ЙОРДАН ВЪЛЧЕВ

Позвънил на вратата. Бившата ми жена отворила, той попитал дали случайно аз живея в този апартамент. И след като тя си признала, че е моя съпруга, той влязъл под учудения й поглед. Живеехме в гарсониера, така че идиомът „и се запътил направо към кухнята“ не отразява най-коректно размерите на жилището, още повече, че след антрето той направо влязъл в обособената част на гарсониерата. Как е разбрал, че именно това у кухнята така и не разбрах, защото живеехме много бедно и рядко се готвеше, за да уточня посоката „по миризмата на манджа“… Както и да е, влязъл бай Йордан, поискал си чаша и чинийка, извадил бутилка ракия и парче сланина, увита във вестник, нарязал от сланината, погледнал въпросително майката на сина ми за още една чаша, тя подала още една чаша, той сипал и в нея ракия, казал едно „наздраве“ и чак като му се развързал от ракията езикът започнал да се представя… Беше пълен с истории. От детството до измисленото. Понякога се чудиш – гледаш го на възраст, пък твърди, че имал детство. И започваш да вярваш повече на измислените му истории. Има такива хора и той бе един от тях. Разказваше за любовните си подвизи, дори и пред жена си. А тя, за де не го засрами в компанията му вярваше. За сексуалните си обекти дори на фронта – изкарал двете фази на Отечествената война, разказваше. Понякога, като го слушах, имах усещането, че дори и той си вярваше. И гръмкият му смях се чуваше в другия край на кафенето на писателите, когато беше в София. Иначе аз го чух още като влизах в блока – а живеехме на четвъртия етаж. Бай Йордан беше почнал да готви вече нещо, защото не бе дошъл с празни ръце. Понякога съм си мислил, че по същия начин е изглеждал и Жорж Папазов, докато е готвел на приятелите си сюрреалисти. Даже съм сигурен, че най-сюрреалистичното нещо е бил самият той. Бай Йордан не беше сюрреалист. Той беше мистик. Дори онова: „Море Йордане, лепо ебеш, але защо са ти хладки муда“, на което бай Йордан обяснил на фронтови сръбски, че това е манерката, от нея идело студеното… Като видя, че съм нахлул в собствения си дом съвсем патриархално ми каза да не пипам нищо, а като седнем да обядваме щял да ми разкаже за какво е дошъл. Разбира се, че най-хубавото в цялата манджа на госта ми бяха лютите чушки. С непогрешима точност бъркаше в долапите и винаги вадеше каквото му трябва. Вече бе забелязал, че нямаме хладилник, че освен хладилник няма мазе и ако имаше нещо то бе на терасата, където нямаше нищо. Освен няколко празни щайги, в които някога е имало нещо… Беше първият жив писател, с когото се бях запознал. Беше на един от прословутите имени дни на вуйчо ми Цеко. Той не празнуваше рождени дни, защото не можел да се весели в деня, в който майка му се е мъчила да го роди. Но пък правеше именни дни като сватби. Опъваше палатка пред къщата в Горни Богров, наемаше сервитьори. Които задължително бяха с бели ръкавици. Как да бръкнеш с бялата ръкавица в чорбата, докато я сервираш, както обикновено правеха държавните сервитьори тогава... Когато сме оставали сами години след това в кафенето на писателите бай Йордан ми е казвал, че по-силен човек от вуйчо ми не е срещал в живота си. Делили една килия в Плевенския затвор, когато вуйчо ми са го разпъвали в колелото на смъртта и са го търкаляли така из двора на затвора… А после заливали пода на килията с вода при студените Плевенски зими и трябвало на смени да спят съкилийниците. Вуйчо ми Цеко така и не почна след като излязъл от затвора държавна работа и цял живот с вуйна строиха къщи. А бай Йордан обикалял от лагер в затвор, от затвор в лагер. Защото не искал да се кълне два пъти. Изкарал двете фази на войната, раняван, а те го карат да се закълне отново. Защото се бил клел като подпоручик в Царя. Да се закълнеш втори път е равносилно да се отречеш от клетвата си. А след като един път го направиш какъв е смисълът пак да се кълнеш. Не го приемаха в съюза на писателите и работеше не дори като редактор, а работеше като уредник на списание „Славейче“… Беше написал и книга за митарствата си по затворите. И един го беше дал под съд, защото бай Йордан писал, че баща му е бил доносник в лагера. И бай Йордан беше дошъл да ме моли да му стана свидетел. Не съм лежал в лагера, ама бях прочел книгата и бяха казал какво съм прочел. Трябваше просто да кажа кога съм направил това, за да се удостовери давностния срок на научаване на срамния и позорен акт… Бай Йордан ми благодари, каза, че ще получа призовка за датата на делото, стана и си тръгна. Не искаше да ни притеснява. Нямаше кола. Беше дошъл от София до Смолян с автобус и хвана последния автобус същия ден обратно… Можеше да го направи и по телефона, но аристократът си е аристократ. Трябваше да уважи човека, когото молеше не да свърши услуга, а да каже истината…Разбира се, че не го осъдиха. Няколко месеца след това научих от вестниците, че бай Йордан се бил загубил. Всички твърдяха, че било от деменцията. След месец го намериха на някаква гара – мисля даже, че беше Плевен. И той обяснил, че тръгнал да си види приятелите от фронта, затворите и лагерите. Всички знаеше къде живеят. Сигурно е влизал в къщите, казвал е да му дадат прибори и посуда, възпретвал е ръкави и е започвал да им опреснява мозъците със спомени… После слагал по една чертичка в тефтера, значи – жив е… И е тръгвал към следващата проверка на състава… Бай Йордан Вълчев…