ПЕТЕР ЮХАС

Най-хубавото нещо в Унгария не е гулашът. На мен гулаш Петер Юхас ми готви и в България. И тогава се състезаваме не кой най-добър гулаш ще направи, а кой ще сготви най-хубаво това, което най умее. Петер ми прави гулаш, аз му готвя боб. От мен обаче по-добър боб готвел Константин Павлов. Той и стихове по-добри пишеше. И не само от мен, а и от другите пишеше по-добри стихове. А гулаша на Петер не мога да го сравня с друг гулаш, освен с неговия. И когато му отидохме на гости опитахме навън да ядем гулаш, ама не е същият като на Петер. Въпреки че от гулаша дори на Петер в Унгария са по-вкусни пържолите. И то пържолите на двореца. Там ги пекат на открити скари. На входа. Да се чудиш пържола ли да ядеш, или двореца да видиш и отвътре. И, ако може, да го разглеждаш с пържола в ръка. Ама не дават. Уж никъде не пише, че не дават, ама се досещаш. По това се разбира и отличава българинът извън България. Той спазва не само законите, ами и наредбите. Ако видиш някой да разглежда галерия в чужбина без закуска в ръка, или поне сладолед, той задължително е българин. Защото българинът обича да спазва неписани правила. Това е бунтът на българина. Ако османлиите имаха закон против въстанията още щяхме да замисляме Априлското въстание. Докато не отменят въстанията в конституционния съд на Империята. Ние и заради това си викаме освободители отвън – друг да нарушава законите вместо нас. А пържолите в Унгария са хубави, защото излизат от скарата даже изгладени. Ако са панталони ти идва да ги обуеш – с такива остри ръбове излизат пържолите в Унгария. Защото върху тях, докато се пекат на скарата, са сложили ютия. От онези големите ютии, дето баба вадеше от празник на празник да изглади на дядо сватбения панталон, с когото го погребахме. Гледаш, нищо и никаква пържола, пък цвърчи двустранно и даже вътрешна коричка хваща. Защото тази ютия й тежи… А ютията е пълна с жар. И първо изяждаш поне една пържола, защото културата на една страна е нейната кухня. След това идват онези живописни платна, рисувани от онези, които са виждали два пъти пържоли в живота си – в детството си. А после – сънуваните от детството пържоли. Голямото изкуство с празен стомах не се прави. Да сте виждали гладен готвач. Пък първите, които представят една страна са готвачите. Заради това Петер Юхас, като ми дойде на гости и възпрятаме ръкави да готвим. Той – гулаш, аз – боб. Ама чак като видях тези ютии разбрах защо Петер един път не направи пържола у дома. Защото не можеше да носи ютия с жар в самолета. Щяха да му я таксуват за свръхбагаж. И друго нещо разбрах за българина покрай Петер Юхас – българинът се гордее със своята азбука. Ама навън. В България пише по стените любовните си послания на латиница, а в чужбина – на Кирилица. Защото българинът не обича, той наказва. Наказва първо майка ти, после леля ти, сестра ти… И ги наказва в пожелателно наклонение. Заради това го прави на латиница. Защото се срамува от пожеланията си. От най-древно детство така е научен. Пожелай нещо на гостите, го съветват българчето от дете. И то на прага пожелава майка ти, и гостите се смеят, и родителите се смеят, защото разбират, че детето не разбира, ами така е научено. Ако трябва да се напише истински Наказателен кодекс в България и той да бъде спазван стриктно от всички българи, то този кодекс трябва да е писан в пожелателно наклонение. Като се започне от майката, та се стигне до всичките й деца поименно. Това е истинският Наказателен процес за българина. Петер Юхас първи доказа, че унгарците са прабългари и са оставили в езика си триста прабългарски думи, докато ние само десет. Заради това, като дойдеше и видеше сина ми започваше с: „Христо, това дете как прилича на баща си… И малко на теб“… Заради това всички българчета приличат повече на съседите, отколкото на бащите си. Защото винаги делим нещо със съседите – межда, джанка на междата, кокошка, прескочила плета и кацнала в тенджерата на комшията. И се започва взаимна наказателна акция в съответното пожелателно наклонение. Е, как при това положение детето ти да прилича на теб, като е заченато в псувня?... И установяваш, че българинът се гордее със своя словесен произход, като прочетеш на някой от мостовете на Дунава Българския наказателен кодекс до девето коляно. На Кирилица. Защото Кирилицата е нашата представителна азбука. Като панталона на дядо – само за официални случаи. И понеже Петер Юхас доказа, че в унгарския са останали триста прабългарски думи, хващаше самолета и идваше в България, където използваше пожелателното ни законодателство на воля. И си мечтаеше жените с хубави крака да са стоножки. Но се спираше от създаване на такъв хибрид само пред мисълта, че ще се наложи да обслужва петдесет дупета. Толкова често идвал в България, че се страхувал в насрещния самолет да не се разминава случайно с Петер Юхас. Един ден, между два гулаша и един боб ми каза, че сигурно е последното му идване в България. И когато отидох аз в Унгария, вместо той да дойде в България ми каза, че започнал да отглежда раци. Сериозен бизнес е това, ама не може ли да остави някой работник, докато си правим гулаш в България. И тогава разбрах, че е болен. И не мога ли да го взема с колата да се сбогува с България. След месец да съм готов да го върна. Но още на десетия ден ми звънна да го прибера в Унгария – раците по-спокойно се били развивали на родна територия. Сега е на деветдесет и две години. И се е превърнал в подмол, където щъкат раците… Сигурно заради това, като му се обадя, чувам да кънти гласът му. Като в подмол. И се питам понякога – дали на унгарски така кънти гласът му, както на български кънти… Или само тези триста прабългарски думи така кънтят…