(Тридесет и четвърто писмо)
Да не ми се сърди Иван Вуцов сега, но тогава брат му заради него много бой отнесе. Където го зърнех в двора на училище „Петър Берон“ в Бургас го почвах. Докато не го съборя на земята. Ама аз паднал човек не бия, изчаквах го да се изправи и пак го почвах. Горкото момче. И всичко това заради по-големия си брат, който успя на някакво световно първенство – дали не беше Англия? – да вкара два автогола. Не, че съм голям запалянко на футбола – аз и сега не гледам футбол. Не обичам колективните спортове. Виж, бокса… Боксът е друго нещо. Особено, ако го използваш срещу брат на футболист, който е вкарал два автогола на българския си отбор на световно първенство в Англия. Хубав език имаме. Казвам „българския си“ отбор, вместо „собствения“, „неговия“… Така хем казвам, че отборът е български, хем, че той го е съсипал на това първенство. А тези неща ги помня не за друго, а защото тогава чаках да свърши по-бързо този пионерски летен лагер по две причини. Мама ме чакаше в Габрово и още от автобуса се качихме на автобус за София, и от там – за Сърбия. За родното и село. А другата, не по-маловажна причина бе, че се напикавах нощно време и ме беше срам от другите деца. Дали пък не съм го бил и заради това малкия Вуцов – по-малък от брат си, но няколко години по-голям от мен. Сигурно съм искал да покажа на другите деца, че ако почнат да говорят за подмокрянията ми ще го отнесат боя като него. Спомням си, че бях в четвърти клас. Това беше единственото ми ходене на пионерски лагер. Някои сега си изкарват летните лагери като дисидентство някакво… Пионерски, пионерски, ама лагер… Както и да е… Та от пионерския лагер с мама тръгнахме към Западните покрайнини на Социалистическия лагер. Сърбия. Мама е родена там. Мама не си е сменяла родината. Световните сили са сменили родината на мама и по тяхна воля родените в онези краища емигрират после пак в родината, където са родени. Много сложно става за обяснение. Всъщност, мама е родена В Сърбия, на територията на България преди Ньойския договор. Не беше ходила в родното си село от 1945 година, но тогава казваше, че от двадесет години не е била ходила там. Значи е било около 1965 година. За мен Сърбия тогава носеше нещо романтично-героическо. Защото дядо ми са го изкарвали нощно време сръбските граничари на разстрел, понеже не е давал на децата си да ходят в Сръбско училище. Сега се чудим как да изпратим децата си да учат в чужбина, а тогава те направо са се учили в чужбина без да минават дори границата за това. Мама е могла да казва, че е учила в чужбина спокойно, без да уточнява какво точно е завършила. При нашия манталитет това е могло да и отвори много врати. Но мама не беше такъв човек. И никога не е спекулира в живота си с чуждестранното си образование. Сигурно нейният учител цял живот е раздавал светлина, защото ми подари тогава джобно електрическо фенерче, с което нощем се завивах после под юргана, за да чета книжки. Честна дума, аз това фенерче нито един път не съм го използвал с учебник по математика. Което ми пролича за кратък период от време при моя учител по математика и физика и класен ръководител в Шесто основно училище „Митко Палаузов“ Димо Мянков Димов. Ако му бях казал някога, че се завирам под юргана, за да чета с джобно електрическо фенерче, сигурно щеше да ми изчисли лумените, използвани за това, ъгъла на кръстосване на светлината с формулите, геометричната прогресия на пречупването на светлината под юргана… Ползването на това съоръжение обаче ми личеше при учителката ми по Български език и литература Недка Пенева. Все пак, за това е помогнал бившият учител на мама от нейния престой като ученичка в чужбина. Единственото, което ми е останало от Димо Мянков Димов май е способността ми да превърна минусите в образованието на мама в плюсове, обявявайки чуждестранния и престой в учебно заведение. Гледах на Сърбия по два начина тогава. Героичния, заради перипетиите на дядо и семейството, изкарването на разстрел, влачещата се плацента на баба, която след раждане последва дядо ми и застава между пушките и него. И романтичният детски поглед на теле, попаднало в кълчища. Радостта на роднините, дядо Георги, който позна мама покрай мене, защото го обърках с дядо ми Андон. Всеки ден той слизаше шестнадесет километра до с. Одоровци, за да седне с приятели да изпие едно юзче ракия. И после обратно шестнадесет километра до Вучидел, сгушен под връх Руй. Приятелството може да се измерва в километри. Тридесет и два километра всеки ден, без да пропусне нито един ден в годината. Това прави единадесет хиляди и шестотин и осемдесет километра всяка година. За да изпиеш с приятели само тридесет и шест литра и сто грама ракия… И изведнъж мама… Със сина си, който е на годините, на които тя е напуснала този край… Нека Димов да изчислява из Рая диаметрите на кръга и хипотенузите на триъгълника, но тази сметка с километрите на дядо Георги, който в същото време е бил само на седемстотин километра от родния си брат и не се видяха до края на дните си… Математиката на духа няма нищо общо с Питагоровата теорема, другарю Димов, тъй да знаеш. От мен да го знаеш – нищо общо нямат. И двамата живееха в единствената си България, разделени от полоса от няколко метра. А правеха хиляди километри в годината, за да изпият по едно юзче с приятели. Без да могат да прескочат една полоса. И преди няколко години взех едно пластмасово бидонче, напълних го с пръст от гробовете на баба, дядо, вуйчо, леля, мама… И отидох горе, във Вучидел. И върху гроба на дядо Георги, на леля Дарка – сестра на мама, двора на родната им къща там сипах пръст от бидончето. После го напълних с малко Родина и я върнах на гробовете им в България… Просто им взех по една шепа Родина. Не повече. Толкова, колкото им трябва. И колкото искаха…
Няма коментари:
Публикуване на коментар