ЕДНО ИНТЕРВЮ ЗА В-К "ГАЛЕРИЯ"

- Шестдесет и пет разказа. Защото ставам на шестдесет и пет години. Детството през погледа на шестдесет и пет годишния човек. Нещо като залезът, който иска да си спомни времето, когато е бил слънце…

- Казвате, че разказите са 65, колкото годините ви на този свят. Това означава ли, че всеки от тях е свързан с определена година?

- …но не са свързани по този начин. Това ще го направя за стогодишнината. Сто разказа, като всеки ще бъде спомен от определена година. Ако въобще имам памет тогава. Благодаря за идеята. Когато дойде 2056 година ми припомни – ще излезе с посвещение за теб. Идеята също е част от безсмъртието…

- Защо озаглавихте книга „Писма от килията на смъртния“, като килия ли чувствате живота?

- Смъртта е безкрайност. Ние идваме от смъртта, пресичаме живота и пак влизаме в смъртта. Може би в различна смърт от тази, от която идваме, но смърт, все пак. Първоначално заглавието беше „Писма от килията на смъртника“… Но с моите треперливи ръце съм сбъркал. Понякога изкуството се ражда в грешката. Не с нея, в нея. Особено в литературата, където сечивата са думите. Нещо като ренде, което от употреба се е наранило. И тази рана от рендето оставя следа в гладката повърхност. Това зъбче прави изкуството. Така, както стойността на мозъка е в неговите гънки, а не в неговата гладкост. „Смъртника“ конкретизира. При това си смъртник след присъда. Докато „смъртен“ носи привкуса на вечност. И така – сбърках красиво. Така, както красиво са бъркали някога жените с мен. Тези малки грешки, които оставят не само „драскотини в паметта“, но и взривяват стени в сърцата ни.

- Кой е най-важният урок, който научихте в живота си досега и кое е най-голямото предизвикателство, през което сте минал?

- Няма маловажни уроци. За да научиш висшата математика трябва да научиш най-маловажното – числата. За да се напише една дума трябва да научиш буквичките. След това да се научиш да правиш изречения. А после разбираш колко безсмислено говориш, защото не си се научил да четеш. Ето, това е важен урок. А най-голямото предизвикателство, не само за мен, е да научиш всичко. Не да се превърнеш във всезнайко. Просто да обхванеш всичко. И разбираш един ден, че знанието не е проститутка, която може да си легне с всеки. И започваш да си подбираш областите.

- Как гледате на живота у нас в момента – ковид кризата, политическата криза, протестите...? Какво най-много ви притеснява, кои са най-големите ви тревоги?

- Животът е прекрасен. И много по-крехък от нас самите. Защото не винаги може да изтече през превърнатото в сито тяло. Животът може да се строши и вътре в теб. Имам една максима: „Животът е единствената ситуация, от която няма да излезем живи“… Това е най-оптимистичното нещо, което съм измислил. Защото от всяка ситуация може да се излезе жив – само от живота не можеш. Там задължително трябва да си мъртъв. Но Ковид кризата ни обедини срещу смъртта. Въпреки естествения изход от живота, човечеството се обедини срещу смъртта. С мерки, с маски, с лекарства, ваксини. Защото пандемията е предначертан край, а човечеството не иска да му предричат края. Ние всички сме склонни да отидем на врачка, да ни гледат на кафе. Но всички до един не искаме да знаем кога ще умрем. Искаме да знаем как ще живеем, но не и кога ще умрем. А изведнъж някакъв грип ти брои дните, минутите, приятелите… Ето срещу какво въстана човечеството. И слава Богу…

- Какво очаквате от предстоящите избори? Ще гласувате ли?

- Разбира се, че ще гласувам. Според мен в момента има два вида идиоти. Първият вид са тези, които няма да гласуват. И вторият вид са тези, които ще гласуват против. Аз ще гласувам „За“… И, според мен единственият правилен избор е ГЕРБ. Просто не мога да гласувам за хора с психични отклонения. Оказа се, че лудостта е по-страшна пандемия от Ковид в момента. Предпочитам да ми блестят отстрани на аутобана житата, отколкото очите на Мая и Корнелия от телевизионния екран…

- Какво ви спасява в трудното време, в което живеем? В какво вярвате?

- Въпросът съдържа още един въпрос: „Какво ме е спасявало от лесното време“… Ами от лесното време ме е спасявало трудното време. Нали си спомняте Ницше: „Всичко това, което не ме убива ме прави по-силен“… Никога не съм живял лесно. Защото такова нещо просто не съществува. „Лесното“ е капанът за наивници, в който влизаш неподготвен за предстоящото… А, иначе, мене от всичко ме спасява работата и безсънието. До такава степен не мога да спя, че се чудя как ще издържа една-две вечности със скръстени на гърдите ръце. Не е за мен тази работа. Въобще, смъртта не е за мене…

- Има ли история, която бихте разказал на човек, стигнал до отчаяние?

- И ако му я разкажа какво ще стане. Всеки изпада в характерни за себе си ситуации. Ако характерната му ситуация е отчаянието какво мога да направя? Да го нося. Да го пренеса през локвата, през пропастта… Животът е създаден за силните. Слабите не еволюират – те си отиват от живота. Само силните еволюират.

- Според вас накъде отива светът?

- Не знам. Ако знаех щях да отида да го посрещна. Да омеся питка, да купя сол и чубрица… Да го закича със здравец. Не са ми по вкуса тези догадки. Този въпрос е за дълбокомислени сноби като Георги Господинов и цялата „интелектуална“ снобария. И докато те чакат паричния еквивалент на своите предвиждания аз еволюирам… И съм готов да продължа напред, а не да чакам като врачка да ми подхвърлят в паничката някоя стотинка…

- С какво се занимавате в момента, работите ли върху нещо ново?

- Да. В момента давам отговори на въпросите Ви. А иначе – държа в будно състояние мозъка си. Защото не обичам да сънувам това, което правя. Защото, като се събудя ще разбера, че нищо не правя. Сънят е еманация на нищоправенето…

Харесване

Коментар

Споделяне