МЕЖДУ НЕГО И СМЪРТТА

Бяха го намерили на улицата. Никой не знаеше кой е и откъде е. На колко години е също не знаеха и в амбулаторния лист бяха вписали рождената дата на шефа на отделението. Защото трябваше да има нещо видимо. Лежеше без да мърда, въртеше очи пред тях, а те мислеха, че нещо иска да им каже и навеждаха глави и уши до лицето му. Но не достатъчно близо, за да захапе нечие ухо. Една нощ помръдна дори показалеца на дясната си ръка, но повече не повтори този номер, защото цялото отделение се хвърлиха да го спасяват. Защото, като мръдна пръста и всички апарати, вързани за него, започнаха да примигват, да пиукат… Въобще, започнаха да се държат нормално. Толкова весело му беше, че си обеща някога пак да повтори номера с пръста. Мълчеше като пън. А и така чуваше, че го наричат. „Пънът събуди ли се, Пънът пак се е надрискал, Пънът това, Пънът онова…“ А и му харесваше вече това състояние и въобще не искаше да го променя. И се държеше като пън. Ако имаше някакъв начин и да не диша щеше да го използва. Защото всички искаха да научат тайната му. Всички искаха да разберат какво е станало. Но той единствен искаше и знаеше. Тайната… Между него и Смъртта. Тайната между него и Смъртта. Как излезе от тялото си, как се издигна над кофите за смет и видя как два плъха правят любов. Дори изпита тяхното удоволствие. Неща, които никой не знаеше. Никой смъртен не знаеше. Издигна се над улицата и видя всички смъртни и осъзна, че той не е като тях. Той вече не е смъртен. После усети как се прибира в тялото си. Досущ като вода, засмукана през фуния. Направо му се зави свят. Защото вече се беше разширил до размерите на целия свят, и прибирането в такъв малък съд като тялото го завихри и той отново се изсипа в него. Като вода, засмукана от сифон. После някой мина. И друг някой мина. После трети някой го подритна, ама той беше свикнал с това. Редовно минаваха край него, с удоволствие хвърляха боклука в казаните за смет. И с неудоволствие минаваха край него. Понякога си казваше: „Добре, де. Защо боклукът е по-важен от един човек, останал на улицата“. И не можа да си отговори. Докато не се извиси над всички. Докато не се извиси над всичко. Докато не видя двата плъха, с които си делеше остатъците от казана, не започнат да правят любов. „Я, виж ти… Значи единият е женски“… Тази мисъл автоматично класифицира другият плъх за мъжки, защото така бе научен. Въпреки че когато се издигнеш над тялото си, когато вземеш размерите на света и станеш част от цялото това пространство вече ти е все едно от какво тялото си излязъл – мъжко, или женско… И се чудеше кой дявол го накара да се връща. Сигурно, за да запази тайната. Защото, когато станеш колкото света ти вече нямаш тайни. Тайни можеш да имаш само тогава, когато влезеш в някакво тяло. И започнеш да го криеш от други тела. Само на избрани можеш да го покажеш след това. Така, както двата плъха се бяха разкрили един за друг и сега правят любов пред него. Той не чуваше яростните им от удоволствие църкания. Не чуваше, докато го подритват какво си казват хората. Защото там, откъдето се върна можеше само да виждаш. И да усещаш. Видя как дойде линейката, как го качиха в нея, за да го закарат в моргата. Но по пътя до нея той се завихри и се върна. Тези, в белите престилки се засуетиха край него, биеха му шамари първо, защото видяха, че диша. Той нямаше нищо против да диша, ама защо трябва да му бият шамари само заради това, че гръдния му кош се повдига и спуска. Чак толкова ли им пречи? Преди го подритваха, защото като не дойдат да съберат боклука им пречеше да го изхвърлят до кофата за смет. И сега знаеше, че знае вече всичко, но няма да им го каже. Сложиха му диагноза „инсулт“, само той знаеше, че не им е вярна диагнозата. Не искаше да споделя тайната между него и смъртта. Не за друго, ама тези, които го подритваха цял живот с нищо не са заслужили да научат тайната. Защото тайна се споделя между хора, които си имат доверие. А той вече не им вярваше…