                                                                         никой –
на кръчмарката гърдите куцат и очите куцат
                                                                      на мъжете.
Те под блузката й тясна нежно искат
                                                               да проникнат –
гласовете им, мълчали дълго, свирят и се сучат на
                                                                              въжета.




     Гласовете им, мълчали дълго, примка стягат
                                                                         на площада –
ще вършеят вечност – две дори – без никакви
                                                                    овес и слама.
А слънцето, възкръснало от виковете, обикаля
                                                                       свойта стая
и от устата му изригват само жупел, дим
                                                          и синкав пламък...












   









    *  *  *


Наказани за слепотата си коленичат върху ланшните зърна къртиците,
а ние с търнокопи и мотики ги причакваме, забили зъби във венците си.

До утре ще покажат те муцунки и под маранята срещу слънцето ще кихат,
докато очи и тяло острим – докато насъскваме душите сприхави...

А над нас, с големия черпак надвесена, кръв смъртта от жилите ни сърба –
кому да се помолим днес освен на купчинката пръст, нивите изгърбила.

Но слязоха, избягаха под мъртвите къртиците – къщи стягат за през зимата,
пък ние се надяваме на лято, вместо да дълбаем надгробните си призми.

Вместо да погледнем в дупките и видим как сърцето на земята стине
и слепите ни врагове със камъни и прясно зърно го засипват...

А опашките им жилави корените късат на плашилото, които пусна вчера –
ако можем да го съблечем ще видим, че е кръст, а под него има череп...

    ДЪЖД – 1


Напрегни се, ухо, и чуй как водата цвърчи и
                                                            отгоре къркори.
Как се смъква светлата кожица и светлината
                                                                          изтича...
Как пуска дъждът в слънцето своите жилави
                                                                          корени –
слънцето, което с толкова имена и епитети
                                                                   обкичвахме.

Напрегни се, душа. Размърдай сухите си от чакане
                                                                         крайници.
Напрегни се до восъка, с който нявга си слепвана.
Защото свършва се слънцето – на деня жълтата
                                                                            раница –
и през тунелите на моите зеници не сълза тече, а
                                                                                 пепел.

Напрегни се, сърце. Напрегни своите въжени вени
                                                                      до скъсване.
Напрегни своя мускул – ако можеш – вържи го
                                                                         на възли...
Защото изтече окото небесно и ни гледа отгоре
                                                                          навъсено.
Защото и въздухът свърши. А какво, кажи, ще
                                                          правим без въздух.





Напрегнете се, стави и нерви. Напрегнете се –
                                                               аз ви го казвам.
Напрегни се, машина, която създадох по образ
                                                                 и свое подобие.
Защото от слънцето взехме за вас светлина,
                                                            въздух и плазма –
акосесвършисегаакосесвършисегаакосесвърши.....












   












    ГОЛЯМАТА ВОДА

                       На Костадин Костадинов


Ето я – голямата вода пристига.
Пристига – ето я голямата вода.
Монахът-слънце тя сега подстригва.
Пристига – ето я голямата вода.

Ето я – голямата вода пристига.
Пристига – ето я голямата вода.
Тя се смее шумно, шумно се оригва.
Пристига – ето я голямата вода.

Ето я – голямата вода пристига.
Пристига – ето я голямата вода.
Дави всичко – водни кончета и риган.
Пристига – ето я голямата вода.

Ето я – голямата вода пристига.
Пристига – ето я голямата вода.
Изцежда въздуха от дробовете лигав.
Пристига – ето я голямата вода.

Етояголяматаводапристига.
Пристигаетояголяматавода.
Етояголяматаводапристига.
Пристигаетояголяматавода.









 

Н  Е  Б  Е  С  Н  А      К  А  Т  О  Р  Г  А

1994 год.
























                                                                                                                                                                                                                                                         


  










   

 

 

 

 

 





 СТРАХ

        На сина ми Любомир

Където мракът настанява своите чертози,
ръце разперил, моят син се кани да лети.
-Къде отиваш ти, заченат във възторзи –
небето е превърнало летящите във дим.

И техните души кръстосват под земята –
подгонени къртици със захлопнати очи.
Живот – закотвен за земята вятър –
с изпокъсани платна, обърнат кил...

Къде отиваш ти... Накъде, ЧовекоБолко.
Телото е безперо. И безкрило. И тежи.
Отгоре се изсипват вече птичи полкове,
а ти от тях сега се учиш да летиш...

Аз също драсках някога с очи небето –
очи забивах във небето – да кърви.
Криле пришивах на хвърчилото, което
потъна после във един небесен вир.

Не си отивай... Не отлитай там, където
слънцето и твоите крила ще изпари.
Виж как мракът слиза бавно от небето
и потъва бавно мракът в моите очи...






  

    СЮРРЕАЛИСТИЧНИ ГЪСКИ

                               В памет на българския език

Андерсеновите гъски бавно  лятото  пресичат
приличат си като близначки  и са точно седем
слънцето над тях не може  две торби със жито
да повдигне и светлината  му се  точи  гъските
са римлянки по дух – слънцето не ги  засяга–и
пера  отглеждат за Паисий но Паисий  отдавна
е о/т/писан и само сянката му се поклаща чер–
на – осма гъска в ятото.




















    ПОРТРЕТ НА ЕДНА ЛУДА

                         На Борис Христов

Тя вятър има във очите, пък е толкова самотна –
площада прекосява бавно с котешката си походка.

Душата й, с опънати платна, безжалостно я носи
покрай рифовете на очите – от дъното на косъм.

Цялата е в белези – от камъни запратени и думи.
Видиш ли я – няма как из паметта да се изгуби.

Какъв гребец ли веслата на бедрата й задвижва,
те във въздуха се блъскат, чак въздухът се вижда.

Лудата гърдите на площада бавно разполовява –
и след нея Господ своя бял перчем развява...













       *  *  *

-Съвършена е само смъртта, трудът й –
                                                               безгрешен
извика някой над нас, стръмен, гласът му
                                                                     залитна.
Къде да отида сега и скрия главата си сресана –
в кой живот с това тяло да вляза – пак да опитам.

Колко време го влачих напред и над него се
                                                                           трудих.
Колко криле му приших. Въздух колко. И вятър...
Колко време като негов войник нахалост се лутах,
а сега си отива от мен, в тиня обрасло... И краста.

-Как ще се справиш, сърце – буталата ти
                                                                           скърцат.
-От стомана очи, в мрака утре кой ще ви свети?...
-Нозе издръжливи, сухожилия – от чакане
                                                                            мъртви.
-Глаголни уста, зъби, език, думи от кремък...

