Единственото нещо, за което служеха автобусите бе да й пречат. Никога не бе хващала градски транспорт. Като се замисля, когато духът й поемаше отвъд пак тръгна пеш, а няколко човека носехме тялото й - и тогава отказа транспорт и я носихме на ръце. На 98 години не беше влизала в болница – с изключение на един преглед за гуша. Но лекарят казал, че ненормално се развива гушата и тя тръшнала обидено вратата и повече на доктор не отиде. „Он че ми каже дека да съм я ненормална“… На деветдесет години сипваше в някаква тенджерка най-хубавия боб, който съм ял някога и идваше до вкъщи. Осем километра. Сядаше уж да си почине, казваше ми „Чупе“, каквото и да значеше това, поклащаше глава към мама: „Туге, Боже, туге“ и се вслушваше в краката си. Шестнадесет километра да ме погали, да си покахъри за дъщеря си и… обратно. Носеше целия си гардероб върху себе си – шест бархетни рокли и няколко вълнени жилетки върху тях – лятото. Зимата си слагаше и едно кожухче. От първата глътка ракия зачервяваше бузите. Но се е надпивала с мъжете и после ги е разнасяла по домовете. Веднъж един съсед тръгнал да съди дядо ми за побой, но като разбрал от свидетелите, че баба го е била, напуснал селото от срам. С цялото си семейство. „Само си нагнетох на Ивану црвата“ казваше, като си спомни как е зашила собствения си син с губерка и канап, когато волът Средан го намушкал. Липсват такива жени сега, да бъдат пример и за жени, и за мъже. Веднъж горският я хванал да сече дърва за огрев в гората. Сборили се за брадвата. „Я дръж брадвуту, он дръж брадвуту. По едно вре-ме си го омлатих горскиют, натоварих си дрвъта и си оставих горскию да си лежи у горуту“… С тези дадености, като учих после за Сирма войвода, си мислех, че Сирма е могла само да се учи от баба. Понякога съм си мислил, че не може да не е пощипвала Жана Дарк по бузките: „Чупе, чупе“, докато Жана Дарк свенливо се е червила пред баба. Дядо беше изтощен от войните, но така и запази мъжкото му достойнство. Сигурно оловото в него от войните тежеше повече от дядо... В къщата неговата дума беше закон. Баба дори и не се е замисляла да направи нещо против думата му. Понякога, когато живееха в Дъбован още, където бяха емигрирали от Западни крайни, дядо каже нещо на баба, сопне й се, а тя замълчи и дума не обелва. След три месеца отиваме и ги заварваме – седят зад синията, баба премела пръстения под, вечерят и още мълчат. „Мамо, какво има, защо ти е сърдит тате“, а баба току й отвърне, че миналия път й казал нещо и още не й се извинил. Сигурно и любов са правили така - сърдити един на друг. Лоша дума не съм ги чувал да си кажат. Ама от поглед само се разбираше, че и добра няколко месеца няма да си кажат. И дядо излизаше на двора, а кокошките само това чакаха. По краката, по раменете, по гърба, по шапката се качваха, готови така да стигнат слънцето. Но само една от тях тръгваше към слънцето. Тази, която баба хванеше и й сложи главата на дръвника. Обезглавена кокошката обикаляше с хвърчене три пъти двора, сбогуваше се с петлите от ятото. Те тръгваха в началото след нея, сигурно са си мислили, че ги привиква на по отдалечено и тайно място в двора, тя ги опръскваше с кръв, те хукваха обратно, а тя спираше чак в стобора и рухваше досами тарабите… И чак когато обезглавена кокошката рухнеше до стобора, дядовите думи стигаха до баба: „Не тази, ма, Роске. Тази имаше яйце“… И на баба й ставаше тъжно, дето не е позволила на кокошката да стане майка, ама станалото – станало. Курбан за внука е тази кокошка. Когато се посрещат гости не трябва да ти е жал за нищо…
………………………………………………………………………
Мама като почина валя червен дъжд над града. Сигурно баба е заклала небесна кокошка, а тя, докато обиколи три пъти Рая е разпръсквала кръв над земята…
Няма коментари:
Публикуване на коментар