ВРЕМЕ НА СУРОГАТИ

В историята на българската литература има невероятни примери за преводаческо майсторство. И те са толкова малко. Като се започне от преводачът на Прокълнатите поети Георги Михайлов (изключително слаб поет, апропо), мине се през Мара Белчева с преводът и на "Тъй рече Заратустра" и се стигне до Кръстан Дянков, Кирил Кадийски, Николай Кънчев, Васил Сотиров... Преводът е нещо много сложно. Той понякога е пренаписване на основното произведение на чужд език, той е вид съавторство. Според някои пък "Поезията е това, което не може да се преведе на чужд език"... Но в цялата история на българското преводаческо изкуство няма българин преводач, който да е превеждал от български. В този смисъл показателен е примерът, който Васил Сотиров оставя след себе си. На въпроса на френския посланик как така е превел Франсоа Вийон на български, като той дори трудно говори френски, Сотиров отвръща: "Ама аз го преведох на български"... Да преведеш на чужд език, колкото и добре да го владееш, поезия е толкова вероятно, колкото е вероятно от кастинг в телевизионно шоу да те номинират за премиер. На това момче обаче му върви на кастинги - сигурно с кастинг се е женил даже. Явно се появява нова професия в България. Ами след толкова "България търси талант" и "Талантите на България", та се мине през "Като две капки вода" и "Кастинг за политици" се появяват такива като Йоло Денев навсякъде, но не бият толкова на очи като него. Навремето на този тип хора им викаха: "На всяко гърне мерудия", "Чешити" и какво ли още не, но никой не ги взимаше насериозно. В по-белите от нас страни на такива хора гледат като на медицински случай и ги вкарват в групата: "Ефектът Дънинг-Крюгер"... И го казвам всичко това не защото някой се е пробвал да преведе на чужд език някакви стихове, а защото не мога да си представя, че някой, който сериозно се занимава с превод би оприличил обекта на литературния си напън на поезия. Вярно, че Любо Левчев драснал няколко реда на корицата с напъни на девойката от Шумен, но в последните няколко години Любо бе атакуван от десетки графомани. А, както каза навремето в едно свое есе синът на Любо, поетът и преводач Владо Левчев, това е "диктатура на посредствеността"... Твърдя тези неща за Левчев-старши, защото бяхме твърде близки с него - измъквал ме е от милицията, кумувал ми е, синът си съм кръстил на негово име, къщата в с. Полковник Серафимово навремето му намерих... Но да оставим това и да не си мерим близостите с класика. По-скоро дистанциите трябва да си мерим. Защото те са важни - дистанцията значи респект, уважение, почтеност. Близостта и нейната демонстрация значи посредственост, чалга. В една чалга среда и текстовете на жена ти, и преводите им на английски може да значат нещо, да приличат на поезия... Но, на въпроса: Трябва ли премиер на моята Родина да е човек, който няма критерии, а само напъни... Извинявай, драги Пламенчо, но България не е тоалетна. И в нея отдавна не се бършем с литературно творчество, пък било то и от жена ти... А вместо да натискате болния Любо Левчев и да му досаждате в последните мигове на живота му, трябваше да отворите някоя негова книга и да препишете гениалния му стих на предната корица на книжката на жена ти: "Бездарието е фашизъм"... Толкоз...