Аз си отивам от вас – със седем живота от девет.
Смъртта оттук ще ви вземе – как косата й святка.
Аз си отивам от вас, от влажните ваши подземия –
и цяла смърт над главите ви с копитца ще
                                                                            тракам...




 


 *  *  * 

 

И ЕТО ГО – морето със порязана  пета пресича  бавно

вълнолома. Нажежена е кръвта и как дирята  му свети.
Опразва своето легло – повдига  водните  си части и  с
мъка ги прехвърля на брега.По пясъчните му чаршафи
се въргалят:скелет на питон, скелет на жена  до скелет
на опразнен кораб./Корабът е  бивша  менажерия, пре-
насяща  от Африка за континентите  влечуги./Корабът
е  бивша менажерия,  пренасяща  от Африка за  конти-
нентите жена с влечуги. В черепната  й кутия – двеста-
грамова  медуза.  / Медузата е мозък на жена, изпуснат
някога на свобода./  Медузата  опипва въздуха,  опитва
въздуха и от киселия вкус настръхва.Настръхнала пов-
дига черепа – след него и гръбнакът се изправя.В дяс-
ната ръка просветва бич. От плясъка на бича морето се
завръща. Утре оголения скелет на морето ще намерите
до скелет на питон, скелет на жена и скелет на потънал
кораб...


























      БУНТ НА КОРАБА


Посиняваха от студ раменете твърди на морето,
когато корабът отплува – прегази хоризонта.
Бяха гларусовите флотилии със риболов заети –
бягството ни не видяха... Ни цветя зад борда.

Спокойни цепехме напред, без дори да се досетим,
че пътят ни единствен е започнал от Итака...
Тя след нас остана – животецът ни стана тесен, -
но защо не казва капитанът накъде ни е
                                                                     повлякъл.

Затова се молим днес на кораба земя да стигне –
ако ще и дъно на море да е – то също е земя...
Водача приютихме във корема на една медуза
                                                                         лигава –
сами го хвърлихме – не вярвам да е изпълзял...

След него боцманът и екипажът с юнгата ведно
                                                                          поеха –
сега очаквам някоя сирена и мен оттук да
                                                                       отвлече.
А корабът ще стигне, разкъсал и последната си
                                                                           дреха,
докато от чакане брегът се смъква и в морето
                                                                        изтече...



     ДЪЖД

       На Румен Денев - пак

Дъжд... Седем пъти - дъжд и дъжд.
Дъжд и дъжд – до свършека на думите.
Под него седем пъти ставах мъж –
седем пъти ме изтриваше със гумичка.

Дъжд... До земята и обратно. Дъжд.
Земята е овързал с бели бинтове.
Пада... От небето пада изведнъж,
а за небето беше дъжд – занитен.

Дъжд...И в петите на тревите. Дъжд.
Във петите все на място тъпче.
Изчегърта с нокът цъфналата ръж –
зачерта със нокти всички пътища.

Дъжд. Висок. Наивен. Стръмен. Дъжд.
Раздира въздуха на тънки ивици.
И аз под него съм единствения мъж,
който му разказва мръсни вицове...










     ЦИГАНКАТА МАРИЯ
                          На Николай Падешев

Тя семки чопли вече на небето...
Понякога лъска с ръкави луната.
Седи в звездната прах и вика: „Проклето
да е всичко – и тук... И оттатък...

Какъвто животът, такава – смъртта ми.
Две педи душа – за какво съм ти вече.
Аз дълго до тука хомота ти влачих –
ще свърна нанякъде някоя вечер...

Ще почукам на Бога, заседнал във рая –
отдавна е вътре – пие и блудства...
Като всички мъже, и Господ е пияница -
бие жена си, а децата си - псува...

И за тебе ли, Господи, трябва да прося.
Небесни пари да броя за хляб и ракия.
Из квартала твоето древно тяло да нося –
с леген и пешкир вечер нозете да мия.

За какво си ми, Господи? За какво съм ти?
Пусни ме за малко – децата да видя...
Днес е четвъртък и пред старата болница
просят стотинки... Просят стотинки...”




    БАЛАДА ЗА ДОБРИЯ ЧОВЕК

    и

    ВЛЮБЕНИТЕ МРАВКИ

 

Докато цял живот сърцето безшумно се труди
и гръбчето му – бодро – просветваше в мрака,
собственикът на сърцето живя като луд – и
отглеждаше в своята стая влюбени мравки...

По-черни от душа на търговец мравките бяха.
Със очи от стафиди... С терлици от злато.
Но се събуваха – преди да влязат във хляба,
където се любеха алчно – от лято до лято...

Но нещо се случи... Нещо невиждано стана –
намордник изплете човекът за женската мравка.
За мъжката – синджирче, букаи – от стомана.
Иззида стена помежду им – от мрака до мрака.

С камшици ги учеше после на любов към човека.
Под нозете им тънки палеше свещ – за награда.
По-мъдър беше човекът от старец на няколко
                                                                                  века
и добър – защото на мравки хляб е подавал...

Беше човекът... Но отдавна човекът го няма –
в сърцето му мравките днеска любовно се трудят.
Женската – със намордник – е глуха още и няма,
мъжката дрънчи със синджири и мъртвия буди...

      ЗА ЖИВОТА

/Препис от древен ръкопис/
                      На Иван Груев

Дълго пи животът. Животът дълго блудства.
Захвърли като грък стаканите на нашите тела.
После би челото си в небето. После псува.
После три от лакти и колене тръни, кръв и кал.

И – ох – как светят днес очите му червени...
От очите му се точат мълнии нащърбени, жила.
Устата, със език отхапан, няма и запенена,
предъвква късове от въздух, пясък и метал...

Сърцето – скрито из подмолите на тишината –
разкъсва светлината бавно със изкуствени зъби.
/Сърцето, джазбандистът на живота, е остатък
от това, което във оркестъра тимпаните му би.../

Дълго пи животът... Животът дълго блудства...
Как скърца под нозете му ранени вчерашния
                                                                         мрак.
Бие чело във небето, плюе напосоки, псува...
И по чирепите ни разхвърляни повлича бавно
                                                                          крак...






     СБОГУВАНЕ С БАБА МИ


Вчера захвърли телото си – без тяло замина.
Днес пред райската къща със дядо седи...
С пера от ангел е купила храница и вино
и се радва, че тази зима ще поминат без дим.

