ОТПУСКА

Какво ли не правихме, за да излезем в отпуска. Въобще, войникът неистово се стреми към две неща по пътя до уволнението. Първото е отпуска, второто е да не влезе в ареста. Когато се уволни обаче българският мъж с удоволствие разказва за дните прекарани в ареста. И нито дума не казва за преживяванията по време на отпуска. Това сигурно е характерна особеност за българина. Той се гордее с робството и дума не обелва за редките случаи на свобода. Българинът е роден да бъде роб, а като стане Спартак с удоволствие предпочита да бъде убит. Казват, че момчето в казармата ставало мъж. И ако не си ходил войник… Не е вярно, но нека да му оставим малкото, с което се гордее българинът на простора. Защото мъжките гащи на простора се разпознават по жълтото петно отпред, по белоснежната белота се разпознават само женските. Заради това и жените простират мъжките гащи с бандажа напред, а не с дънцето нагоре, защото там пък се вижда като какъв си бил по време на робство… Войнишката отпуска при нас е толкова важна, колкото краткотрайната свобода между две робства. И най-интересно е, че по време на отпуската разказваш какво е да си войник. Или роб. Аз се стремях към тази отпуска неистово. И правех всичко възможно да я постигна. Служих в ЖП войски и си преизпълнявах трудовите норми. Траверс от триста и петдесет килограма, който се носеше на бегом от шест човека ние го носехме понякога четирима. За 48 часа без сън съм прехвърлял 65 тона цимент и ме бяха кръстили „Циментовоза“. С месеци не можех да се измия, защото циментът бе бетонирал порите на кожата и нямаше веро, с което да се изкара оттам. Да се къпя с веро ми остана навик години след казармата и не се чувствах чист, ако първия път под душа не се запеня като мръсна чиния с вълшебния препарат. Но пък бях толкова свободолюбив, че с месеци не ми даваха отпуска, защото спорих със ЗКПЧ (Заместник командир по политическата част) за Маркс и Енгелс, в опита си да оборя тезата на Ленин за политическото танго в „Две назад, една напред“… И оставах дневален във времето за градска отпуска в неделя. Ползвах тъй наречената „презоградска“ отпуска. Излизах от поделението през оградата, обличах цивилни дрехи и сядах близо до поделението. Но извън него. И нито един път не подсвирнах на момиче. В желанието си да взема отпуска съм набивал крак като новобранец на генерал… Разправяше се от ухо на ухо, че ако минеш със строева стъпка покрай генерал и по устав му отдадеш чест той спирал войници и им разписвал десет дена отпуска. Десет дена домашен отпуск. Че през това време може войникът дори да отиде на сватбата на гаджето си, което до този момент най-чинно го е чакало. После на този войник му идваше да се гръмне с автомата на пост, но обикновено, докато е на пост след сватбата на вярната си приятелка преотстъпваше снимката на момичето и цялото помещение преспиваше с нея… Е, няма такова отмъщение, нали. Аз нямах гадже, защото се бях оженил първата година, а втората се разведох. За женитба даваха седмица отпуска, за развод – две седмици. В такива моменти човек се чувства ощетен, че по закон е моногамен и няма поне един харем за отпуски… Веднъж напипах един генерал в движение – обикновено ги разкарваха с волги тогава. Черни волги с червени номера. Тъкмо беше спрял един проливен дъжд Генералът идваше срещу мен по тротоара, по който явно нямаше да можеше да се разминем и аз слязох на шосето. Водата още се беше оттекла и срещата се състоя в една локва на пътя. Аз опънах лява ръка по канта на парадния панталон, вдигнах левия крак четиридесет сантиметра от повърхността на вода, стоварих го в локвата, после другият крак направи същото. Водата и калта в локвата предвидливо започнаха да отстъпват път на краката ми, а аз усещах как зад мен като от боен катер остава следа във водата. А когато се изравних с генерала и успях да го изпръскам с кал от главата до петите и той се опита също да ми отдаде чест видя как дясната ми ръка, опираща до козирката прави едни движения, с които се обяснява на някого, че не е нормален – поради липса на достатъчно думи в превъзходна степен за диагнозата, която поставях на генерала в момента. Истината не беше тази. Истината беше, че аз просто имам един силен тремор на ръцете и когато вдигна ръка за поздрав отстрани изглежда, че казвам с жест: „Ти си луд… Ти си много, много луд“… Опитът да ми отдаде чест на генерала премина в почесване с елементи на избърсване от калта и чух как през локвата пошляпа една самообвинителна мисъл: „Господи, това ли е армията, която водя“… Усетих как страхливо се огледа генералът, защото тогава всички генерали и цялата армия не разчитаха по закон на Бог. Бяхме единен атеистичен организъм и споменаването на Бог тогава бе толкова еретично, колкото отричането на Бог пред Светата инквизиция в Средновековието. И след всички тези мъки този генерал, който за първи път сигурно бе слязъл от волгата си въобще не ме спря и още по въобще не ми поиска военната книжка, за да напише, че ми дава десет дена домашен отпуск. Добре че имах право на полагаем отпуск и след седмица се чудех защо тръбата не свири и си лягам без Химна на НР България. Та ние дори танцувахме вече на химна в поделението. Вече не знаех кое е по-голямо извращение – да танцуваш на химна, или да не можеш да заспиш, докато не са ти го изсвирили в 21.00 часа. В такива моменти ти се иска да те споменат по време на вечерна проверка в онази част от него: „Всички са налице с изключение на геройски загиналите“… И точно в този момент чух Митьо Свирков да ми свири под прозореца. Бяхме съученици с него, но не бяхме се виждали почти две години. Той – войник някъде, аз войник – още по някъде. Подадох нос през прозореца и чух: „Хайде“… Попитах го къде, той ми показа две пластмасови тръби в ръцете си и каза: „Да играем на фунийки“…