МЕЧТАТЕЛЯТ

(Шестнадесето писмо)

                                     На Донка Ботева

Тогава бяха рядкост. И заради това някой, колчем си купи ръчен часовник отиваше на фотограф, фотографът го аранжираше в ателието под прожекторите. Сядаше човекът зад кръгла масичка, а масичката застлана с дантелена покривка. Фотографът – всички фотографи на света се казват Велчо – започваше аранжировката на обекта. Леко му хващаше лакътя, побутваше го отляво, отдясно после го побутваше. Аранжираше главата върху дланта, погледа аранжираше… Защото не можеше да гледа напосоки човекът. Кривоглед да е, чичо Велчо ще му изправи погледа само и само да гледа в една точка. Часовникът леко ще завърти така, че циферблатът да гледа и той към обектива. И когато свърши с аранжировката си поемаше въздух и без да диша се завиваше с черното платно зад обектива. И не дишаше, докато не щракне обективът да не би с дъха си да размести обекта и снимката да не излезе на фокус. Имаше и примамки чичо Велчо. За децата имаше изкуствени торти, въпреки че му ги носеха децата за снимки заедно с тортите и чичо Велчо се беше наплашил, че ще хване диабет. Ама имаше много деца по онова време на Дядо Дянко… После започнаха да го викат направо на събитието по къщите, защото си взе чичо Велчо съвсем истински фотоапарат, който не беше на триножник, а се носеше на врата. Детството по онова време беше пълно със събития. Молехме се да измием заедно със собствениците чисто новата им кола „Трабант“ или „Вартбург“. Някой купеше ли си обаче „Москвич“ не ни даваше и да го погледнем, да не би случайно да одраска някой с поглед боята. Или, не дай си Боже, да урочаса това чудо на техниката, за което се мечтаеше поне десет-петнайсет години, докато ти дойде реда. Хубавото на онова време беше, че нямаше коли втора употреба. И мечти втора употреба нямаше. Нямаше и разводи по онова време, защото, докато с жена си мечтаеш да дойде ред за „Москвича“ и времето за развод свършило. Пък и как да се разведеш с човек, с когото те свързва не миенето на колата, а мечтата да измиете един ден напук на душманите собствена кола пред къщи. Чичо Недялко, за когото става ду-ма тука живееш през две къщи от фотографа чичо Велчо. Нашата къща беше до неговата… Той си беше изкарал вече шофьорска книжка, но понякога сигурно се е питал защо му е, след като до фотографа можеше да се ходи пеш. Ходеше като всички мъже от квартала напето, защото всички бяха мечтатели и ние, хлапетиите, усещахме как вдигнатите им глави разсейват не само момичешките и женски погледи, ами и облаците чак се разсейваха. Всеки си носеше гордо мечтата и никой не смееше да я осъществи, защото не знаеха за какво да мечтаят после. Чичо Недялко обаче тайно – всяка мечта съществува благодарение на своята тайнственост, - та тайно си бил мечтал да има часовник. Също така обаче си мечтал да изучи дъщерите си. И по пътя за работа и обратно си позволявал да си помечтае как ще отиде при чичо Велчо, ама уж не да го снима. Ами, ей тъй да отиде при него по комшийски, чичо Велчо да го покани да седне, да сипе по едно филджанче ракия. Филджанчетата бяха с вместимост не повече от напръстник. И когато чичо Недялко вдигне напръстничето към устните си чичо Велчо да замръзне, за да не би естест-вената аранжировка да се разпадне, да щракне с апарата на врата си. И да излезе снимка за чудо и приказ и различна от всички снимки, на които сниманите бяха аранжирани върху дланите си, на чиито китки над дланите ясно се виждаше циферблат на мъжки часовник. Ако погледнете снимките от онова време на всички от Дядо Дянко часовниците показват един и същи час, защото бяха от реквизита на чичо Велчо. Един ден не издържал чичо Недялко и слязъл до центъра уж за малко. И там купил най-накрая мечтания часовник. Не съвсем, разбира се. Просто купил часовник на части. Първо на сметка, после на части. Търговията втора употреба навдигнала глава. Той бил първият от квартала с шофьорска книжка. И първият, който си купил часовник втора употреба на части. На другия ден отишъл пак до града, ама не увесил нос. Защото се родила друга мечта – да намери такъв часовникар, който с части от различни марки часовници да направи един работещ часовник, с който може да отиде на гости на чичо Велчо. Защото чичо Велчо по движението на малката стрелка можеше да разбере дали един часовник работи – такъв набит поглед имаше. Така чичо Недялко откри търговията с употребявани вещи в Габрово, но за сметка на това не се застоя на една мечта, ами се обзаведе с нова мечта. Казват, че не намерил такъв часовникар. Защото частите на часовника били от различни марки часовници. Като мечтите в моето детство. Защото от сто мечти не може да се направи една мечта, въпреки опитите, които се правеха. Ами, това е…