ПОГРЕБЕНИЕТО

Върна се от гробището. Не му беше тъжно за умрелия. Дори вече не си спомняше мъж ли беше. Или жена. Ама на тази възраст имаше ли някакво значение полът на мъртвия. Нали отиде там, където всички са равни. И всички са ангели. Накрая им издават едно свидетелство за завършен живот, което оставаше след тях да пожълтява на някой уличен стълб. А на днешния дори диплома никой не му написа. Мислеше да обърне един некролог и на него да му напише на ръка свидетелството, в което се казва, че е бил най-добрия в живота, въпреки че никога ни е седял на последния чин в ляво… Само че старият некролог се разсипа като барут в ръката му. И като барут го опари. Лопатата подпря в ъгъла зад вратата. Колкото да му напомня, че всички пръст сме били и на пръст ще станем. Беше чувал в кръчмата, че някъде хората не били от пръст, но той не им вярваше, защото и те като него преувеличаваха. И послъгваха по малко. Ако трябваше да им се вярва всички били преспали с жена му преди да си отиде. Докато беше жива я питаше за тоз и онзи от селото, но тя се изчервяваше само в забрадката си и дума не обелваше за това. Странна порода са жените, не са като мъжете. Мъжът ще се похвали, ще каже дори къде по срамните места нишан има жената, а жените мълчат. Защо не се похвалят и те… Ама, като се замисли, ако други жени се хвалеха с мъжете то жив мъж в селото нямаше да остане. Щяха да се изпотрепят не да доказват кой с коя е спал, а да затворят устата на този, който освен него е видял бенката й под лявата гръд. Или гроздът между бедрата й, който, а се наведеш да целунеш и се опиваш, защото от чакане бе станал на вино… Можеше пък всички мъже да са им били еднакви и да няма с какво да ги похвалят. Мъж ли погреба днес. Или жена му. И мъжете, и жените като умрат мълчат и нищо не си признават. Минаваше на връщане от гробището, портите му ръкопляскаха зловещо откъдето минеше. Той надничаше в запустелите дворове, казваше: „Бог да прости“ и, нарамил лопатата като войник пушката дори не искаше да осъзнае, че е последният човек в селото. Все се надяваше от някоя порта да излезе някой и с поглед поне да го попита: „Днес кого зарови“… Не знаеше колко хора е погребал. Знаеше само, че без него нямаше как на пръст да станат. Защото всички зарови един по един, един по един. Лопатата седеше в ъгъла, готова да заиграе в ръцете му. И чак сега осъзна, че тя повече няма да мръдне от там. Защото нямаше вече кой да я ползва и на него се е паднала честта на пръст да не стане. Защото нямаше да има кой да го погребе. Изпи една чаша вино, избърса с лакът устата си. Не беше с вкуса на онзи грозд между бедрата на… Даже не си спомни между бедрата на коя от жените в селото. Тия гроздове на младини бяха като в чуждо лозе – влизаш и започваш да късаш. И слухтиш, да не дойде пъдарят. Защото за това жените ползваха мъжете си. Чуждите мъже да им оберат родилните петна между нозете, своите – да се научат как се лозе пази… Сети се, че с тази лопата не беше обръщал градината. Стана, погали я. Ама някак на изпроводяк я погали. Защото се сети, че той последен остана в селото. А последният трябва да затвори вратата. Излезе навън, остави портата отворена. Да ръкопляска зад гърба му в ръцете на вятъра. Върна се в гробището, намери последния гроб. Не го беше заринал докрая. И легна в него. Защото не искаше да си отиде непогребан от този свят… Защото това село бе неговият свят и за друг свят не знаеше. А щом беше последен в селото, значи беше и последният човек на земята. И побърза да влезе в нея...