Те ни гледат отгоре и съчувствено кимат...
И се чудят, че плачем, пък те са добре.
Дори се канят някой ден на гости да минат –
да се скарат на внука, който на прага реве.

Те сега са щастливи и летят в небесата –
след трийсет години война със смъртта.
Щастливо отгоре баба застила райската маса
и гледа как телото й бавно засяват в пръстта.
















   ЗЕМЕТРЪС

            На Георги Борисов

Кой тези тромави хълмове връща днеска от паша.
С потни хълбоци мощно поклащат те гърбове...
Настръхнали...Грозни и черни... Космати –
прииждат... И тишината навсуе от ярост реве...

Като оживели мамонти извират внезапни от
                                                                            мрака.
/Сякаш пясък подвижен – прибой след прибой.../
Пастирът камшици светлинни – невидим –
                                                                         размахва
и от мрака до мрака се чува техният яростен вой.

-Кой и какъв си... Къде си, пастир допотопен...
Как от очите ни зрящи тези стада си крил досега.
Днес ги връщаш – настървени, жестоки и мощни –
тези диви и тъмни – тези тъй земетръсни
                                                                           стада...

Като разгонена самка те вече обкрачват земята –
от устите им неми се точат кървища, лиги и слуз...
Един по един... Един по един те земята възсядат,
а земята разхвърля и ръси наоколо труп подир
                                                                               труп.





     ГРЕШНИКЪТ

                    На... 

Проклеха ни боговете тогава –
боговете, които се криеха в нас.
А бяхме покрити със рани и слава –
натъпкани бяхме със вино и сласт.

Но с каква ли кал е омесен човекът,
щом кръвта ми през очите изби...
Едва прекрачили пустинните степи,
най-верните свои другари избих...

Които избягаха, успях да настигна –
разчетох следите им по телото си аз.
Поискаха после сами да загинат –
сами се предадоха под моята власт.

Надарен бях с най-силното тяло –
с корава десница, удължена във меч.
Покръстих ги всички във моята вяра –
т. е. подложих всичко живо на сеч...

Тогава седнах – прокълнат и жалък,
но нямаше близо даже мъртва душа.
Най-близките свои другари оплаках –
неверните към ада изпратих пеша.

Но кой да се върне оттам да ми каже
дали боговете са тръгнали с тях...
Своя Бог с меча си твърд ще накажа
и ще поема нагоре. С най-дивия смях.

    БАЛАДА ЗА КВАРТАЛНИЯ ПОЕТ,

    приятелите му

    И ЕДНА ЖЕНА

 

Колко пъти той вашия тежък живот е живял –
вместо с вино – с думи е пълнил главите ви.
Но го замеряхте с чаши, с бутилки и кал –
и насъсквахте стръвни и злобни душите си...

А седеше поетът сред вас като амфорен Бог –
вселенски монах и отшелник до вашето рамо.
Беше пълен със мрак – като биволски рог –
и в душите ви черни очите му светеха само.

Но повлече – след една от жените ви – крак.
На паче перо бодро след нея сърцето закуца.
На масата остави две сметки, мастило от мрак
и няколко думи за вас – случайно изпуснати...

За свойта любима днеска поетът не шие криле –
докато вие случайните думи със вино лепите...
Понякога идва до вас – донася ви пълно шише...
И: „Кой ще плати?” поетът квартален ви пита...










































ПЕТ     ПОЕМИ     И     ЕДНА     КРОКОДИЛИАДА



1997 год.





















































    ОТВЪД ДУШАТА

/Поема с оптимистичен край/
                                    На Кънчо Кънчев
I.

притварям очи и се виждам. гол. това
е мойто раждане. но сега се раждам за смъртта.
дойдох на този свят, измих майчините кърви
от остарялото си тяло и си тръгвам.
сам.
смъртта ще измие останалата кръв във мен.
искам да извикам с гласа на бебето,
залепнало по моите зеници.
забравил съм гласа –
струните във гърлото са облепени с думи.
а гласът е истински тогава,
когато липсва слово.
затварям се за него
над нажежените си колене приведен.
начевам песен – без глас и без мелодия.
научих я, забързан по хълма на живота:

отвъд душата, в крайните квартали на тялото ми тъжно,
сама стои ръката готова да удари – не и да излъже.
и се скита ярост в нея – ярост шари из петте й пръста –
в юмрук ще я превърнат те, преди някой да прекръсти...


I I .

преди от майчината гръд да ме откъснат –
небе съзрях. бе издялано от мляко.
после вятърът. дъхът ми.
но дъха е мит, а вятър не заключих във дробовете.
небето бе това, което гоних.
сега, очи притворил на върха,
искам да се слея с него.
ако само знаех, че сливането е в последния ми миг,
с първия си вик
щях да изпразня от телото си живота.
но е вече късно – животът си отива сам.
вече
няма минало,
а настоящето е миг променящо се бъдеще.
след мен остават да се веят сенките
на всичките ми възрасти.
сенките – тези черни знамена,
които безжалостно съм тъпкал...


I I I .

изплезил език по хълма на живота аз се плаша.
езикът все повече прилича
на бягащо сърце,
завързано за здравите синджири от артерии и вени.
на него му е все едно къде отива – важното е да избяга.
далече.
от доживотния затвор на тялото –
да – ле – че.
вътре го раираха инфаркти.
отвъд душата
ще карират дрехата му червеи.

приклекнало във ъгъла на нейните гърди корави
то се готви днеска да избяга.
но ребрата си превръщам аз във тараби –
      да рие то зад тях във кръвната ми влага.

а навънка чакат кучета и вълци –
въздуха със острите си зъби кълцат.
не знаят те, че сърцето ми е храма –
и само в него на колене падам...

I V .

не знаех, че някога ще го изтрие тази моя вяра.
и вървяхме през сезоните –
по хълма на живота.
природата менеше нрава си.
и дрехите.
а аз гонех неизменно последния си дъх.
сменях нрава си и дрехите така, че да подхождат
на появилата се бръчка.
така,
че да подхождат на косите ми.
ако камък бях, досега да съм се превърнал в пясък.
няма нищо по-страшно от климатичната промяна
във душата.
ако бе душата камък,
ерозията отдавна щеше да я свърши.
или камъни не съществуват,
или душата ми не съществува.
и поемам – отвъд камъните и душата.
без цел и без посока.
аз съм целта и премервам гърдите си
според острието.
аз съм и посоката, която се обръща в себе си –
все по-навътре, все по-навътре, все по- ...

V .

