ШОФЬОР

                             (Тридесет и първо писмо)

                                        На Сашо Баджоров

Сега на децата им дай таблет, или телефон, остави ги в количката и можеш да ходиш навсякъде. Да се разхождаш из магазините, да се запилееш с приятелки, да кръшнеш, ако трябва… Един таблет само и си спестяваш парите за детегледачка, за детска градина… А тогава на Дядо Дянко беше друго. Трябваше непременно да се прибереш вкъщи, да изнесеш малкото столче пред къщата, да дадеш на детето един обръч и чак тогава можеш да го оставиш да вика: „Бууу, буууу, бууууу…“ Като за начален тласък можеше да му се пусне малко Оскар Бентън и детето да повтаря след него: „Бу,бу,бу,буууу,буууууууу…“ Да, дори тогава се слушаше Оскар Бентън. Особено, ако го беше запяла Лили Иванова. Но не това е важното. Важни бяха тези малки столчета, с които се надбягвахме пред къщи на Дядо Дянко. Веднъж дори, докато дядо придърпваше столчето, за да му е по-удобно да сложи дърва на печката, аз му го издърпах, дядо навири крака, изрази своята благословия по мой адрес и по адрес на рода на мама и… даже не тръгна да ме гони. Така и не можах да го попитам откъде се беше научил така артистично да псува. При това на някакъв неразбираем, подозирам, дори и за него език. Но за сметка на това пък толкова изразително, че и без да разбираш можеш да се досетиш до кое точно коляно от рода ти трябва да стигне посланието му, до коя точно майка на прабаба ти, както и кой точно Бог преди Борис |, покръстител български, трябва да разпише посланието на дядо… Но, въпросът е за тези заместители на детски превозни средства и плестейшъни. По-късно разглобявахме столчетата и започвахме да се учим на занаят – слагахме лагери, правехме детски колички от тях… И не ги беше страх родителите ни, защото нямаше още толкова леки коли. Пък и да имаше, то шофьорите се движеха бавно и пазеха още децата. Тогава, като видехме „Молотовка“ ни се струваше огромна като парен локомотив. Може би защото ние бяхме малки. С годините „Молотовките“ започнаха да се смаляват и приемаха вида на малки пикапи. Дори по-малки. Тогава светът се смаляваше пред очите ни – камионите започнаха да се смаляват, дядо ми Христо започна да се смалява, баба Рачовица се смали и направо се пресели със сянката си в земята… Сега сигурно караме второ детство, защото светът започна да се уголемява. Минаваха тогава големите камиони пред къщи, ние надувахме невидимите клаксони на нашите камиони-столчета, „Молотовките“ също отвръщаха. Понякога някой от шофьорите ще покаже глава, ще махне с ръка и ще извика: „А, така, майче… Колега… „ И пак ще се скрие в кабината. И карахме майките си да ни съблекат по потници, защото шофьорът, който се е подал да ни поздрави, е бил по потник и какви шофьори на камиони сме ние, щом не сме подходящо облечени… И така нататък, и така нататък – докато първо не се разциврим, а после, за успокоение, не ни зашият по един шамар. Тогава ни шамаросваха, за да ни успокоят, сега, като ги шамаросат и надават рев… И ние така ревяхме – до първия шамар обаче. Два реда сълзи, два реда сополи. Само Сашо С-ъто беше с два реда сълзи, защото и без да реве сополите му течаха. Заради това му викахме и „С-ъто“, заради сополите. Баща ми е искал да стане боклукчия, като го питали какъв ще стане, като порасне. Може би защото по негово време още не е имало космонавти. Като го гледах колко е възрастен баща ми – тогава е бил на около двадесет и пет години – си мислех, че още не е бил измислен космосът и заради това не е имало космонавти, заради което той е искал да стане боклукчия… Аз исках да стана писател. Сашо С-ъто искаше да стане шофьор на камион и единственото нещо, което можеше да го откъсне от игрите беше или столчето, или някой да го качи в „Молотовката“ и той да крещи оттам: „Бррррррррм, Биии-бит, Бррррррррррм“… И ние всички – всички писатели, артисти, учители, лекари го гледахме с хей такива очи, пълни със завист… Той после разказваше какво е имало в кабината. Как изглежда отвътре, как ме е видял в страничните огледала, как въртял волана и дори шофьорът как си вдигнал ръцете от волана и той сам карал камиона от тук - до ей-там чак. Само че не му се сбъдна мечтата на Сашо С-ъто. Първо започна да получава шестици в училище. После започна да получава още повече шестици. Молотовките ставаха все по-малки. Започнаха да приемат истинския си образ обратно пропорционално на шестиците на Сашо. Защото той вече не беше С-ъто, защото просто спряха да му текат и сополите. После отиде да учи, после се върнал в Габрово – тогава, когато мене вече ме нямаше там. После беше в една командировка в Смолян и аз, пиян в един хотел съм му паднал в скута и той ме позна и рече: „Бука, хвани се в ръце“… И после ми каза кой е. Беше станал директор на банка. Беше си купил апартамент, после къща. Ожени се пак, роди му се дете, детето му порасна. Сашо растеше по кариерата. Стана директор на друга банка, после регионален менажер… Докато един ден Сашо се загуби. Бях свикнал да го виждам в „Под липите“, питах за него и ми казаха, че е заминал за САЩ… Докато един ден се чухме. Не, не бил емигрирал. Напротив. Но винаги е искал да кара голям камион. И напуснал банката, огромната заплата… И понеже мечтаел да кара голям, ама много голям камион, каквито имало само в Америка, Сашо заминал. Не зная какви мечти сме осъществили ние. Защото да станеш лекар не е кой знае каква мечта – осъществена е мечтата ти, ако като лекар си спасил много, много човешки животи… Не зная, ако си станал учител дали се е изпълнила мечтата ти. Защото, за да е изпълнена тази мечта трябва да си научил детето не само, че „две плюс две е четири“, а да си го научил да мечтае с тези цифри. Това, че четете това от мен не значи, че съм станал писател. Защото, според мен, да съм писател не значи само да ме четете, а и да казвам нещо, да ви одраскам мозъка, да предизвикам такъв земетръс в него, че да се издигне като планина още една гънка в него... Докато Сашо… О-о-о, Сашо направи много неща. Първо спря да му тече носа. И после заряза всичко, за да се върне в детството. Тогава, когато всички мечтаехме, но никой не можеше да се върне, за да осъществи мечтата си… Ами, това е…