СМЪРТТА НЕ Е ИЗВИНИТЕЛНА БЕЛЕЖКА

Запознахме се в началото на осемдесетте години. Тъкмо се бе върнала от Москва, завършила току-що литературния институт Максим Горки. И издала първата си книга със стихове. Дори не се върна сама от СССР, а с неин колега, поет и преводач Владимир Тереладзе. Имаше нещо благородническо в осанката му, говореше и владееше седем езика, като бе научил и Милена на грузински – един от родните му езици. Опитваше си да си намери работа – редактор, преводач, учител… Имаха дъщеричка, с която той излизаше и чакаше Милена пред СБП. Сядахме, говорихме си с него, с детето. Бе оставил (точната дума) жена с две деца в Москва и бе поел непознатия път към родината на своята българска любов. Понякога, когато биваше „отвързан“ от брачните синджири дълго си говорихме за литература, за живота, за разделите с него на чаша водка. Е, понякога на чаши с водка. Имаше кротко пиянство, за разлика от мен. Пееше прекрасно, а когато сме замръквали някъде ме събуждал с бълнуванията си на грузински. И на руски. Нещо като катър, който понякога цвили, или реве на магарешки език. Имаше прекрасно чувство за хумор, но така и не издаде какво сънува нощем. Да съм научил грузински, за да го разбера. Един ден Милена се разхождала по „Витошка“ и се срещнала със… себе си. Така разбра, че има сестра близначка, че е била осиновена, а сестра и живеела в Бургас. Дълбока рана… И то изживявана от поет, защото Милена бе поет. Наистина бе много добър поет. Според мен трябва да се забрани женски род на поет така, както дълго време и жените бяха „колеги“, а не „колежки“. По честите запои на Владимир усещах, че нещо става със семейството му. В начало той се изнесе на квартира, а аз заминах за Смолян. Един ден го видях под две брезичка в градинката със скулпторите на Далчев. Беше напълнил два чувала с книги, защото не искал да ги предава на вторични суровини и ги четеше. Някак си като че ли нарочно започваше да забравя български. Накуцваше, но с изправена походка. Благородник. Едната му ръка бе овързана с мръсни бинтове… „Владимир, что с тобой“… Владимир се усмихна загадъчно и каза, че това е неговият дом. Взех го със себе си, влязохме в едно заведение, попитах го какво иска да яде, а той буквално промълви: „Мяса“… Няколко пъти, и е все едно как ще бъде сготвено. Хранил се с остатъци в кофите за смет, а книгите четял, защото е грешно да се хвърлят книги. Каза още, че навярно в Москва е „дедушка“… „А наверно я дедушка там… „ Защо не се върнеш, попитах, а той изненадан от тъпия ми въпрос каза с огромна надежда в гласа: „А ако мине дъщеря ми и ме потърси и не ме намери тук…“ Срещахме се често при идванията в София, минавах, намирах го под брезичките да чете и да чака дъщеря си. Един ден ми каза, че са му взривили къщата… „Бомбили мой дом“, каза. Какъв дом, го попитах. Брезичките ли. „Знаеш ли, Христо, в училище ни учеха, че Ленин и Георги Димитров са едни големи хора. Представи си, като легнах в саркофага на Димитров краката ми стърчаха толкова от него – посочи той от коленете надолу. Не го попитах с пръстите ли да смятам, или без тях. И сега не бих го питал за това. Понеже му бил неудобен саргофагът за спане той се приютявал вечер в топлите подземия на мавзолея, но един ден него го взривиха и Владимир останал без жилище. Поканих го за пореден път в Смолян, а той: „Ами ако мине дъщеря ми и не ме намери… „ Един ден я видял. Тя се спряла, вече голяма и му казала, че той е нейният баща. И пак зачакал да дойде. Но тя заминала да живее в Италия, за което той не научи. Защото един ден руснако-грузинецът издъхнал от студ под руския символ – двете брезички, от студ. Руснак да загине от студ в България е ирония на съдбата. Вчера наш приятел се обади и каза, че Милена починала. И ужасът бил не от очакваната и смърт, а от това, че дъщеря й не искала да дойде на погребението на майка си. Може пък да не може да й прости това, че не е погребала баща си. В някакъв общ гроб на клошари из Софийското поле. И ако някога дойдат дъщерите му от Русия ще могат да намерят баща си по двете бели брезички над общия гроб. Защото не може да не са поникнали две бели брезички на гроба му. А ние да стоим тука, в отвъдния на Владимир и Милена свят и да се молим да не насъскваме децата срещу себе си докато сме живи…