ТЕЗИ, КОИТО ЛИШИХА БЪЛГАРИЯ ОТ НОБЕЛОВ ЛАУРЕАТ

Не, че имам претенции. Но наблюдавам по себе си. Колко време загубих, колко разкази и романи не написах, докато такива еднодневки като Слави Трифонов, Румен Радев, Корнелия Нинова, Тошко Йорданов и редица още насочват вниманието ми към тях. Защото Некрасов бе казал: "Поет може да не си, но гражданин си длъжен да бъдеш"... И сериозни автори, а такива дано да има, трябва да се занимават с полуидиотите в политиката. Защото в България е пълно с идиоти, но няма нито един Достоевски. Защото полуидиотите избиха десетки като Достоевски в България. Така те нито станаха пълни идиоти, нито един от избитите не стана, за да си завърши своя идиот. И се чудя кого ще държим отговорни за ненаписаните книги, ненарисуваните картини, некомпозираните кантати, неоткритите химически формули, неизследваните вируси и бактерии, които произволно се разпространяваха между нашите медици по площадите, докато те протестираха заради неполучените заплати... Колко Нобелови награди се превърнаха в стъргалки пред Парламента, колко Олимпийски титли се превърнаха в червени килими откъм задния вход на Парламента... Лилипути занимаваха поетите, писателите, художниците и композиторите със себе си. Издигаха се на пиедестали. Срещу обещание за намалени данъци на книгите, за нов Закон за авторското право ставаха център на произведения, в които не трябваше да присъстват. И никой не стана да каже: "Искам да си напиша книгата. Оставете ме на мира с вашите дребни щения. Аз нося в себе си онази книга... " Аз нося в себе си онзи маршалски жезъл, както бе казал Суворов. Но ни е срам да си признаем, че можем да пишем, защото тези медийни продукти политиците в медиите стърчаха над нас. Медиите им обръщаха внимание поради своята непросветност. И непросветеност... И Нобеловите награди потъваха из плисетата на разни Корнелии, Татяни, Маи - защото техните мозъци са в плисетата на полите им, не там, където мозъците се нагъват. Защото, за разлика от фустите и ръбовете на панталоните, мозъкът трябва да бъде добре омачкан, за да го покажеш навън. Но ние трябваше да го пригладим, да му пуснем по една ютия сутрин - да не се изложим пред тях... И кога ще се появи този, който ще каже: "Писна ми от вас. Не искам да съм гражданин, искам вие да сте граждани. Защото аз нося една Нобелова награда в себе си. И вие трябва да й подсигурите време... Вече достатъчно осигурихте на българското изкуство отрицателни персонажи..." Ами, това е...