МАРКАТА

На тях им беше лесно. Пишеха си с непознати другарчета, предимно от Съветския съюз. И получаваха писма от там. Пликовете бяха облепени с марки, те подлагаха на парна баня пликовете над тенджери с вряла вода, после внимателно разлепваха марките, изсушаваха ги също толкова внимателно и после ги подреждаха в класьори. Подреждането бе различно – и това е цяло изкуство. Някои подреждаха своите завоевания по дати, други – по картинките. Като спортните бяха обикновено най-отпред. Но вече се появяваха и космически марки. Или пък с пейзажи от великата съветска страна. Имаше и марки със знатни ударнички, герои на социалистическия труд. Те носеха класьорите в училище, събираха се като завера в междучасието и разглеждаха богатствата си. Някой дори имаше лупа и те наблюдаваха особеностите на всяка марка. Препираха се коя от тях е най-скъпа, като се надяваха да получат писмо сигурно от началото на ерата на пощенските знаци. Тогава не знаехме, че най-скъпата пощенска марка е точно сто години по-възрастна от нас – ние бяхме родени през 1956 година, но се надявахме буквално да получи някой от умрял писмо. Сериозните колекционери от класа мечтаеха за „Черното Пени“, а един от тях почти осъществи след време мечтата си и се ожени за черната Пенка от съседния клас. По-късно се оказа, че тя не вървяла толкова скъпо, но поне му роди деца и той накрая си подарил колекцията на един от внуците му, който я обменил после за няколко бутилки ракия и един буркан кисели краставички. Никой от нас обаче не знаеше подробности за своето бъдеще, въпреки опитите на всеки от нас нощем под юргана да влезе в него. Единствен, който предсказваше до абсолютна точност нещата беше само класният ни и учител по математика Димо Мянков Димов. Кажеше ли на някого, че ще му пише двойка реализираше предсказанието си и му искаше бележника, за доказателствен материал пред родителите. Веднъж го попитах колко струват марките на един съученик, който бе заловен да си разглежда класьора, Димов каза: „Пет зад врата“ и кокалестите му пръсти ми напомняха цяла седмица за случая, защото съученикът ми седеше на предния чин. Но всяка страст си върви със страданията и това по-късно го установявахме по емпиричен път. Аз се чудех как да направя впечатление на съучениците си – в началото ги спуквах от бой, ама впоследствие и това спря да им прави впечатление. Хем ги биех, хем като ме вдигнеха да ме изпитват си признавах всичко я пред Пенева, я пред Пангарова, я пред Белоева, я пред Димов… Най-хубаво беше, когато ме вдигаше един учител да ме изпитва, и докато той ми разказваше целия урок на черната дъска аз се съгласявах активно с него. След което той ми пишеше шестицата, вместо аз да му поискам бележника. Ама това беше в друго училище, не беше в „Митко Палаузов“ в Габрово. Момичетата започнаха да се навъртат около тези с марките, а ние, момчетата, започнахме да се навъртаме около момичетата. Странно състояние – хем осъзнавахме, че се различаваме от тях, хем пък търсехме тяхното присъствие. И се червяхме повече от тях, ако го получим. Да си момче беше толкова трудно, колкото и да си мъж. Мислех да почна да си купувам марки, но мама ми даваше по девет стотинки за баничка сутрин – и нито стотинка повече. Как да влезеш в пощата и да си вземеш марка, която струва баничка и половина. И как да обясниш на майка си после, че точно тази марка след време ще струва не хиляди, а милиони. „И какво да кажа в милицията като ме попитат откъде имам тези милиони?“… Желязната логика на мама ме хвърляше отново към греха и на другия ден превръщах спестените предишния ден от баничка стотинки в кифла с маково семе. Като се замисля колко такива кифли сме изяли и пак не станахме наркомани. А сега започват първо с производните на мака… Тогава мечтаехме и сънувахме света с отворени очи, без да ползваме помощни средства. Един ден получихме писмо от вуйчо ми Цеко. Аз се разтреперах над плика – май от тогава не съм спрял да треперя – и помолих мама да не го разкъсва и да ми запази марката. Според мен беше най-ценната марка на света, защото бе направо отпечатана на плика и не се налагаше от парна баня, за да я отлепя. Пък и с моите треперливи ръце… По трудово обучение имахме и ръкоделие, разни цветни конци, разни тъкачни станове и… ножичка. Със закривено острие. Мама не е учила в българско училище и четеше много бавно, което ми осигури време. Да изрежа марката. После започнах да й правя онези характерни за всяка марка перфорации отстрани с ножичката. Не беше трудно, защото хем ми трепереха от вълнение ръцете, хем въобще си трепереха вече, хем и ножичката бе крива и не можеше да реже по права линия. С една дума – назъбих марката и бях готов на другия ден да кажа на всички, че ще спра да ги бия, защото съм станал колекционер. Това съвсем не значеше, че ще позволя на други да ме бият. Не можех да искам мама да ми купи класьор, и сложих марката в блокчето с разноцветни гланцове листи – пак нещо по трудово обучение правехме с тях. Сигурно оттогава не обичам колажите, защото точно в този момент мама извика. В първия момент се опитах да скрия ножичката зад гърба си, да не би да се е уплашила за здравето и целостта ми, виждайки ме въоръжен с нея. Викът й се превърна в плач, плачът и виенето се сляха във вой… Воят изби през очите й… Беше починал баща й, моят дядо Дон. Но вече го били погребали. От тогава не обичам да пиша писма… Нито пък да ги получавам… Винаги закъсняват…