свит във себе си,
в търбухчетата на зениците си свит,
пред мене вече няма хора.
никой преди мене не е умирал.
и никой не се е раждал.
пред мен е само онзи дъх, наречен още –
побесняло куче.
оставам на върха.
душата ми отвъд поема.
се свършвам
с надеждата

че и смъртта все някога ще свърши...





      В ОЧАКВАНЕ НА ЖИВИТЕ



I .

Дълго би камбаната. И все на мъртво.
Пастири станахме на мравки и на къртове.

Към пръстта изтекохме и се стопихме,
а вятърът разкъсваше и сетните ни дрипи.

Размахали пищяли из подземията на живота,
душите дирижираха на мъртъвците хора.

Червеи опънахме наместо гласни струни –
вдървихме ги връз барабаните от златно руно.

И така гърми оркестърът, че нейде горе
камбаната ухо навежда и за живите се моли.

А езикът бузите й с кръв изцапани облизва,
защото вижда края – а краят е съвсем наблизо...



I I .

Но ето че пристигам аз да вържа на камбаната
                                                                           езика,
а под мене Господ своите стада за нещо пак
                                                                      навиква.

И крилца пришива върху раменете на светите
                                                                      овчици,
които искат да летят – да обуят на камбаната
                                                                     терлици.

Защото по терлици идвала смъртта и трябва да е
                                                                                 тихо –
трябва да мълчим, докато не стъпим
                                                         във земята плитка.

Понесли своите тела безгласно трябва да се
                                                                               трепем
или косата на смъртта със черепите си да
                                                                            клепаме.

Но присаждам аз в камбаната гласа си –
                                                                         за да вика,
а езика й завързвам – не знае той на живите езика.














I I I .

Сред живите живях и помня –
не бе животът само комкане.

Беше той едно горещо пладне –
ставахме под него или падахме.

Махало на часовник златен бяхме –
под слънчевия купол ни люляха.

Но дойде нощта със вълчите зеници,
а във нея няма подлеци и рицари.

Обля ни с черната си блатна каша,
по която няма със какво да дращим.

И така поехме във пръстта, обути
единствено със язви по нозете люти...





I V .

И тръгнахме в пръстта, защото искахме да видим
хората, мълчали по-дълго даже и от миди...

Пораснал в песъчинка в тихите си шепи ме
                                                                           прибра
най-мъртвият от всички мъртви старци досега...

А преди да ме затвори той и в бисер ме превърне,
видях как хорът пее, но със гласове, обърнати
                                                                         навътре...

















                     


     ОЩЕ НЕЩО

     за

     КРАСИМИР ОБРЕТЕНОВ


Красимир ОБРЕТЕНОВ –
палач на светлината –
един светулков лъч подостря.
Подостря лъча
и
така хортува:

-Ще го набия на другаря Господ
между двете му очи,
между трите му очи,
между всичките очи
аз този лъч ще му набия.

Не помни времето, когато
ми беше Господ по съдба
и
нежничко грухтеше в небесата.

Нерез-онанист.

Дори духът си прати
вместо него да опложда,
да не би случайно
да го сецне кръстът.

И
докато духът му се потеше със Мария
той лочеше ракия
/втора употреба/
ведно с мезето
/трета употреба,/
които
му насипвах във една копанка
лично
аз.


Красимир
подостря лъча
а
ОБРЕТЕНОВ
говори:

-Ще му го набия този лъч на Господ –
стига се е правил
на сексуално-репресиран Бог...

И
докато светулковия лъч подостря –
а светулката на челото си лепва –
нещо
ми
се
звездочели
     Красимир ОБРЕТЕНОВ
във
мрака...

    НЕДВИЖИМО ИМУЩЕСТВО



И

I .

ето ме
превърнат
във недвижимо имущество

два кубика ужас
във очите на сина ми

два кубика тишина
във стаята
където спи жена ми

два квадратни метра
райска площ
от която вечер бившият ми дух
си къса рози


I I .

розите
са
моите любовници посмъртни

и
докато главите им красиви
се скланят над гръдта ми
нозете им обгръщат
сладострастно таза
но от него
никога
не ще поникне вече
нищо











I I I .

Синът ми
ох
синът ми

нежно се измъква
от земното притегляне
и
как неистово
растат очите му
     как расте
страхът
за майка му


I V .


майка му
която денонощно скита
между райската градина
и
тишината вкъщи
и
навсякъде

м е  н я м а

докато птиците
населват ореола й
със кръстни знаци
аз
изневерявам
с розите


V



една от розите
една от моите любовници посмъртни
кръстоса снощи крак
и
каза

господине аз се целувах със сина ви

и видях
как беше пребледняла
защото
червилото от устните й
бе изтрил синът ми



моят
Малък принц
се е учил
да целува
рози


V I .


а мене
светлината
ме научи
да целувам

тънките й устни
набъбваха по изгрев
и
чак по залез
ме изхвърляха на мрака


V I I .


жена ми
пали свещ
вместо
да подпали мрака

мракът се е сгушил
под очите й
готов
да я погълне








V I I I

не ти отива този мрак
и
тази тишина
не ти отиват

върви
при моите приятели предишни
и
оседлай
китарите им с вдъхновение
изрецитирай им последните ми стихове
кажи им още
че приспивам розите

те винаги са ми завиждали


I X .


но кой сега
на два кубика ужас
във очите на сирака

ще завиди

но кой сега
на два кубика тишина във стаята
където спи вдовица

ще завиди

но кой сега
на два квадратни метра райска площ
откъдето вечер бившият ми дух
си къса рози

ще завиди










X .

но
ако
случайно
купувач
се
появи

продай смъртта ми

аз
искам
да
живея





































 

 

 

 

 

 

СБОГУВАНЕ  С  ПЕЙЗАЖА


1999 год.















































   


 
























    ПРИРОДАТА


Виж ожуленото й коляно – залезът –
доказва, че е пълзяла до луната.
Ах,
луната,
този извор светлина
сред космическите звездни пясъци.

Синът ми пита:
-От луната ли извира млечната река
или е следа от реактивните двигатели на ангели...

Господ разкопчава свойте панталони.
Бръснарския каиш разпасва.
Един по един,
век по век
ангелите точат своите пера.
Перата им за писане не стават.

За целта женските ангели са насадени на пачи яйца.
Мъжките се любят с бъдещата майка на мосю Гилотен.

Природата е въшлясала от човешки същества.
Над главата й увисва –
като гилотина –
ангелско перо.

С паче перо писарят на Господ –
Писаро –
погнусен описва акуратно всичко.

Когато свършва, вижда, че е писал с меч.

