КРАЯТ НА ЗИМАТА

Сезонът на детството е зимата. И дълбочината на снега е „до кръста“… После цял живот разказваш на внуците си в колко дълбок сняг си газил като дете, „до кръста“, а сегашният едва до коленете стига. И един път не се изправиш с внучето си да видиш, че коленете ти са едва до кръста му… Ако човечеството бе избрало за мерни единици детството, то всеки петел щеше да е птеродактил, всяко магаре – диплодок. И динозаврите въобще не са измрели, просто ние сме пораснали… А дядовците щяха да са безсмъртни, защото иначе кой ще тегли шейните в снега. Бабите не стават за такива работи. Мястото на една баба е до печката с манджите, докато дядо ти дърпа шейната към фурната. Като винаги има един „хляб за из път“. Един заръчан хляб, и един „за из път“… Хлябът дъхти в ръцете ти, вдига се не пара, пушек се вдига от него. И ти правиш първото си откритие: „Дядо, виж хлябът прави облаци“… Облаците на хляба се вдигат пред очите ти, а после сипят сняг. И две впрегатни животни има през зимата – едното е дядо ти. Другото, в редки случаи, е синът му. Въпреки че татко повече му отиваше да седи в шейната, защото като видеше Пенка кръчмарката и му се подкосяваха краката после. Баба казваше, че му сложила в шише с ракия пъпчето, ама после загубила шишето… Татко беше роден пет дена преди мене, плюс двадесет и четири години. И имаше три мерни единици – работата му беше стигнала до гуша, снегът му бе до кръста, а животът – до колене. Според мама ракията му беше стигнала до гуша , ама тя му го казваше точно в момента, в който той рухваше на леглото – и татко не чуваше. Ако бе чул поне един път как мама му сменя мерните единици сигурно щеше да се яви на изпит по физика и Димов щеше да му пише шестица. Димов беше моят учител по математика и физика и със сигурност от тези неща разбираше, пък и знаеше повече от мен. Аз до такава степен му се доверявах на знанията, че дори заспивах в час и го оставях да блести с тях пред останалите тридесет и седем човека в класа. Аз бях тридесет и шести номер, а Димов така обичаше математиката, че като ни почнеше биеше по ред на номерата. Ако прескочеше някой номер се връщаше и почваше отначало. Педант. И традиционалист, защото си сменяше показалката само тогава, когато я строшеше от бой. Иначе беше много добър човек и по отношение на морала доста неща научих от него. Виж, идеализмът ми е наследство от Пенева, която е пасла кози с татко. Така разбрах, че освен баща ми детство са имали и моите учители. Сигурно пъпчето на учителката ми по литература са го сложили в книга, защото не е имало шише с ракия у тях. Така разбрах, че бедните хора четат книги, а по-богатите си киснат пъповете в ракия. Ама, за зимата. Сезонът на детството. Ама и това детство трае пет години. Не повече. Сега, като погледна разбирам, че животът е по-къс и от детството. Защото животът е един миг, детството пет години. А „миг“ идва от „мигване“, от „мигла“… Тъкмо намигнеш на първата си любов и вече последната ти жена върви след тебе на път за гробища-та… А тогава мигах и снежинките се топяха по миглите ми. Снежинките бяха от облаците, с които моят комат хляб „за из път“ хранеше небето. Сигурно щеше да е по-дълго детството, ако не го фрагментирах така тогава… Тази дума не е от детството. Тя е от друго детство. Тя е от детството на внук ми. За когото „дядо“ не е впрегатно животно, което е дошло на този свят, само за да дърпа шейната… Сега няма сняг, което значи, че няма и квартални хлебарници. И облаците не стават от хляб, а от агрегатното състояние на водата, която е H2O… Сега, като завали сняг в полунощ до сутринта само сомнамбулите са го отъпкали и той е станал на лед пред блока. Дори циганите не се радват вече на снега, защото са станали зиморничави. И го опушват с дим от изгорели гуми и той пада черен на земята. По-лесно е да различиш циганин по сянката му нощем, докато се промъква да открадне гума, отколкото в снега, черен като него… Но един ден зимата внезапно свърши. Завинаги. Опитвах се да я върна, мигах срещу нея – но… Татко беше трезвен и реши да ми направи шейна. От винкели. Наряза винкелите, завари ги, даже облегалка искаше да направи на шейната, ама аз отказах. Вече знаех, че по-големите лягат по корем и се спускат „Отсреща“ зад „Електрониката“ на Дядо Дянко. Татко се съгласи и аз си помислих, че баба е открила шишето с ракия, в което е потопила пъпчето на татко. Даже си помислих, че като се прибера ще я заваря пияна, ама поне да е оставила малко от ракията – колкото да си топна пръстчето в нея, че да не ми стане нещо. Толкова трезвен беше татко – сякаш баба му е изпила шишето с ракия. Направи и ухо отпред, да промуши въжето, за да може дядо да я дърпа, като отиваме за хляб утре. Само че като дръпнах шейната тя изсъска и закова на място. Беше цялата от винкели и тежеше. Освен че тежеше, ами и се запъваше и не помръдваше от място. Само съскаше в снега. „Ссс-ссс-сссс-ссссс…“ викаше шейната. Аз дърпах и тя не помръдваше. И хвърлих въжето. И се отказах и от шейната, и от снега, и от детството… Вечерта татко ми обясни, че заварките топели снега, защото били още горещи и заради това шейната не помръдвала… Ама как да му повярвам на този мой баща, като беше трезвен…