Ходех за гъби. Може би от тогава ми е навикът да ставам в три и половина сутринта. Или защото ставах в три и половина сутринта можех първо да хвана гората и да търся гъби. Бе в началото на деветдесетте години, когато тези, които не можахме да открием в Западна Европа като работодатели, те ни намираха тука на място. В България ядяхме гъби тогава, когато нямаше какво да се яде, а в Италия, Франция и Германия гъбите бяха деликатес. И аз ставах сутрин и хващах гората. Килограм манатарка вървеше тогава около осемнадесет германски марки (Господи, вече има и забравени парични единици). При заплата от десетина марки месечно човек можеше за един ден да изкара половингодишна заплата. И гъбите станаха основно препитание. Първо качество се продаваха за пари, а второто качество бяха за ядене. Случвало ми се е да намеря и сърнели. С парите от манатарките се купуваше пиене, а сърнелите се печаха. Сложиш я с шапката надолу, а бърдото се поръсва със сол. Може и малко масълце да се сложи – ако предвидливо с парите от продадената манатарка не бе купено само пиене, а и пакетче масълце. Но аз бях млад и непредвидлив. Свободата бе млада и непредвидлива. А светът около нашата младост освен непредвидлив бе и непредвидим. Един ден намерих седем огромни сърнелки. Бях сам вкъщи. Толкова сам, чак се чувствах единствен. Сложих гъбите във фурната. И тишината бе толкова оглушителна, че чувах как крушката над главата ми свети. Толкова сам и толкова единствен. И сложих телефона на масата. Дори със затворена слушалка чувах да дава заето, защото бях толкова сам и толкова и толкова единствен. А след като човек е толкова сам и толкова и толкова единствен би трябвало „Бърза помощ“ да нямат никаква работа вече, си мислих. И реших да проверя. Но бях толкова сам и толкова и толкова единствен, че когато отсреща вдигнаха телефона си помислих, че това съм аз. И защо трябва да хабя импулси, след като мога да си говоря сам и насаме със себе си. Но се обади друг глас. И аз помолих този глас след два часа да дойде вкъщи. Така му казах. Казах: „Вижте какво, сядам да ям гъби. И оставям входната врата отворена. Живея на ул. „Младост“ 20, на четвъртия етаж. Влезте и ако съм се отровил направете необходимото“… След два часа се оказах пак сам и единствен и пак се обадих до „Бърза помощ“, която не се бе отзовала на повикването ми. Никой не си гледа работа-та в тази държава. Хем им казваш лично, че ако не дойдат може и да не си между живите… И им се обадих. Имали ми доверие… Тогава разбрах, че доверие ми има и цяла Западна Европа, щом купуват гъби от мен. Ходех всеки ден за гъби, а след десет часа започвах да събирам информация, защото работех като кореспондент на в. „Новинар“. Правех показно как става това на колегите и в полицията ме бяха кръстили „Полковник Стоянов“. Ако имаше произшествие със смъртен случай – убийство, обесен, прерязал с бръснарско ножче вените си, труп с шишенца от лекарства край себе си – аз бях човекът. Полицията не даваше информация, аз набирах телефона в дома на мъртвеца (грях ми на душата и Бог дано да ми прости), извинявах се най-учтиво, казвах: „Полковник Стоянов се обажда, преди малко говорихме, но забравих да питам“, от което единствено вярното беше, че съм Стоянов. И хората казваха всичко, дори това, което не бяха казали на разследващите. Но от друга страна бях един вид „Телефон на доверието“, защото си признаваха всичко хора-та. На тях им олекваше, а аз имах нужната информация за вестника. Което значеше заплата, в случай, че не намерех гъби на другия ден. Ходенето за гъби освен всичко останало, поддържаше и тялото ми, защото всеки ден правех поне по двадесет километра пеш в пресечена местност. Даже си направих ламперия вкъщи. Всеки ден си смъквах по една сопа от гората. Подпирах се по нанадолнищата на нея, в случай, че се появи животно също помагаше. Случвало се направо със сопата, целият окалян да отида директно на пресконференция. Веднъж Първанов дори пръв започна да ме пита, вместо аз него, къде съм бил с тази сопа. И аз му признах, че това е предизборната ми бюлетина. А ми е идвало да я превърна в такава. Но всеки ден се прибирах с една сопа вкъщи и я подпирах на стената. Бях започнал да облицовам и терасата. Апартаментът заприлича на овчарска кошара. Книги, картини и аз в кошара. С такива „предизборни бюлетини“ можех да въоръжа вече цял електорат… Един ден минах през колегата от друг вестник, а той паникьосан. Няма никаква информация. Никаква. Суша. И аз му казах, че съм видял стадо диви прасета. Глигани съм видял в гората. И на другия ден всички вестници осъмнаха с челно заглавие: „Тридесетметрова ела спаси поет от стадо диви прасета“… Така се роди жълтата преса у нас.
Няма коментари:
Публикуване на коментар