От труповете на читателите
се изтича лунна светлина...














   

 







     ТЪГА ПО СИНА МИ ЛЮБОМИР



От много време баща ми е мъртъв – и днес под
                                                                         тревите
коренчето – вимето на билките дои –
                                                            за свойта болка.
А отгоре му се пръскат от черни мисли на
                                                             дините главите
и се чудят как да усладят на далечния ми син
                                                                            живота.

Но вместо с другите деца да гали пъпешите руси
                                                                      на бостана
или да поплува в сините очи на най-красивата
                                                                     съученичка,
пощальона – ковачът на писма, очаква, залепнал
                                                                        за асфалта,
да не би случайно от протритата му чанта да
                                                               изпадне сричка.

Но аз писма не пиша... Даже не използвам
                                                             вече телефона –
нито до баща си мъртъв. Нито до далечния си син
                                                                            на север.
Слънцето като телефонна шайба се върти
                                                и вече е набрало номера
на ангела, който се е запилял в небето и забравя
                                                                      да ме вземе.




Някой каза само, че крило повредил – но вече го
                                                                       поправят...
И само той щял шепичка небе да хвърли днес –
                                                                     на гроба ми,
докато баща ми се приготвял и от другата страна
                                                                           ме чакал,
а синът ми е заминал да посреща земния си ангел
                                                                       пощальона.























ЕПИТАФИЯ НА РАЗОЧАРОВАНИЯ

                               На Румен Леонидов

Кажи
ми,
Господи,
кой
ти
е
Бога,
за
да
      ти
      кажа
какво
ти
е

ч
о
в
е
ч
е
с
т
в
о
т
о

    ОПИТ ЗА ПОРТРЕТ НА ДВАЙСЕТИ ВЕК

                                            На Иван Радоев

Той беше пратил отдавна в другото столетие душата си.
На разузнаване.
Но век преди да се разпадне сърцето му
на своите атоми и айнщайни,
душата се върна от там и му каза,
че оттатък живеят само стиховете му.

Само че учениците го псували, защото нищо не разбирали.

В междучасията си шушукали дори, че не са дорасли
и за смисъла им ще се консултират със компютъра.

Но той многозначително повдигнал електричните си вежди,
правият му ток надзърнал в бъдещето,
бушоните му изгорели...

После ударил звънецът...

Тогава,
точно тогава душата се завърнала при собственика си.
Сърцето се разпаднало на своите атоми и айнщайни,
в което няма нищо страшно.

Страшното е,
че всеки век оттук нататък,
казват,
ще е двайсти...






















    СЕДМАТА СМЪРТ

                     „...като крави в нощта, като крави от блясък окъпани,
                          идат облаци зли, и потъват просторите в прах...”
                                                     Никола Фурнаджиев

Тези рунтави облаци се връщат днеска от паша –
но кой над руната размахва електричен остен?
Сипят връз нас техните вимета небесното мляко
и се носи неистово блеене из пустинната степ.

И къде ли уплашено слънцето от стадата се крие –
опасаха тревата му златна... И са сити сега...
И вятърът къде се е сврял, тръбата му медна не
                                                                                  вие.
Дали сурдинката някъде чисти – от ноти и кал.

От какво ли бягат стадата – натирени в мрака –
тези буреносни и черни подплашени небесни овце.
Как светят с копитца – над главите ни чаткат –
и гръмотевично по гърбовете им бие този остен...

Но ето – как панически скачат отвъд хоризонта –
в тази пропаст невидима скачат
                                                         самоубийствено те.
И кръв на фонтани... И хрясък от счупени кости
се носят от дъното на смъртоносното седмо небе...




     
ВЛАКЪТ

            На сина ми Любомир и в памет на баща ми


Сигурно ще е последна тази гара, заспала в ъгълчето на живота,
 щом не е посочил Господ в географията на ръката други гари.
Как само се катери свирката на влака на релсите по камертона –
как въздишат дробовете и съска въгленът на слънцето от парата.



Аз от колко време вече този миг очаквам – влакът да пристигне.
Във огнището сърцето си да хвърля – малко дъх да си поеме.
Като куфар петдесет години със спомени го тъпках и със дрипи,
а сега, с канап овързано сърцето, със мен на тази гара дреме.



Своя морз часовникът почуква, а от другата страна на телеграфа
баща ми чака вест от мен – с букет от ангелски пера в ръцете.
Синът ми прати телеграма, че имал работа и трябва да почакам,
 да не хващам този влак, защото коловозите му водят към небето.



Но ето го локомотивът със черно расо и кадилница от мрак приижда.
Във вагоните му конски спят душите на умрелите и си почиват...
И не можем ли с баща ми да отложим нашето небесно свиждане,
щом влакът всеки ден товари и със някого от тази гара си отива...























   БУМЕРАНГ


Какъв ли Бог туземен е захвърлил
                                                бумеранга на луната,
щом – окървавена – от дъното на хоризонта
                                                                   се завръща.
Виж как се стича светлина от нея, а
                                                       по роговете златни
личат, оставени от боговете, кървави
                                                              следи от пръсти.

Как грациозно само се извива
                                                 смъртоносното й тяло...
И как свисти из небесата – ловното поле
                                                                      на боговете.
Нажежена – от триене в космическите пясъци –
                                                                           до бяло –
луната над бягащите свои жертви
                                                         смъртоносно свети.

Да може някой да отмести днес от орбитата й
                                                                             земята –
към която бумерангът приближава,
                                              бумерангът приближава.
Как извира днес на гейзери зелената й кръв –
       
                                                                            тревата,
а луната над главите ни кръжи и острието
                                                                й се нажежава.



Само век – космическа секунда – то в гърдите й
                                                                     ще блесне.
Ще се забие бумерангът във тялото красиво на
                                                                         земята...
И докато от раната го вади после туземецът на
                                                                          боговете,
ще види кръв зелена да тече по острието на
                                                                          луната...
























    СЛЕД ПОСЛЕДНАТА СМЪРТ

                                   На дъщеря ми Иванка

Дълго бях камертона, със който вятърът своите
                                                      струни сверяваше,
но като бастун се огънах в ръцете на някакъв
                                                    Господ прохождащ.
Почуквам по паважа небесен сега – сред ангелски
                                                              песни и врява –
забравил телото, тази вещ непотребна, на Земята
                                                   в дълбоките джобове.

