Не зная дали е късмет. Но пък от друга страна моето поколение ще бъде подминавано от учебниците по история, защото не мина през война и не остави герои зад себе си… Като се замислиш загиналите са стъпките ни в историята. Колкото повече – толкова по-голяма диря. Понякога дирята е на ситно, на ситно. Защото историята е минала с картечница през това време и е мерила не с разкрачи, а стъпка по стъпка… Понякога така си мисля, че сме минали близо петстотин години. Чак към края им се усеща, че историята е започнала да оставя следи зад себе си. Следите в историята се наричат трупове. Защото човешкото тяло е обвивка на твоите желания. Понякога единственото желание на индивида е да нахрани обвивката. Да й достави удоволствие. Понякога, много рядко, желанието е тази обвивка да свърши някаква работа, нещо полезно за другите обвивки. В изключителни случаи поколенията оформят нечия обвивка от камък или бронз. И в определени дни отиваме да им се молим. Досега нито една метална или каменна обвивка не е откликвала на молбите ни, но има хора, които забелязват на кого се кланяш най-много. Записват си желанията ти и после ги задоволяват. Ти си мислиш, че обвивката ти е изпълнила желанието, но е друго. Наблюдават те как се молиш и други изпълняват. Не всеки иска да го замести метална или каменна обвивка – все материали, по-трайни от собствената ти отливка – и не си дава тялото за исторически опити. Или опити на Историята с тях. Все още не знаех за тези неща, въпреки че живеех с мисълта, щото някога да направят паметник от мен и да идват да ми се кланят. Особено се надявах това да са всички момичета, които не отвръщаха на желанията ми. И въобще не си задавах въпроса, че тогава, когато ме направят от метал или камък тези момичета нямаше да са вече момичета. Беше достатъчно да се вгледаш в тези ежедневно оредяващи редици по Националните ни празници, които с времето не пълнеха, а опразваха градските паркове, където си общуваха с подобни обвивки, но на пиедестали. Сложно нещо е героизмът. Понякога е героизъм да поставиш цвете на един такъв паметник, който историята вече е изоставила, защото същият е бил отречен от своите близки, останали между живите. Което значи, че не всеки е удобен модел за извайване и се размърдва пред погледа на ваятелите… Живо доказателство е паметникът на Гюро Михайлов в центъра на Пловдив, на който пише: „Спете тихо, герои“… Заставал съм сутрин пред него. Часът е четири – времето, когато в просъница най-много бълнува или хърка спящият. И ние ги предупреждаваме да не бълнуват и хъркат, защото, ако събудиш жив човек той може да те накаже със забрава. Най-страшното наказание за тези стъпки в историята е забравата. Това тогава, когато някой бе решил да ме направи безсмъртен, въобще не си го мислех. Тогава си мислех как да отмъстя на онези момичета, които не ми обръщаха внимание. Много са тежки такива моменти. Гледаш я млада и хубава, пък не ти обръща внимание. И започваш да ходиш на ръце пред нея, да се кривиш – стига се дотам, че чак плитките й започваш да дърпаш, а тя стои пред теб безчувствена и най-много да промълви с алените си устни: „Ще те кажа на татко“… А, кажете ми, какво да правиш в такива моменти. Освен да кажеш и ти на баща си. Ама моят отдавна го нямаше. Даже на ДядоДянковските гробища гробът му вече се беше продънил и паметната плоча захлупила лицето му… Защото най-голямото му геройство в целия му живот е било да ме направи… Тогава се възприемах като родителски героизъм, а не като отмъщение на родителите ми към незабелязващия ме свят. Беше в кв. Устово на Смолян, когато ме връхлетяха тези мисли. Едва ли ми е личало над какво мисля, защото всички се държаха с мен като с равен. А аз не бях, но явно само аз съм го знаел това. Което значи, че човечеството се дели на три вида хора - незабелязани, незабелязващи и аз. Момичетата се въртяха наоколо, аз мислено ходех на ръце между тях, но те до такава степен не ме виждаха, че дори не можеха да си помислят, как аз, ходещ на ръцете си надничах под хасените им роклички. Те не подозираха, че аз ходех на ръце и надничам под хасените им роклички, обсипани с маргаритки и хризантеми. Кой идиот бе засадил в това поле пролетни и есенни цветя и ги бе накарал да цъфтят по едно и също време така и не исках да знам. Както и не исках да знам кой художник бе изрисувал в кошничката на Червената шапчица най-отровната гъба мухоморка, което те кара да си зададеш адекватния въпрос защо Червената шапчица носи още по-червена от шапчицата й мухоморка на баба си? И така, както телом бях с главата нагоре, а духом – с глава, надничаща под тези неестествени бойни полета, в които ни се искаше тогава да потънем, усетих, че нещо ми парва челото. После усетих нещо топло по челото. После окото ми се напълни с нещо и когато го избърсах с длан другото око видя, че това нещо е кръв. Със същото око видях и как едно от момчетата оставя пушката обратно на стойката на бараката-стрелбище, където Ицо понякога ни даваше да стреляме и без пари – десет стотинки на изстрел. Вече не помня кой е, какво е станало с него. Дали е с това момиче, което и без това не ми обръщаше внимание тогава (даже момичето не помня), или не е с нея, дали тя го е погребала, или то нея… Но този малък Дантес оставяше пушката и докато другите викаха, че са ме застреляли той бавно напусна отъпканото от момичешки крака бойно поле… Тази сачма още се намира, ето тука. Над дясното ми слепоочие. И някога, когато археолозите се ровят в останала костна система и открият това парче олово със сигурност ще си представят геройската ми смърт… Със сигурност ще си я представят…
Няма коментари:
Публикуване на коментар