ПАТОАНАТОМЪТ

Журналистиката е сложна професия. Трябва да останеш в добри отношения с основните си информатори. Те задължително трябва да са на ключове места. Ключовите места за журналистиката са местата, от които излизат лоши новини. Защото първото правило на журналиста е: „Лошата новина е добрата новина“… Колкото повече кръв има в една новина, толкова тя е по-продаваема. Веднъж само, през цялата си практика съм продал добра новина. На територията на окръга, в който работих като кореспондент един ден в сводката на полицията нямаше нищо. Ни-щи-чко… Абсолютно бял лист. Нямаше открадната дори кокошка. На територията на целия окръг, който после стана област. И аз направих информация от това. Представете си колко зле е било същият ден в цялата страна, щом пуснаха тази дописка. Все още си завиждам за това. Чувствах се като погребален агент на човечеството. Представете си светът един ден да се събуди без новини. Това може да стане само след новината от предишния ден: „Човечеството загина“… Има малка разлика между „Човечеството загина“ и „Човещината загина“… Ако загине човещината първи на този извор за информация ще се наредят журналистите. Представяте ли си как ще се суетят журналисти край трупове на хора и как ще ги снимат за своите медии тези трупове голи, полуголи, облечени и полусъблечени, с разкъсани дрехи и разкъсни рани… Представяте ли си само с какво удоволствие ще забиват химикалките си в още неизтеклите очи на труповете, само и само да придадат по-покъртителна картината от жестокостта. Никой не е толкова жесток, колкото журналистът. Или петгодишния зародиш на журналист, който връзва ламарина за котешката опашка, после полива котката с бензин, пали клечката, и докато котката бяга като огнено кълбо по калдъръма и дрънчи с ламарината след себе си, детето дърпа майка си за роклята, за да й съобщи първата си новина в живота: „Мамо, мамо, виж котката как гори и дрънчи по калдъръма“… Със сигурност всеки журналист е бил садистче като дете. Едва ли има журналист, който да е искал да стане лекар някога. Въпреки че журналистът започва кариерата си като дете със скалпел, но завършва с микрофон… Може да се каже, че журналистът е човек, който осъществява нощните си кошмари. Материализира си кошмарите. И за да има откъде да черпи такава информация той задължително осъществява трайни връзки с хора, които могат да му осигуряват такава информация – полицаи, затворници (бивши и бъдещи), съдии, адвокати, прокурори, политици, бизнесмени със съмнителен произход на доходите… В онези времена, когато материализирах и аз кошмарите си бях много близък с един патоанатом. Той винаги ми разкриваше тайните на моргата, като дори казваше на кой палец на десния крак слагаше номерче на трупа. (Като че ли десният крак можеше да има повече от един палец…) Беше толкова добър, че не бе нужно да праща проби чак в столичната лаборатория, за да ми каже след три дена: „Пиши три цяло и два промила алкохол… На моя отговорност“… Аз му се доверявах, а когато пробата пристигаше след няколко дена той ме караше да я сравня с неговата преценка… И винаги се стигаше до почерпка, равностойна после на три цяло и два промила при патоанатома. Според мен тези промили са с равностойността на формалина, с който се поддържат труповете свежи. Понякога се чудех, като го гледах как поглъща поръчаните от мене водки, той какво точно работи в моргата – патоанатом или труп. Но не смеех да му кажа нищо, защото знаех, че утре на въпроса: „Някакво трупче да имаш за мен?“ ще чуя само затварянето на слушалката така, както се чува изстреляната тапа на шампанското. Обикновено на този въпрос той ми казваше: „Вземай бутилка водка. Тук има две трупчета – ще цръкна малко дреболии…“ И започваше да ми обяснява кое как и като така – защо… Аз слушах и наблюдавах този човешки паноктикум от восъчни фигури с номерче на палеца на десния крак, да не би Господ да ги сбърка в приемното отделение. Виждах следите от аутопсия – понякога тези следи бяха оставени от някой, който се е опитвал да направи аутопсия на този с номерчето преди да го номерират. С една дума – аутопсия на живо, на което юристите казваха, че било „убийство по особено жесток и мъчителен за жертвата начин, благодарение на което тя изпаднала в безпомощно състояние.“ Понякога съм се чудил на неадекватната формулировка „Безпомощно състояние“… В безпомощно състояние съм бил аз, когато няма кой да ми помогне да събера информация за дописка дори. Ама чак пък мъртвецът да е безпомощен значи, че не е имало кой да му помогне. В такива случаи и Господ не се меси и даже не се знае дали лично чете номерчето на палеца на десния крак. „Докторе, попитах веднъж, когато и аз бях на ръба да ми познае промилите, пробвал ли си да сложиш номерчето на палеца на левия крак?“. Патоанатома ме погледна и рече, че Господ си ги прибира и без номерче, ама близките на починалия го искали със сертификат. Защото, ако не им даде сертификат за смърт те нямало как да си искат наследството. Патоанатомът беше много умен човек. И тогава разбрах, че ако искаш да знаеш нещо за живота е хубаво да си заобиколен от трупове. Патоанатомът много неща знаеше за живота и аз много го уважавах за това. И понеже много го уважавах, когато се наложи да си пиша за първи път личен лекар аз си писах за личен лекар патоанатома. Защото знаех, че при посещение при него не е необходимо да имаш пари за лекарство, ще ти напише най-точната диагноза, ще ти измери промилите, защото пулс и температура няма да има смисъл да ти мери, реже без пари и няма страшно, ако в бързината забрави някоя ръкавица, скалпел или ножица в трупа. И за такива забравени вещи съм писал и оперираните са идвали в редакцията да ми се оплакват. Да си бяха открили в болницата и гише за „Забравени вещи в оперираните“… И си писах патоанатома за личен лекар. А го направих, защото той беше в отпуска и с трън да минеш нямаше как труп да намериш в целия окръг. А това беше новина. Връща се от отпуска и иска да черпи. От толкова години бяхме приятели и това беше моята част от ритуала на срещата, а сега – вади пари и плаща. Бил съм му признал дипломата. „Досега, казва, всички са ми викали трупаря, моргажията, патоанатома, криминалния.“ Но никой не му бил казвал „докторе“… Като прочели дописката всички започнали в почивната станция се обръщали до края на почивката учтиво с: „Докторе“… Тридесет и две години откакто бил завършил. Как да не почерпи, като аз съм му признал дипломата накрая…