-Ще ме научиш ли да свиря? – попита детето.
- Защо? – попита той.
- Защото ми харесва как свириш…
- А харесва ли ти това какво свиря?
- Харесва ми и това, каквото свириш…
- Готов ли си да платиш за наученото…
- Да – отвърна детето и допълни: - Три пъти „Да“.
- Носи ми по една баничка за всеки урок…
Детето си тръгна, щастливо, че ще се научи да свири. Той остана щастлив, че си е осигурил прехраната с истинска храна. И няма да се налага да рови в кофите за смет. В тях храната не беше истинска. Налагаше се да отделя бобените зърна от краставиците и репичките. Чудеше се защо хората не разпределят остатъците от храната поотделно. Ако той изхвърляше храна… Ама тогава, когато и на него му се налагаше да изхвърля храна, не я отделяше. Преди това, когато се хранеше в ресторанти, не знаеше как изхвърлят храната. Дори не знаеше, че я изхвърлят. Веднъж застана пред светналите витрини на любимия си ресторант. После изчака да си тръгне персоналът от задната врата. Където бяха кофите за смет. Те изнесоха торбите, хвърлиха ги в кофите и си тръгнаха. За първи път видя лицето на готвачката на ресторанта, на помощничката и. И чак сега разбра, че тя дори била женена. Или се е омъжила тогава, когато той спря да ходи в ресторанта. Всъщност, животът му беше слизане по стълбицата. Още като дете, като това, което ще му носи банички, го качиха на сцената. И обикна светлината. Сега, като се замислиш, аз обичах светлината на прожекторите. И съм свирил винаги на тях. Чуваше, че зад тези прожектори някой го аплодира, някой го караше да излиза пак, и пак, и пак… Но той никога не видя лицето на публиката. Лицата на публиката никога не ги видя, скрити зад плътната завеса на светлината. Летеше нагоре. Там, където го чакаха прожекторите на световните сцени. И си мечтаеше един ден да свири на цигулка, чиито струни да са от светлина. Докато един ден не излезе на сцената, поклони се на прожекторите и им каза, че тази вечер ще свири на техните светнали струни. Зад прожекторите се чуха аплаузи. Защото в залата приеха, че това е странна шега. Това е метафора за неговото съвършенство. Дори се усмихнаха на самочувствието му. Дори тогава, когато поднесе с лявата си ръка въображаемата цигулка към брадичката си, там, където кожата бе удебелена от допира на цигулката с кожата, и започна да движи дясната си ръка по въображаемите струни, се чу одобрителен смях от това, което стоеше зад прожекторите. Но след минута две… Но след вечност или две започнаха да шумят в залата. Шумът първо беше неодобрителен, после заканителен. И започнаха да се късат струните от светлина, после започнаха да пукат – прожекторите винаги издават звук като от изстрел, когато ги загасят, той видя гърбовете на публиката. Той видя публиката за първи път и я видя в гръб… После влезе в гримьорната, после си взе цигулката и излезе. Защото искаше да види лицата на тези, на които е свирил. А човешкото лице се вижда най-добре на лунна светлина, не на светлината на прожекторите. Избра си тротоар и започна да свири там. Хората минаваха, хвърляха в шапката на просяка на три метра от него монети, него го подминаваха. В най-добрия случай го подритваха, което поне бе знак на внимание. Знак, че са го чули. Хората не искаха да плащат за съвършенството, когато това съвършенство не е на светлината на прожектора. Започна да свири на лунна светлина, но вместо с монети го замеряха с ругатни иззад прозорците. Само това дете идваше, сядаше до него на тротоара и слушаше. Лицето му светеше от щастие. Той не беше виждал през целия си живот щастливо светещ прожектор, но видя как свети детско лице. И сега това дете искаше да го научи да свири…
Когато дойде просякът му поиска една шапка. „Имаш ли една резервна шапка“ му каза. И просякът извади разбиращо от окъсания си войнишки шинел резервната шапка за монети. Пазеше я в случай, че едната се препълни. Дори не го попита защо му е. Само му каза да не седи до него, а да си намери друго място за просене. Той извади цигулката, не онази със слънчевите струни, извади молив и написа до детето върху гърба на цигулката: „За теб… Светлината не съществува“…
Няма коментари:
Публикуване на коментар