ПИЩОЛ

(Тридесет и пето писмо)

На Жоржи, Милена и Милица

„Ти че ми мене кажеш како я причам… Па, Богу ти я ебем“… И като го подпуках – с шамари, с ритници, с юмруци… Докато го наврях накрая в някакви храсти. И някъде към края, когато вече го довършвах, почти в момента, в който леко го отлепих от земята и той полетя към храстите осъзнах, че се намирам в Ниш. Че това е друга държава. И че може да не съм го разбрал и правилно. Пък и татко го няма – бяхме го оставили с мама да си пие в Габрово на Дядо Дянко. Може само да ми се е сторило, че, според него, „причам на немечки“ и това значело „да съм я фашист“… Брех, твойта… Ама ти на мене ли ще викаш „фашист“, и тръгнах пак към храстите, забравяйки, че съм в Ниш, че татко някъде в Габрово, вероятно в „Телевизора“ на Дядо Дянко пие и само след миг може да продължи да пие за „Бог да ме прости“, защото това е Ниш, Югославия. И си плюх на петите. И право в двора на чичо Новица, покрай синовете му, покрай Милица, покрай Чичо Новица, който ме учеше на сръбски, покрай така вкусната кокоша чорба… И право под леглото… Чичо Новица беше полицай. Ама толкова добър полицай едва ли има на света, защото от години имаше някакви квартиранти, които даже не му плащаха наем. На всичкото отгоре не искаха да напуснат и трябваше мама, която двадесет години не беше стъпвала в Сърбия, да се заеме вместо него, собственика, със случая. За един час мама успя да се справи с положението и чичо Новица се радваше, че тези квартиранти вече не обитават неговото жилище. Мама можеше с целия свят да се справи, ама аз не можех да разчитам на нея. Защото, освен че беше много справедлива, така също беше и много безпощадна. Нейната безпощадност можеше да се сравни само с пословичната и критичност. Особено към сина си. Озърнах се под леглото – гледам, друг син няма. Значи за мен става въпрос. И целият справедлив майчин гняв щеше да се изсипе връз мен. И то защо – защото не съм научил добре сръбски от чичо Новица и може да не съм разбрал правилно момчето. Което вече водеше баща си и чувам, как влизат и те в двора. В този момент бях навит да ми изядат чорбата (а аз много обичам кокоша чорба), само и само да се вдигнат от двора и да не се заседяват като квартирантите, които чичо Новица без мамината помощ няма да може пак да изгони. „Добър дан„, „Добър дан“. „Изволите, комшу“… „Ща могу за тебе да сторим“… Ама новият заселник мълчи като на разпит и стиска ръката на сина си. Поне дума да каже, а „он кюта“… Кюта, та се не трае. Да не чака камионът с багаж да дойде – да се нанасят. По едно време отвори уста и каза нещо по мой адрес, но мама не я вкара в риториката си, защото тя вече беше настръхнала на двора. Но не беше настръхнала на тях, повече ми приличаше да е настръхнала от справедливост, което значеше, че боят ми е вързан в кърпа. И даже може да ми увие малко и в бохча – за из път. Чичо Новица се чуди какво да направи. По едно време се сети, след като стана ясно, че техният гост е понабил малко комшийчето, да го попита как точно е станало. И момчето призна, че съм му заприличал на „немац“, а „немци са фашисти“ и, значи, ме е определил като такъв. Че като го почна баща му. Не се заселиха в двора на чичо Новица. И чорба не ядоха. Ама момчето двойна порция бой изяде. Първата бе от мене, втората – от баща му. Дали и майка му не го е срещнала някъде на прага. Там нямат Дебелянов „Да те посрещне старата на прага“, друга е сръбската. Там всеки си има личен Бог и всеки Бог е сексуално активен. И го ползват и за мъж, и за жена – зависи навън, или навътре е насочено онова „Богу ти я…“ и т.н. Измъкнаха ме изпод леглото, сложиха ме като герой на масата, а аз се чудя виновно ли да гледам, или оптимистично… По едно време чичо Новица извади един пистолет. Барабанлия. Не като истински, съвсем истински пистолет си беше. Само барабанът му го нямаше. Ама имаше дуло, имаше спусък, имаше… Съвсем истински пистолет. „И само пази на границу да ти го не узме некой…“… А там какъв страх брах във влака, докато го стисках под мишницата под зорките очи на митничарите… Ама мама беше с мен и не беше много страшно… И сега още се питам защо брах този страх, като на всичкото отгоре бях въоръжен. С истински пистолет. Без барабан и патрони...