СРАМ

Човек не трябва да се срамува от миналото си. Защото то е населено с хора, от които после си се срамувал. Но животът ти е минал с тях, защото те внезапно са влезли в него. Някои дори си ги наследил от родителите си. Защото не си знаел, че когато приятелите на твоите родители са довели и сина си, той после ще се окаже изнасилвач, крадец и убиец. Но ти си живял с него, играли сте си на жмичка, на „Чичо доктор“ сте си играли с дъщеричката на друго приятелско семейство. Но точно това момче на приятелите на родителите ти е продължило играта на „Чичо доктор“ с друго момиче после. После с други момичета. И когато едно момиче му казало, че тя учи за доктор той не й повярвал и я изнасилил… Тя се опитала да му обясни, че е голяма, че така не стават тези неща, че това е друга игра… Дори го прегърнала, за да го успокои. Предложила му да изпушат по една цигара, но когато се оказало, че тя дори не пушела той толкова се ядосал, че загасил дори собствената си цигара не точно там, където се гасят цигари и даже замирисало на човешка плът, и продължил да си играе на „Чичо доктор“ с момичето. Аз не мога да се срамувам от себе си заради него. Но мога да се срамувам от бъдещето си. Защото моето бъдеще не зависи от родителите ми, които ще ми доведат човек от бъдещето. Както не зависи от приятелите ми, защото тях аз съм си избрал. Моето мълчание сега определя дали моите деца ще гладуват утре, и от него трябва да се срамувам още отсега. Не мога да се срамувам от това, че Петьо от втори „А“ клас не си е свалял шапката в книжарницата, но мога да се срамувам, че синът ми във Втори клас не си сваля шапката в книжарницата сега. Защото синът ми е в бъдеще време и това изцяло зависи от мен. Както и това какви приятели ще доведа на гости. И дали техните деца ще продължат да си играят на „Чичо доктор“, вместо да завършат медицина. Бъдещето започва от мен и от него можем да се срамуваме. Миналото не принадлежи на никого и ние сме само участници в него. Защото всъщност „сега“ не съществува. В момента, в който кажеш „С“ тя вече е в миналото, а последният звук „А“ те чака в бъдещето. Прекрачваш прага на нечия къща, но другият крак е още в миналото. Другият крак е отвън. Но ако той се спъне в прага, падайки, можеш да строшиш крака, който е в бъдещето, който е в къщата вече. Съединяването на миналото и бъдещето се нарича смърт. Баба ми лежи в ковчега, обградена от миналото. Само от миналото. Дори и аз съм минало. За нея. Подпрял съм глава на кръста, децата ме гледат завистливо – вече няма кой да ме кара да си изяждам филията с мас, поръсена със захар. Аз не зная още, че моите деца няма да имат спомен от прабаба си. Но спомените се внушават. Аз ще им разказвам за нея дотогава, докато някое от децата ми не попита: „Това баба ли беше? И аз бил ли съм вече жив, когато се е случило“… Красивото на спомена е, че той има генетична памет. И тя се преплита с личните ти спомени. Всички са насядали около синията. Осем деца. И нито едно на съседите. Всички те, и осемте, са братя и сестри. Дядо чупи питката… Закон. Но този закон е останал в мен – най-възрастният чупи погачата. Раз-дава на всички крайщници… Господи, заради това ли обичам крайщник?... Защото питката е само с крайщници. Не е като хляба – два крайщника само. Всички стискат своя комат в ръце. Но никой няма да опита преди дядо. Преди бащата. А са гладни. Толкова са гладни, че от този глад е останал крайщник и за мен. И когато бащата преглътне първия си залък, когато адамовата му ябълка е отброила началото на вечерята, тогава всички се нахвърлят… И това не е дядо, той е „Бащата“… Моята генетична памет е лишена от дядо. Но е за-пълнена с „Баща“… И старата ми майка сега лежи на двора. Тя вече няма да отиде в бъдещето. Тя е съединила минало и бъдеще. Децата ми завиждат на неизядените филии с мас, поръсени със захар. Аз съм подпрял глава на кръста и не зная колко е студена смъртта. Не е като лед. Не е. Ледът се топи по устните. Ледените висулки се топят… „Бабо, бабо, виж как си смуча сабята“… Тя не знае, че свиквам със смъртта. С нейната смърт се опитвам да свикна. Чичо доктор казал, че е починала. Тя не е ли голяма, че да си играе на „Чичо доктор?“… Но старите живеят в миналото и не разбират недоумението ми в погледа. След време разбирам, че само изнасилвачите живеят в минало време. Защото продължават да си играят на „Чичо доктор“…