На небето от жълтата рана бавно днес като лимфа
                                                            тече светлината –
и Земята, обвита във слуз, сред космичните степи
                                                           незнайна се носи.
Моето тяло отнася Земята далече – това крадено
                                                            кюлче от злато –
и дрънчат в тази небесна дрънкалка жълти
                                           черепи, останки от кости.

Ето даже Смъртта, със начервените устни, като
                                                   чаша обръща небето.
-Виж - на Господ крещя, - червилото по ръба на
                                                       небето как аленее...
А отвъд хоризонта, отвъд дъждовете – и отвъд
                                                    слънцето вледенено –
Земята безпътна се носи и къса със зъби свойте
                                                              аорти... И вени...



Как искам да извикам сега, когато по бялата своя
                                                               пътека минава:
-Спри. Своя ход забави. Последната смърт е
                                                      оттатък стената...
Но не чува Земята. По Млечния път трополи
                                              отчаяно нейният валяк.
А Господ ми шушне, че свършва калта и ще прави
                                                           човека от вятър...

























     ХЛЯБ


Защото много душата ми горе живя, телото ми –
                                                                             долу...
През телескопа на глухарчето дълго мъртвите
                                                                             гледах.
Но ето, че приижда за мене Смъртта – и нейния
                                                                                полет
окото кафяво взривява, с което от вечност я
                                                                               дебнех.

Ала когато за последния етаж на небето с дъха ми
                                                                                поеме
и телото ми тръгне след нея по млечния път на
                                                                             душата,
ще стриже студеният северен вятър златокосата
                                                                                есен и
косите й светли, тези мъртви лъчи, отгоре ще
                                                                               падат...

От камбанарията на сърцето ми звънко ще скочи
                                                                           животът,
но пътят от там до земята е къс – няма как да
                                                                            извика...
Ще напридат деветия си живот клисарят и
                                                        църковната котка –
ангел с копитца да мине край тях – нищичко няма
                                                                           да видят.



Само своя ръждив търнокоп във пръстта ще забие
                                                                         гробарят –
всеки мъртъв е хляб за децата му – гладни
                                                                        във мрака.
Ще звънти острието – като хастар пръстта ще
                                                                          разпаря –
където няколко черепа жълти от толкова века ме
                                                                             чакат...
























    ПРЕДЧУВСТВИЕ ЗА КАТАСТРОФА


Да може влакът – със назъбените колела –
днес на гарата да спре. Да се разминем.
Затрупана със тръни, чимове трева и кал,
земята е заложена под релсите му мина.

Дори спирачът, ангелът на влака, е заспал.
Играят машинистът и кондукторката карти.
Писмо със подпис, черна панделка, печат
по двойка гълъби началник гарата е пратил.

В писмото пише: „Веднага влакът да се спре.
Двигателите изключете, релсите се свършват.
Оттук нататък – всичко е завинаги небе.
Девет педи тишина за прииждащите мъртви.”

Но гълъбите слязоха в тревата – по любов.
Тревата зачерта писмото със писци зелени.
А пътниците сандвичи ядяха – пиеха вино –
и влакът се изтичаше по нажежените си вени...











   САНТИМЕНТАЛНА БАЛАДА

   за

   СИНИГЕРИТЕ

                                 На Николай Искъров

Цяла нощ във лозята я любих неистово –
бях аз като спънат с ластуни крадец.
А на плашилото два среднощни синигера
кълвяха очите – гледец по гледец.

От гръдта на луната бавно се стичаше
небесното мляко – във нощния вир...
И някой метални окови навличаше
на бъчвите – отдавна готови за пир.

От свойта колиба пъдарят надничаше –
как светеше в мрака с очи от осил.
Аз нейното тяло – до утрото сричах
и лъгах, че с друга не съм бил...

Но утрото се изкачи – беше задъхано –
върху гърдите й – две камбани от лед.
А във шапката на плашилото мътеха
два синигера едно парченце от лед...






    МОНОЛОГ НА ЮДА

                      На Крум Филипов

Колко време аз тази целувка от устните трих –
своите десет деца даже не посмях да целуна.
Сред тези дванайсет светци, начело с Хрис –
тос, като кама – във кания – аз се загубих...

Бях щедър на мъдрост. Бях гладен. Бях бос.
Бях слух за словата му... Почва – за думите.
Но днеска ще стана да целуна тайно Христос –
красивата му Мария дори аз днес ще целуна.

Вижте очите му как залитат от вино и сласт –
полюлява походка Мария пред очите ни пияни.
Като камбани гърдите гърмят, натежали от страст –
и на светците устата – се пълнят – със пяна...

Но ето, аз ставам и тръгвам. Целувам Христос.
Йосиф Мария целува... И лягат на пода...
И докато тя с него се люби, дванайстият гост
по душата Христова праща много здраве на Бога...









     БАЛАДА

        На Валери Станков

От колко лета е вече царят на мравките –
Водач, Пълководец, Големият техен баща.
Със тях преминава мостове от сламки – и
заседава до късно във мравия щаб...

Над какви въпроси се блъскат главите им,
щом още се шият за влюбени мравки крила.
Как се трудят техните мозъци – тихичко
проскърцват със валяци, зъбци, колела...

Но внезапно безсловесния птичи оркестър
нападнаха мравките – полк подир полк.
Със своите диви – и яростни – челюсти
перата им мъкнаха през цялата нощ...

Ах, колко влюбен бе лудият в мравките –
в царицата бе влюбен лудият вожд...
Шест нощи лепиха със слюнка крилата му –
на седмата ги прерязаха с мравешки нож.

На седмата... прекосиха бавно очите му –
тези тъжни площади със цвят на небе.
И сред безсмъртния оркестър на птиците
дълго се питаха: -Бе ли той...Или не бе...





   ЛЮБОВЕН ПЕЙЗАЖ С ГЪСЕНИЦИ

   или

   ОБРАТНА ЕВОЛЮЦИЯ

                                   На Иван Пръмов

На ръба на живота самотен живях върху малкия
                                                     пръст на душата си.
Бях добрият пастир на стада пеперуди от свила
                                                            и злато в небето.
Но се отделиха от стадото две – избягаха от
                                                     небесното пасбище –
да танцуват – как само димяха върху дансинга
                                                      слънчев крилете им.

Отвъд тишината аз чувах как потропват техните
                                                       сребърни налчета –
как скърцат със зъби стадата зад мен и
                                               втвърдяват крилата си...
А техните братя над пламтящата клада любовна
                                                         до точка изплакаха
своите шарки красиви, които бавно попиха
                                                   в цветовете на лятото.



