ПЪРВА ЛЮБОВ

Тогава нямах кола. Дори шофьорска книжка нямах, а живеех в най-дългия град на България. Дънки се продаваха само в „Кореком“, но „Кореком“ имаше в София, а аз нямах пет и четиридесет, за да отида до София, камо ли и валута. С една дума – нямах нито един от всички съвременни атрибути за привличане на жени и трябваше да разчитам единствено на своя чар. И още се чудя как всички тези неща накуп трябваше да се стоварят точно на мен по време на първата ми любов. Никой не знае какво значи да изпратиш момиче от механа „Карлък“ на Смолян до „Долно Влахово“ след квартал Устово по пътя за Мадан. Като по пътя трябваше да правиш челни стойки, кълбета напред и назад, да говориш с удебелен гърлен глас тогава, когато той и без това току-що е започнал да мутира. И нито един път да не оставиш момичето да отвори уста за прозявка. Тя отваряше уста само за целувка. Притискахме тела в уличните стълбове и бяхме благодарни на хлапетата, които бяха минавали преди нас с прашки и бяха строшили крушките. Превръщахме телата си в сенки, сенките се сливаха една с друга. Понякога, когато луната беше прекалено голяма, се сърдехме на хлапетата, че не бяха я разсипали и нея на дребни стъкълца в краката ни така, както бяха направили с уличните лампи. Бяхме чували само, че вече замерят луната с ракети, но това минаваше покрай ушите ни. Животът беше толкова плитък, че не можеше да си намокрим дори краката в него. Заради това си събувахме обувките и вземахме боси разстоянията. Намятах я със сакото си, тя криеше своите обувки в ръкавите му и правеше фокуси със слънчевия ми сплит. Той се свиваше на топка, експлодираше после и когато беше в сакото ми усещах как го успокоява. Минавахме покрай гробищата и аз усещах под бялата й рокля вечността. Но никога не пожелах да видя как изглежда вечността под белите си дрехи. Гробовете светеха отдясно, ние забързвахме ход. Или се вторачвахме в някоя фосфоресцираща от нечий пресен гроб светлина. Аз я прегръщах по-силно, придърпвах я към себе си. Мъртвите разбираха от жеста ми и не ни пречеха да минем покрай тях. Аз я притисках все по плътно и по плътно: „Аз няма да я пусна във вечността“, тя усещаше какво им казвам и се притискаше и тя към мен. Тогава, когато вечността е по-кратка от живота… Защото животът беше безкраен, а любовта безгранична. Тогава, когато светът замеряше луната с Гагариновци и Армстронговци, хлапетата гасяха уличните лампи с прашки, мъртвите фосфоресцираха в гробовете си така, както фосфоресцираха часовниците на родителите ни, притеснени от нашите закъснения. Ние чакахме да заспят родителите й, притиснати до някой стълб… И се опитвахме да изцедим дробовете си от въздуха, да не би да чуе някой, че тези две сенки дишат. Но само ние знаехме, че сенките могат да дишат, подслушвахме сърцата си. Мъртвите отдавна бяха заспали в своите гробове, дори и духовете им се бяха прибрали, защото нощта вече започваше да изсветлява. Тогава за последно се целувахме, аз оставах да я гледам, докато отвори вратата, докато затвори вратата, докато светне лампата у тях… И тогава си представях как съблича дрехите си. За да не могат ръцете ми по тях да я докосват в съня й после. Как разпуска косите си, как се отпуска в леглото си… И виждах как мен ме няма там. Обличах сакото и хващах първия автобус, защото тогава нямахме коли. Дори шофьорски книжки нямахме. Усещах равното и дишане в автобуса. Защото исках, ама много исках да се прибера и тя да види как се събличам така, както аз виждах как тя се съблича. И точно в този миг изтръпвах, защото и телефони нямахме, а аз не си спомням разбрахме ли се да се видим. Ама не може да не сме, тя трябва да знае. И на другия ден, о, дори не на другия ден, а още същия отивам с час по-рано пред киното. Тя трябва да знае, че я чакам. Не може да не знае. И когато не идва, и когато пак не идва… И когато сестра й ми казва, че „Кака се омъжи“… Дошъл с колата и я взел... И виждам на осветената от фосфоресциращата гробна светлина луна стъпка от човешки крак… „Толкова далече ли избяга?“ казвам си… И ми се прииска животът да е по-кратък от вечността…