Имам един познат, който респектираше в конфликтни ситуации околните като им показваше различни документи. Журналистическа карта, писателска карта, карта за градския транспорт. Хората омекваха веднага, не знаеха какво се крие зад картата… Щом е карта – власт е. Няколко пъти си показа и личната карта и никой не поиска да я види пак. Карта се показва със съответния жест. Иначе, дори и ченге да си и картата да ти е истинска, пак никой няма да ти повярва. Ще я помислят за фалшификат някакъв. И няма да се спрат пред нея. Значи всичко идва от фигурата… Ако имаш фигура, съответните жестове към тази фигура – каквото и да покажеш, ти си човекът. Иначе каквито и знаци да има картата – метални или рисувани, щитове, мечове, лаврови венци и житни класове, лъвове – все едно… Освен лъвове цял зоопарк да имаш изрисуван на картата – пет пари не чини. Моят познат показваше личната си карта и отсреща всички бяха готови да му козируват. Подкосяваха им се краката… Аз например с часове съм ухажвал момиче, а той идва, неволно си показва картата – и момичето готово на всичко. Отявлени престъпници съм виждал как като им покаже картата са готови да тръгнат пред него. Дори пътят към затвора са готови да му покажат, стига той да ги заведе до там, защото с нищо не били заслужили тази свобода и тъй им се падало… Има и друг вид хора. Някои от тях трябва дълго да убеждават околните, че са луди, че имат жълта книжка, ама в момента са си я забравили вкъщи и не могат да легитимират своята хронична заболеваемост… И никой не им вярва, докато не стане този някой, не тракне с кецове посред зима пред тях, не изпружи ръка напред и малко нагоре в диагонал и не изреве с пълна сила: „Хайл… който и да си“… Чак тогава се оглеждаш по навик за уличен телефон и пипнешком търсиш монета от две стотинки в джоба да се обадиш до „Бърза помощ“, като дори се опитваш да си спомниш кой телефонен номер беше за медицинските служби – 140, 150, 160 или 166… Но вместо две стотинки напипваш мобилен телефон и едва тогава разбираш, че това с двете стотинки остана в седемдесетте години на двадесети век, после станаха пет стотинки, после изчезнаха уличните телефони и има само един телефонен номер 112 за всичко – Спешна помощ, полиция, пожарна… Има и такива, които не е нужно да ти показват жълтата си книжка. Ръцете им нещо плетат непрекъснато и си говорят, говорят – сякаш имат не един, а два блутута в ушите си. За всеки Господ отделен блутут имат и отделни гласове чуват с ушите си… И ги различават, не е, да кажеш, да ги изчакват да им говорят. Не… И на двата гласа отговарят, при това с различна интонация. Личи им, че различни разговори водят. Същата работа е и в изкуството. Има художници, които стават абстракционисти още като хванат четката. Защото те молив не знаят какво е. И човешка фигура не искат да нарисуват, и перспектива не знаят какво е в живописта. Виж, перспектива в живота знаят какво е и непрекъснато ни убеждават, че са художници, но не ги разбираме и перспективата в живописта е тяхно дело… Други стават абстракционисти защото им е омръзнало да рисуват с молив. Или са разбрали, че не им се удава. А има и такива, като него, които не могат да си говорят с два блутута. И не, защото не могат да си купят – те и тези, които си говорят през блутут със своя Бог не знаят, че с тях говорят. Защото той не чува гласовете на своите Божества. Те му говорят с цветове. Явят му се един път червени, после посинеят от гняв, после… После минат през дъгата и той вземе, че омеси всичките си богове. И те така се омешат, че заприличват на душата му – една такава многоцветна, многоцветна. Чак шарена… Но той това не го знае. И ние не знаем това. Само знаем, че трябва да се държим добре с него. Не, че ще ни направи нещо. Не. Ама ще ни нарисува. Ще ни слее със своите си божества и край на мирното съвместно съществуване. И така, докато боговете му се размесвали в главата, той срещнал един приятел. Много добър и услужлив бил тогава моят приятел. След този случай обаче се промени… И аз да бях, и аз щях да се променя. Дори, мисля си, когато ми разказа историята този мой приятел, и аз леко се промених. Но не го показвам. „Здравей“, казал единият на другия и другият отвърнал: „Здрасти“… „Ти, рекъл първият на втория, ще ми помогнеш ли да оправим покрива“… „Аз не разбирам от покриви, ама да ти помогна“… И първият казал, че и той не разбирал, но знаел какъв е проблемът и щял да му показва… Вторият се навил и се качили на тавана. После се качил и на покрива, докато първият през капандурата съвсем абстрактно започнал да му обяснява коя керемида точно да премести и къде точно да я сложи, за да не му капе нощем, защото чувал с едното си ухо, че му капе покривът и не можел да спи и след третото хапче. Отдолу хората гледали как вторият пристъпва от крак на крак и мести керемидите, без да е обезопасен по някакъв начин. Само първият дето го държал за крачола на панталона. Когато свършили и слезли долу – а свършили тогава, когато капчукът спрял да капе в едното ухо на първия – първият попитал втория: „Ти нали знаеш, че съм луд“… Вторият го погледнал, погледнал и хората, които го насърчавали да каже истината, защото този наистина е луд и току-виж направи нещо. И вторият казал: „Знам… Как да не знам“… Тогава първият доразвил въпроса си: „И въпреки всичко, въпреки това се качи на покрива“… Вторият казал, че са хора и трябва да си помагат, ама абстракционистът не го оставил да довърши и рекъл: „ И не те ли беше страх, че можех да те бутна. Защото, нали знаеш, че имам жълта книжка“… От тогава вторият заобикаля къщата на първия, да не би да повторят и да се наложи пак да мести керемиди. Защото не можел да отказва… Не за друго… И един бял кичур, като разместена керемида се появил в косата му...
Няма коментари:
Публикуване на коментар