До 1989 година мама я имаше на снимка в чакалнята на гарата. В ръцете си държеше вретена така, както се държат наръч съчки. Беше ударник и най-добра в професията. Тогава имаше такива. Още. Баща ми също го имаше на снимка и всички го знаеха. За разлика от снимката на мама неговата бе разлепена пред всички кръчми в Габрово с изричното предупреждение - на този човек да не му се сервира алкохол. Мама беше най-добрата предачка във фабрика „Балкан“ в Габрово, татко беше най-добрият пияница. Като всяко дете и аз исках да стана като тях и да казват, че съм най-добрия. Първоначално започнах като татко, защото беше по-лесно да си пияница, отколкото да се носят вретена. Когато разбрах, че усилията ми не могат да ме изравнят с татко – може би защото спряха да разлепват снимки на пияници пред заведенията, защото без тях сервитьорите ще умрат от глад, а вече влизахме в пазарната икономика, аз отказах пиенето и започнах да описвам живота си. И постепенно разбрах, че Бог ми е дал първите тринадесет години в Габрово, за да има какво да си спомням и описвам през останалите години от живота си. Но идва един момент, когато трябва да благодариш на тези, с които си бил първите тринадесет години. И аз искам да им благодаря за това, че не ми позволиха да напусна своето детство, защото го бяха направили толкова неповторимо. Баба ми Йова, дядо ми Христо, мама, която наричаха Иванка Сръбкинята, баща ми Недко Буката, съседите на Дядо Дянко… С жена ми Милена от последните тринадесет години засега, която обикна Габрово колкото мен и непрекъснато провокира тази моя любов… Аз зная, че те са някъде тука, дори ми се струва, че са седнали до Милена, и поощрително ми се усмихват заедно с нея за това, че предпочетох да изживея не своята Американска мечта в Америка, Франция, Англия, Италия, а своята Дядо Дянковска мечта в България. Да. Ако някой има реализирана Американска мечта, то аз реализирах Дядодянковската си мечта. Мои съучастници в тази моя авантюра бяха – и продължават да бъдат – моята учителка от 1 до четвърти клас Иванка Борисова. И моите учителки по литература Недка Пенева и Цонка Кацарова. Дъщеря ми и внук ми, които нито за миг не се противиха на решението да завещая колекцията на Габрово и самите те приеха тази кауза като своя. Художниците, които се разделяха с картините си, създавайки една колекция собственост на Габрово, като самите те в очите ми станаха почетни граждани на Габрово… През целия си живот срещах различни хора, но се учих от всички – и от старите, и от младите. Някои от тях ме изоставяха, други отиваха да ме ковладят на мама и татко и по насрещните ветрове по пътя си разбирах колко много ми се сърдят. По попътните ветрове разбирах накъде да вървя. Всичко това ще го видите описано в текстовете ми… Разбира се, ще се опитам да не ви преразказвам всичките си книги от тази трибуна. Но ще се опитам да инициирам нещо много важно за града. Според мен. Много са почетните граждани на Габрово. Хубаво е, че много от тях са живи. И здрави. Хрумна ми, че не е важно с какво си заслужил да станеш почетен гражданин. А какво като почетни граждани можем да дадем на Габрово. Живял съм на много места в България. В с. Левочево, Смолянско, имат традиция – всеки набор в деня на Левочево да остави нещо на селото. Събират се, събират средства и правят чешма, параклис, спирка, парк… Всяка година всеки набор оставя нещо на селото… И си казах: Защо почетните граждани на Габрово не продължим да правим нещо за града. Може да не е спирка, може да не е чешма… Спомняте ли си Емили Дикинсън:
„От какво се прави ливада?
Нима не знаеш?
Трева -
и една пчела -
и да мечтаеш.
Ако пчелата не пристига -
мечтата стига.“
Ако не можем да създаваме ливади, да създаваме поне мечти за габровци. Да се събираме поне един път в годината и да правим мечти. А Габровци ще ги реализират. Аз вярвам в това… И, накрая. Габрово днес разчупи една библейска традиция, опровергавайки две хилядната максима, че никой не е пророк в родното си село. Ама Дядо Дянко го е нямало тогава, когато са писали Библията. И понеже нарушихме традицията, нека новата традиция да започне сега. Благодаря...
Няма коментари:
Публикуване на коментар