Под ефирните дрешки не знаех дори, че две
                                             гъсеници вече танцуват.
Че сърцата им, Господи, бодро пристъпват –
                                                     облепени със вятър...
Хлорофилът на тяхната кръв заигра – и им беше
                                                         зелена целувката –
когато крилете захвърлиха, когато се издимиха
                                                        после крилата им...

На раздяла със облак от злато аз щедро дарих
                                                      бездомните влюбени.
Като зелени светкавици влетяха във облака моите
                                                                   две гъсеници.
Но не знаех тогава – кълна се, не знаех –
                                                  че ще видя през булото
как безшумно ръфат сърцата си – тези зелени
                                                          листа от черница...















    ПРИКАЗКА

          Тъга по Милена

Вместо вест й донесох сърце бездиханно.
Вместо цвете – забит във петата бодил.
Но прекрачи трупа ми жената - нехайно
пое по следата обратна, където съм бил.

Залезът свойта пътека изтупал – червена.
Кървав сняг над следата ми бодро валял.
От небето вятърът късал – вена по вена –
и застилал пред нозете й киша... И кал.

Колко време така е вървяла – не зная...
Не зная – жената – как е пристигнала там.
Но птица долетя при мен – от безкрая –
и каза, че – безпътната – вдигала храм.

Тежки камъни търкаляла сама из полето –
птица ги лепила със слюнка – без хоросан.
Тази, която прекрачи нехайно сърцето ми,
сама побелявала – в началото на света...

Тогава тръгнах след нея – пак да я търся.
Като индиго повторих старата своя следа.
Над мене на слънцето венчалният пръстен
гореше малкия пръст на студената още луна.

Когато стигнах – видях я жената да зида
не с камъни – със черепи любовния храм.
А във дъното на живота бавно издигаше
мойто сърце бездиханно – вместо олтар...

    СБОГУВАНЕ С МИЛЕНА – I I


Моят брат близнак – животът – си отива,
повторил всеки жест и всяка моя дума.
Червенокоса е смъртта му... И красива –
виж как сипе върху него ветрове и шума.

А бе – животът – дрезгав, млад и силен,
над ухото накривил каскета на луната...
Не се прибираше във тялото, когато вино
и жени го спираха по пътищата на земята.

Със подострени очи писа дълго по небето:
-Жив съм, - и - Смъртта не съществува...
Можеше дори със нея да лежи и гледах
как спа със нея и седем века се целуваха.

Но сега е легнал в мен и вече диша тежко –
изстива, приседнало до него, грапавото лято.
А някъде червенокосата му смърт отглежда
синът ми – откъртено парче от светлината.











    СБОГУВАНЕ С МИЛЕНА – I I I


Синът ми, лъч светлинен яхнал, препуска из полето,
и само мен ме няма там... Но само мен ме няма...
Как кипи любовният ми труд във неговите вени –
докато плете луната небесния пуловер за ездача.

Луната седем века не изгря – заключена в сърцето ми.
Вместо кръв шуртяха нейните коси червени до петите.
Лежа до мен телото й, а гласът й би глава в панелите
на небесното й жилище... На небесното й жилище...

Но веднъж – видях, как тече косата й през прага му –
изниза се ведно с телото, което криех под одеалото.
Изтупах бенката на лявата й гръд, забравена  в чаршафите,
която днес се е превърнала в кафявото око на вятъра.
                                                                    



Синът ми, лъч светлинен яхнал, се надбягва с вятъра –
не знае, че окото му е бенка от гръдта на майка му...
И само мен ме няма там... Ох, само мен ме няма –
когато лъчът се строши да превържа на моя син коляното...

























    СБОГУВАНЕ С МИЛЕНА – I V


Сигурно Смъртта ме е забравила – или чака
                                                          някъде по пътя –
по който тръгнах някога да заведа до моя син
                                                                     душата си.
По-тясна от река бе телото ми за нея и по мокрото
                                                                             му дъно
чух стадата кръв как пастирът на живота
                                                          връщаше от паша.

Как плющеше слънчевият му камшик, изплетен
                                                              от коси червени,
и, пришпорени, стадата се съсирваха из
                                                   подмолите на сърцето.
Пастирът, който петдесет години ваех от мускули
                                                                               и вени,
е парченце кал сега, което душата ми захвърли
                                                                   край селцето,

където моят син расте и зида кулата на младото
                                                                            си тяло...
Където вятърът със грубата си длан гали
                                                     своите деца – житата.
Където свещите любовни на мъжете до вчера
                                                             палеше жена ми,
а те кълвяха бенката на лявата й гръд –
                                                        гнездо за тишината.



Но, ето я – душата захвърля вече свойта раница –
                                                                              телото,
и – виждам – как по коленете й залязват
                                                             пресните й рани.
Цвете стиска във ръцете си синът ми,
                                                 откъснато от гроба ми,
и хвърля първото си млечно зъбче – моят син –
                                                                       през рамо...
























   СБОГОМ

    или

    СИНЪТ МИ ЗАМИНАВА ЗА АМЕРИКА


Някога исках да командвам кораби.
По дочените гащи на морето
лунният кант ме изпълваше
с капитански възторзи.

Но после –
ах, после –
смъртта смъкна офицерските пагони от небето –
слънцето, луната –
и ги приши върху раменете на баща ми.
Баща ми стана капитан на своята подземница.
Преди да сгъна поредния си кораб от хартия след това,
го изпълвах с тайни знаци до баща ми.
Заповядвах му да се завърне.
През перископа на глухарчето усещах неговия поглед,
но беше рано още да се присъединя към подземната флотилия.

Римите – юнгите на паметта –
растяха със сина ми.
Римите се озверяваха към капитана си.
Отесняха книжните им кораби.
Един ден прекрачиха през палубата със сина ми
и ме изоставиха.

Побеляха стиховете ми от мъка.
Морето посиня като око
на сбил се в кръчмата моряк.

      Дългобедрата зора заряза своите моряци
и пристигна тайно във съня ми.
По западния й чорап видях
да се спуска бримката на хоризонта.

Чак до вечната каюта на баща ми.
Вечната каюта на баща ми се пропука.

С единия си крак във гроба му –
с другия - в морето, виждам
как синът ми праща вече книжни кораби
от петолевки...

С морски знак...






    ПОПРАВКА

     към

     ЧЛЕН ПЪРВИ НА БИБЛИЯТА

               На Кольо Карамфилов

И беше светлина
и беше мрак
и беше здрач

от здрач
създаде Бог човека
и
човекът беше мургав

после
Бог изсече горите
Бог натроши камъните
Бог създаде за човека пустиня

и

пусна под пустинята нефт

и понеже нямаше какво да се купи
за човека Бог създаде българката

чак на седмия ден
оркестър от сто ангела
свиреше сръбска музика
в един японски ресторант

    БОЛНА ЗЕМЯ

/вариации/

I .

