ДЕМОКРАЦИЯ ЗА ЛИЧНО ПОЛЗВАНЕ...

Големите имена в българското изкуство вече са на изчезване. Вече няма да срещнем по улиците Левчев, Иван Радоев, Светлин Русев, Тодор Колев, Стоянка Мутафова... Жалоните, с които нашето поколение се опитваше да се съизмерва. Нашето поколение всъщност са техните синове. Ние, заченатите по време на техния Априлски пленум, който никога не се оказа наш. Така те останаха, отидоха си от този свят и като интелектуални колоси, и като родители на някои от нас. Бяха хвърлили всички надежди върху нас. Надписваха ни книгите си така: "С адска вяра в таланта"... И ние им вярвахме - понякога вярвахме на бащите си, понякога вярвахме на поетите. Те ни обсипваха с грижи и ние живеехме разкрачени между някакъв неестествен и личен социализъм и някаква лична демокрация... Константин Павлов нахрани последните рибки в аквариума, откри доносчика в гардероба, хермелинът не можа да си прости калната капчица и се зарови в тинята по площадите. Коцето Павлов си отиде и ни остави в личната демокрация, разкрачени като "Воеводката Беца: "С единия крак стъпила на Витоша, с другия на Пирина. И пак нема вид на разкрачена"... Приехме, че, както създаваха някакъв личен социализъм за всеки от нас, богоизбраните след титаните, така те ни завещават и някаква лична демокрация. Но дойдоха едни и казаха, че личната демокрация, за разлика от личния социализъм струва пари. И всяка лична демокрация, за разлика от личния социализъм, трябва да се купи. И започнахме да обслужваме собствениците на демокрацията. Станахме лични весталки на някои от тях, взимахме интервюта от други, ръкопляскахме на трети... С надеждата, че един ден ще тръгнем като Левчев, Иван Радоев, Константин Павлов, Светлин Русев и ще разкажем всичко така, както те ни разказваха за техния социализъм. (Левчев дори стигна до там, че ни предупреди за това, "Че червената идея не издържа. Мислете за нови идеи"... Но ние затъвахме в обятията на тези, които плащаха така, както се плаща на проститутка да им заспи в обятията... Тези след нас измислиха несъществуващ социализъм - измислиха си забрани, които са нарушавали, бариери, под които са минавали, защото никога не са имали смелостта да ги прескочат. Защото най болезнено е не падането от високо заради изгорени криле, най-тежко и болезнено е падането при прескачане на бариера. Още по-болезнено е преминаването под бариерата, защото в такива случаи ти остава скалпа при преминаването отдолу на нея. И така, нашето поколение освен че се лиши от лична демокрация, се лиши от авторитети. Ние вече сме на по на шестдесет и пет, седемдесет години. Заченати по време на пленум, но заради това пък амортизирани по време на демокрация. След нас останаха нашите деца, които пратихме да учат в Харвард. Но студенти, които не са яли лютеница и не са яли в мензата на СУ с купонче от петдесет стотинки, не са пускали муха в полуизядената супа, за да му сипят още една супа за приятеля, който не е имал стотинки дори за купонче за мензата сега са тези, които вървят с развети като индулгенции дипломи от Харвард, Сорбоната или Московския държавен университет. И ни ги навират тези индулгенции в очите, защото вместо да създадем от себе си авторитети, ние създавахме безсмислици. Ние бяхме последното поколение, на което авторитетите разчитаха. И първото поколение, което се предаде преди децата ни да обявят своите фройдистки бунтове срещу нас. Защото човек се бунтува срещу авторитети, срещу плазмодии никой не се бунтува...