ЕНЬОВДЕН

Тогава нямах работа… И пари нямах. Нямах пари да си купя книга, камо ли за такива жизненоважни неща като цигари, алкохол и храна… Степенувам по важност. И, все пак – книгите бяха на първо място. Пияница като мен – аз не бях „пиянде“, а пияница – да задели пари за книга, вместо за гроздова е направо абсурд. Всъщност, това е разликата между „пиянде“ и „пияница“… Пияндето от залъка си ще задели за пиене, но от пиене да задели за залъка си – никога. Докато пияницата от пиене може да задели за книга. Или за хляб за семейството. Нищо и никакви думи, чието значение е забравено вече. Така е, когато книгата отиде на заден план. Или единствен пример за привързаност към писаното слово в семейството е да се завие сланина във вестник, или книга да се забие на пирон в клозета поради липса на човек от семейството, който да открие тоалетната хартия. Странно, по онова време хората се редяхме на опашки за книги. Презапасявахме се с книги. Сега се презапасяват с тоалетна хартия. Времената се менят, хората – не. В този смисъл българинът е книжовен човек, но във всички случаи ползва хартията в крайна сметка на изхода… Това не беше смешно, ама и никой не е казал, че ще ви пиша смешен разказ. Тогава си броях стотинките за книга, а с остатъка минавах през кръчмата. Хората обичаха да пият с мен, защото им икономисвах много пари за четене. Просто им разказвах какво съм чел, с ремарките и пояснителните бележки и те имаха или икономическа изгода, или финансова да почерпят. Защото спокойно се оправдаваха с наученото от мен пред жените си, че са минали през библиотеката. Ако не ми стигаха обаче парите за книга, да речем с десет стотинки, аз пак влизах в кръчмата, защото тази мъка иска давене. И се отдавах на страдания по пропуснатата възможност да си взема някоя книга. И, странно, никой от компанията веднъж не реши да ме почерпи с… книга. Напротив. Включваха се в страданието ми и горко съжаляваха, че са пропуснали възможността да им разкажа какво съм чел. Защото просто не бях прочел тази книга. А можеха да ме почерпят с книга по Коледа. Или на Игнажден – аз тогава съм роден. Благодарение на което мога с гордост да заявя, че на която жена съм бил първият е станала лека жена после. Така поне е избегнала страдания по непосилни диети. Защото за морала диета няма. Моралът е състояние на духа, при който колкото повече наедрява, толкова повече не иска да спазва диета човек. Да вземем Рубенс… Господи, колко морал има в голите тела, които рисува… От днешна гледна точка никой не би си легнал с такава жена, което значи, че Рубенс е най-моралният художник на Ренесанса. Разбира се, че няколко водки можеха да преодолеят естетиката на Рубенс. Но той не е рисувал за български колекционери, които по негово време са се чудили как да спасят жените си като работна ръка от отоманците… Живеех тогава в Смолян – много след Ренесанса, разбира се. И живеех предимно с правнуците на тези, които най-много се гордеят с някоя прабаба, която на младини е скочила от някоя скала, за да не скочи в прегръдките на османлията. После да се чудиш кой ги е раждал тези хора, които са кръстили всичките зъбери на някоя скочила прабаба от тях. След третата гроздова вече можеха да кажат и точно как се е казвала и по съребрена линия кои точно са й наследниците. Най-хубавото на Родопите е, че мъжете й винаги са заврени под фустата на историята и естествено е да пият там сливова ракия… А човек, като се запие някъде – излизане няма. Свиква с обстановката и уханията. И ако не дойде някой да прещрака три пъти осветлението и да каже „Последни поръчки, моля“, може да забравиш къде си… И с кого съм даже се забравя. Защото има внимателни пияници и следят да не се повториш от вчера. И забележки правят дори на ремарките. Но има и такива – те вече са стигнали нивото на пияндета, на които можеш да им разказваш една и съща книга, а те ще кимат срещу тебе и докато три пъти не платят сметката няма да престанат да питат сервитьора: „Аз какво имам да плащам?“… В такива случаи сервитьорите това и чакат. Даже един пишеше и датата и часа към сметката и така сборуваше. Един път попаднах и аз в такава компания и се съвзех чак на Еньовден. Нямах още мобилен телефон и се прибрах да звънна на кмета. Динко вдигна отсреща телефона, аз му честитих имения ден, а той отсреща – противоречи. За какво ги избираме такива хора – ние ги избираме да слушат, не да противоречат. А той – едно си знае. Бил се казвал Костадин и защо аз съм си мислил, че на Еньовден трябва да празнува имен ден. „Ами, защото, му викам – не те е еня за нищо, затова… Ти мен уважаваш ли ме?“… А такъв рецитал му бях подготвил, само да ме беше поканил…