Години след това, когато започнах да чета „ковбойски романи“ си представях дядо овъргалян в катран, а после и в перушина. Беше покрит целия от различни твари в Дъбован – кокошки, пуйки, гъски, неми патици. Котките знаеха, че отвсякъде може да се провре бастуна на дядо и само патрулираха около това гъмжило от кудкудякащи, кукуригащи, пиукащи птици. И винаги отгоре кръжеше един орел. Когато започнах да чета първите си книжки разбрах, че това не е никакъв орел, а змей, който е дошъл или за златната ябълка. Или за момиченцето от съседния двор, което не беше принцеса, но понеже можеше да си играя с него. Баба Роса скръстваше ръце на кръста и пустосваше дядо: „Туге, Боже, туге…“ След това поглеждаше към кочината – колкото да прецени колко сапун ще се произведе от двата шопара, защото цялото перушинено войнство се отблагодаряваше на дядо. Казват, че ако курешка ти падне на дрехата от небето било на пари. Дядо трябваше да е милионер, защото целите му дрехи бяха в курешки. Баба отскубваше най-герестия петел от ятото, той ръкопляскаше за сбогом на дядо, баба му полагаше главата на дръвника – а останалата част от действието свършваше брадвата… Петелът продължаваше да ръкопляска, обикаляше три пъти двора, като пръскаше кръв на всички страни. „Пръскай, пръскай – викаше след петела баба, - аз моето чадо еничарин не давам“… Хората от село минаваха край стобора, надничаха и: „Роске, унуката от града, а?“… Баба хващаше по-здраво брадвата в ръце и те не повтаряха въпроса. Сигурно, защото вече ме бяха видели. Власите й викали „цапана баба“, тя се пипала по страните, плюнчела краищата на забрадката, жулела мястото по страните си, където сигурно се е изцапала и питала дядо къде се е изцапала. Като слагаше едно Трънско ударение на предпоследната сричка. Дядо знаел превода, ама си траел заговорнически с власите, докато баба от триене не си протрие кожата. И тогава й превеждал: „Цапана“ баба, Роске, значи яка баба“… Имах най-яката баба, по новоговор, на света. А когато петелът обиколи три пъти двора, дядо, сякаш отворил райска порта с накацали ангели по нея, излизаше от ятото. Дори ми се струваше, че се опитва после да затвори вратата, ама ненамерил дръжката, изтриваше ръце в панталоните си, а баба го погваше заради вида: „И да не влезеш такъв в собата…“ Дядо се събличаше пред вратата, където го чакаше коритото. Мене ме къпеха в нощвите, в които баба месеше хляб. И нощвите, и коритото бяха дървени. Баба влизаше, поливаше на дядо, аз стоях пред вратата, защото се червях даже при мисълта, че ще го видя гол. Бях във възрастта, когато се къпех с мама в градската баня. По-късно и разбрах защо дядовците ми и баща ми не ме водеха с тях на баня. Работех с турци, когато бай Осман ми каза, че не влизал с Орхан в банята, защото синът му можел да си представи как го е правил с майка му. Правенето на деца си е занаят. И тайнство. По нашите географски ширини поне е така. Сигурно, защото сурово се живее тъдява. Да не се научат на нежност децата от малки. И ние свиквахме с кръвта, опръскал стобора три пъти, с орела над главите ни, с оваляният в курешки и перушина дядо, с брадвата в ръцете на баба… И с нощвите, в които жените замесват децата си. Аз плясках с ръце в нощвите, ръцете ми бяха бухнали от пяна. Подавах се изпод пяната така, както дядо се подаваше изпод ангелския си облак, правех големи балони и те се пукаха във въздуха. „Ще се пукна от смях“, казваше дядо, а аз го питах като този балон ли ще се пукне от смях. И пак правех сърце с показалците и палците на двете си ръце и пак духах в тях, и балоните хвърчаха из стаята. И се пукаха толкова бързо. Като свинския мехур, който старите надуваха и ни оставяха да си играем с него. И бяхме най-големите футболисти на света. Отвън децата свиреха с два пръста и аз бързах да изляза от нощвите. Ама баба ме оставяше на леглото и ме караше да броя, защото и хлябът трябвало, като се изпече, да обиколи три пъти нивата. И аз бързах да изляза. Като пресен хляб излизах… Защото нас, децата по тия ширини, ни правят като хляба – в нощвите. Отвъд това животът е псувня…
Няма коментари:
Публикуване на коментар