От толкова време се върти
че
вече и се вие свят

/казват,
че е
с ниско кръвно/

виж
дори медицинската сестра
Вселената
с полумесец на касинката
й
проверява
небесното налягане












I I .

Ах
какъв зелен тюрбан
е
нахлупил клоунът
на денонощното си представление

-това не е тюрбан – ми шушнат
запознати с номерата

клоунът
направил челна стойка
носи върху смеещата си глава
земята

/казват още
че димящият Везувий
бил пискюлът й
развят из небесата/












I I I .

Русата глава на слънцето –
небесният войник –
окървавено се търкаля в небесата
млечното му тяло нощем
може да се види
безжизнено разпънато
между двата хоризонта

/казват че земята –
зелената му каска –
още смущавала с дрънченето си
обедните сънища на боговете
от
всички поколения/
















I V .

Ах
каква прекрасна гледка –
земята вади птици
от малките си джобчета
и
ги пуска пред учудените погледи на боговете

/казват
че била кръстоска
между

кенгуро
и
лястовица

носи в джобове децата си
но
като птица завинаги отлита
към нагорещените небета/











V .

Аз
не нося никаква вина
че
Господ още е бездомен
небесна къщичка да си направи
а не където свърне
да заспива в небесата

/така
докато е спал със гръб
към звездната жарава снощи
вятърът случайно с крак я разпилял
и
наметката на слънцето
е в пламъци
от източната си страна сега/














V I .

Сал една глава си има
със озонови оченца
всяко от оченцата обаче

обачевсякооточенцата

с обърнат поглед

поглед
           пог-лед
                        бог-лед

а в небесните чаршафи
изоставена плацента

/казват
майката избягала като видяла
между разхвърлените си бедра
търкулната главичка
без да я последва
някакво си тяло/









V I I .

Звездите се разбягват
щом слънцето прескочи оградата на мрака
със
вирната опашка и небесен вой
муцуната му е червена –
от десния й ъгъл се точи още
тънка струйчица от кръв

/аз не зная още
през нощта с какво се храни слънцето
скрито зад земята
зад нея може то обаче
като зад небесно храстче
да изкорми свойта плячка
но
вместо това
повдига левия си крак
и
облива със свещена светлина земята/












    ЕСЕН  - I I


Вятърът – строителят на барикади  – е натрупал  много
есен по паважите.  Над главите ни  се  целят  клоните и
картечните им откоси по нас изстрелват гълъби.От оло-
во някой гълъбите е отливал в хей такива форми за куршуми.Но не се е раждал още този,който гълъб  
                                      сребърен
ще ми отлее – от мен до лятото да отнесе душата ми...

















РЕКВИЕМ В ДО МАЖОР

                        На Михаил Берберов

И ето го – животът диша  тежко. Зелените му дробове
са жълти. Значи – есен  е.  Коминът на  окръжната  ни
болница му прави изкуствено издишване. / Нещо като
африканския студент по медицина,  който се целува  с
бяла българка./И въздухът е толкова  сгъстен, щом вя-
търът показва мощни бицепси от дим.Но само вятърът
защото ако случайно  днес животът  си отиде  –  значи
Бог не си е свършил работата.Следващия път аз ще  ги
създам – против волята си. И Бога, и живота, и децата-
против волята ви... Все пак трябва някой след  смъртта
тези стихове да рецитира... Наизуст...






СМОЛЯН

          „В този град ще се прочуя.
            В този град ще ме забравят.”
                                       Георги Белев

Проснат по корем връз тинестото дъно на небето – град.
Тука дишането е превърнато в понятие, издишването -в
привилегия.” МНЗ предупреждава, че  дишането в  този
град е опасно за вашето издишване.” Така ще си умреш-
без право  на издъхване. Октоподен град със пипала, па-
вирани от скуката. С куката на главната си улица ме из –
дърпва днеска от гърдите си.  Бях някога сърцето му,  но
той сърце не заслужава. През девет коняка във десети  аз
се скривам и дано не ме намерят никога.И дано не ме на-
мерят никога...








    СВОБОДЕН СОНЕТ

                 На Милена

С гребенче от вятър огънят в косите й ще сресвам.
Ще бъда толкова добър със нея – като пепел от пе-
ро на птица, като сълза от алигатор.И ако тя ме въ-
веде във огледалото, ще  й покажа точно в  десния
     му долен ъгъл любовното леговище на  думите. Аз
     от там прииждам  и мастилено ръцете ми  ухаят        на
кръвта им.А белегът,който още нося вдясно на сър-
цето,е следа от непокорна рима.Е доказателство,че

съществувам.И ако Милена тайно стиховете ми че-
те, от листа  ще я видя как  във  сватбения  пръстен
крие разни  работи–снимка, зъб от византиец, тъни-

чка ресна от огън.Но аз дори тогава я обичам,когато
сърцето си – със нея вътре – притиска до гърдите на
мъжа, който  даже  няма  тънко  гребенче  от  вятър...


* * *

 

До колене са ми  очите ти. Ще  ги прегазя, ако не бяха

тези трънчета  по дъното. Тези  трънчета по дъното ме
наблюдават. Измерват ходилата  ми – кожата им колко
е дебела, ходил ли съм с  тези  ходила сол да искам  от
съседката. Съседката оплака  ходилата  ми. / Мъжът  и
ламаринени обувчици ще ми ушие само  в твоите  очи
да бродя./ Очите ти са толкова удобни. От годините. С
изпочупени бодли и тръни по зениците. Дай сега  да ги
прегазя...











ОПТИЧЕСКА ИЗМАМА

                          На Магдалена Тодоринска

...и ето я – усмивката си  накривила  като  шапка минава тя
и улицата отеснява.въпреки  сближаващите  се в далечина-
та къщи – ах как само се  потриват страстно  балконите на-
мъкнати в сутиени о мъжките гърди на  отсрещните панел-
ни жилища –късогледият не вижда нищо.от  очиларницата
ще си вземе той – ако се наложи даже ще си купи – патери-
ци за очите. но няма усмивката й да догони защото тази ко-
ято си я носи ще я загаси като опашчица на пепелянка в пе-
пелника на небето. и няма как – ще се венчае без да гледа –
късогледият със очиларката от очиларницата...