В памет на Светла
Идва един момент, в който човек започва да живее между
погребения. Научава до детайли пътя до гробищата, така, че един ден да може да
обяснява на шофьора на катафалката къде точно да го закара. Има някои, които
дори си купуват парцели… Не съм ги питал дали като минат покрай тях си запалват
и по някоя свещичка. Не искат да са в тежест на близките си… Мама си бе
приготвила дрехите, парите… Едни родопски терлици си бе приготвила. Помня как,
като се връщахме от гости някога – толкова „някога“ вече никога няма да стане –
та, като се прибирахме от гости как токчетата й кънтяха в тъмното. Сигурно
заради това искаше по терлици – да не смущава вечния сън на другите. Да не би
да събуди татко и той да се ядоса… Или да събуди дядо, и той да я погледне
неодобрително: „Какво си се наконтила като за сватба? Тука всички сме женени за
Смъртта“… А баба да погледне в краката си, където в една торбичка оставихме
неговите кости и да каже: „Остави детето. Сега й е времето да се гизди“… Въпреки
че такова гиздене не е за завиждане. И за укори не е такова гиздене. Заедно с
дрехите има и пари. Задължително има пари за погребението – за жито, за поп, за
панихида, за ковчег… От време на време заварвах мама да брои парите. Тя не
знаеше какво е инфлация, но знаеше, че животът поскъпва. Питам я какво брои, а
тя: „Дали ще стигнат?“… Аз й казвах да не се притеснява, тя се усмихваше и: „Ти
само умри“ и се подсмихваше. Исках да й кажа да не говори така, а тя ме
пресичаше: „Да не съм безсмъртна“… Искала да си отиде при нейната майчица. Но
не искаше веднага да тръгне… Всеки чака отсрочка някаква. Но тези хора, като
мама, не посягаха към парите за погребение дори да си купят лекарство с тях. Не
можеха да си представят, че заради някакви хапчета ще лишат децата си от едно
такова погребение. „Няма да оставим да се смеят на децата, че не са ни погребали
като хората“… И събират парите в пликове, после в найлонче, вързано с ластик.
На тези пари се казва: „Бели пари за черни дни“… И ги слагаха в ката с дрехи.
По стар навик при жените винаги тези пари се намират в деколтето на роклята.
Най-тайното място на жените по онова време. И не е само с мама така. Портмонетата
бяха вързани със сиджимки, и спуснати в този кладенец, в който мъжките погледи
се давят най-много. Като скочат в деколтето мъжете докато не похарчат и парите
за погребение не излизат от там. И не се сещат, че и на тях ще им се наложи
един ден да ги карат до гробищата, не да пристъпват след някой набор… А после, поради
липса на деколтета да заорат поглед в чашата и докато не запеят на панихидата
не стават от масата. И така – от погребение на погребение. Но идва един момент
и връзката се къса. Погребението може дори служебно да стане, ако някой е успял
да излъже някоя баба и да й отмъкне парите. Тя е на деветдесет вече. И
единственото й развлечение е вечер да поседи покрай чеиза си, защото и това е
чеиз. Никой не казва смъртта мъж ли е, жена ли е. Ама щом се жени за теб значи
за жените смъртта е мъж. За мъжете е жена… И без това никой не се е върнал
оттам, че да каже. Поне някой да каже, да знае човек на този свят какви дрехи
да готви, каква китка да си поръча. Да не тръгва с едни карамфили само в
ковчега, ами ако трябва здравец да затъкне зад ухото. На деветдесет години, пък
се кахъри за външния си вид. Да не излага децата пред Всевишния. Току-виж я
сгълчи: „Защо не те изпратиха както подобава, ами ми се явяваш опърпана и
нестъкмена тука… Да беше се изкъпала поне, в Рая идваш“… Ама човек на този свят
се надява на рай, ама винаги с едното око към Ада поглежда. Защото все нещичко
прегрешава човек приживе… И като няма кантар да знае колко точно е сгрешил, гледа с едно око към Ада. Преброила парите,
сложила ги в плика обратно, увила го в носна кърпа, спомен от сватбата на вече
починалия й син, с когото се надявала скоро да се види, и тъкмо сложила всичко
това в найлонов плик, когато телефонът иззвънял. Помислила си: „Сигурно е за
мене“ и като се огледала и разбрала, че е съвсем сама от години вече вдигнала
слушалката. Но не била смъртта. Смъртта не се обажда по телефона и не звучала,
според нея, толкова заплашително. Отсреща гласът се прокашлял и наредил де
каквито пари има да ги сложи в плик, пликът да го увие в носна кърпичка, а
носната кърпа да я сложи в найлонова торбичка – сякаш я наблюдавал какво прави
досега. Тя и така направила, защото гласът бил много страшен. Направила всичко
това и хвърлила парите през перилата на балкона. Отдолу една сянка, досущ като
сянката на Смъртта се отлепила от храстите, привела се, взела парите и потънала
с тях така, както те потъват в деколтето
на погребален чеиз. А когато този се прибрал вкъщи с парите и ги извадил от
плика, децата го попитали от кого имат писмо, защото пликът бил адресиран. И пишело
на плика с разкривен старешки почерк: „За погребение“… С големи букви. Е, от
този момент нататък този плик станал първия буквар на децата и те от него се
учели да четат…
Няма коментари:
Публикуване на коментар