КРЪСТНИЦИ

Възприемах го повече за мъж на кръстницата ми баба Лала, която на всичкото отгоре беше и сестра на баба ми Йова... От друга страна пък се чудех откъде накъде ще е мъж на баба Лала, след като той е дядо, а тя е баба. Беше мълчалив колкото дядо ми Христо, на когото съм кръстен, с тази разлика, че дядо ми понякога псуваше на някакъв странен език. Баба Йова ме беше научила да псувам, ама само на български и това бе тайното й оръжие, което оправяше обтегнатите отношения със снаха й, която пък се падаше моя майка. Като малък се чудех на тези взаимоотношения и често питах: „Бабо, защо снаха ти е казала това, след като мама също го каза?“… Според мен патриархатът завършва там, където роднинските връзки се изяснят в нечий детски мозък и той започне да осъзнава и превърне в цяло число няколко дробни числа, като дядо, тъст, мурук, Оня… Само кръстникът беше и си остана „Кръстника“, нищо, че беше от една страна дядо Продан, а от друга се водеше пред останалите мъж на кръстница. Наистина мълчеше колкото дядо, но не псуваше колкото него. Или поне не го правеше на всички световни езици и бе разбираем за мен, ако се кача без да види на сътрчишката на каручката, а той по навик изплющи над главата ми с камшика така, както дресьорът на цирка плющи над главите на лъвовете по време на представление. И аз се чувствах като лъв, прескочил високата летва. Той минаваше два пъти на ден покрай къщи. Един път караше сутрин разсад и арпаджик към пазаря, където баба Лала го чакаше. А следобед минаваше обратно с каручката, за да завие ястъците с рогозки, да не би слънцето да ги напече, или, не дай си Боже, се изръси градушка и изпочупи стъклата на ястъците. Понякога се чудех защо е вечно с работни, дочени дрехи и кой му е нарисувал костюм на сватбената снимка с кръстница. Мисля, че дори не е той на тази снимка и баба Лала го е наела специално заради мен, за да има на кого да казвам: „Кръстник, прощавай“, преди да му целуна ръка на Заговезни. Сигурно го е взела под наем, не може да не е така. И на друго се чудех. Как може в двора да държат свой частен камион „Чепел“, лека кола „Москвич – 407“, която беше като умален модел на „Волгата“ до нея, като по онова време на семейство се падаше по една лека кола и то, ако чакаш десет години, докато ти дойде редът… И защо внук му Пламен, който ми беше братовчед и за разлика от сестра му Пепа, баба Лала го водеше на всичките ми рождени дни, беше решил на абитуриентския си бал да отиде с каруцата, вместо с „Волгата“ и, въобще, те тази „Волга“ защо са я взели да им гние в двора… Тя, всъщност, не гниеше. Защото всички дечурлига се катерехме по нея и надничахме през прозорците, докато в гръб не ни се появеше кръстникът – колкото да изплющи опитомително с камшик над главите ни. И тогава всички лъвчета на квартала си плюехме на петите и зад нас оставаше прашна диря, която свършваше чак на „Скока“, който бе на „Турски дол“. Откъдето пък ни гонеше Пенчо Кериния, който искаше да скача от скалата във вира, а на нас ни се ревеше, защото скачаше „турската“ и ни се струваше, че изплисква цялата вода и за нас не е оставил да поплуваме малко. Кръстникът така и нито един път не дойде на рождените ми дни да види какво моряшко костюмче ми бе купила специално за целта мама. И нито един път на Заговезни не го заварвахме вкъщи, където кръстница, след като й целунех ръка, черпеше с бяло сладко, а мама – с вишновка. Рецептата за тази вишновка още я помня, защото всяка година я казваше на мама. Ама мама, докато отиде да купи вишни от плод-зеленчука, татко намираше ракията, а вишновка без ракия не става. Става с вода, ама това е компот и татко отказваше да затваря бурканите и да стои като другите татковци от Дядо Дянко пред къщи и да наглежда казана. Веднъж само заварихме кръстника на вратата и докато му целувах ръката кръстница обясни на мама, че не можел да стои с тези работни дрехи вкъщи да цапа и е по-добре да завие ястъците. Или да среше магарето, че утре трябвало да ходи на пазаря с него. Нито един път не седнах в коленете му така, както сядах в коленете на кръстница. Нито един път не пи вишновка с нас, не яде бяло сладко. Сигурно защото го бяха наели да ми е кръстник, защото и нито един път не го видях с костюм. Седмица преди да тръгне от Дядо Дянко без каручката. Завинаги. Закараха го до гробищата с „Чепела“, защото той го беше купил и ги беше срам сигурно да го държат в двора и за нищо да не го ползват. Та, седмица преди да го качат на „Чепела“ кръстникът мина с каручката покрай къщи. Повика ме, аз приближих и му целунах ръка. Той извади бонбон „Лукче“ от горния джоб на куртката си – сигурно го държеше на чисто там, и ми го подаде. После ми помогна, качи ме при него на капрата. После ме вдигна и седнах на коленете му. И нито той, нито аз се досещахме дори, че след седмица ще мине по този път в каросерията на „Чепела“…