СЕРЕНАДА

Ако растеше с темповете, с които се увеличаваше номерът на обувките му трябваше вече да е великан. Не си знаеше и номера на диоптрите вече, а и те май настигаха номера на обувките. За сметка на това очите му бяха малки и увеличителните стъкла пречеха да се разбере колко са изразителни. Като заговореше за секс стъклата се изпотяваха, но диоптърът им стигаше до размери, през които и сляп би прогледнал. Той, разбира се, въобще не подозираше за тези свои свойства. И се възприемаше освен като нормален човек, но се възприемаше и като фактор в културния и политически живот на града. Пееше в местната оперета и често му даваха да изпълнява женски партии поради особеностите на гласа му. Гласът му беше писклив и наподобяваше скърцане на ненастроена цигулка, на която бе останала само една струна. В такива случаи човек не може да не стигне до заключението, че Паганини е по-изкусния от Бога, защото е могъл да за-върши концерта с една останала струна на цигулката, докато истинският Бог изоставил Таската недовършен на този свят. Може би това бе и причината той да е атеист, като така си отмъщаваше на всевишния за недовършената работа. Атеизмът в онези времена беше предимство от друга страна, защото той растеше в кариерата и бе стигнал до висоти, за които други нормални хора не смееха и да мечтаят. Бе един от заместник-секретарите в Окръжния комитет на Комсомола, което му даваше възможност да общува с най-красивите момичета в региона. Таската в началото не разчиташе на външния си вид, но като разбра, че момичетата затваряха очи пред чара на поста му, самият той започна да пренебрегва физиката си и се отдаваше на съблазните на примерните комсомолки не само в града. Позволяваше си дори да се влюбва в момичетата, които търпеливо слушаха среднощните му серенади под прозорците си. Хазяйките им не смееха да се оплачат от него, защото високият му пост ги възпираше. И разчитаха, че момичетата няма да кажат на родителите си и да си ги приберат и да им сменят квартирата. Тогава хазяйките не прибираха само парите от наема, ами служеха и като цербери на прага на отдаваната стая под наем... Таската знаеше тези особености на родопския бит и душевност и си позволяваше да пее безплатно под прозорците на момински-те квартири. Това ставаше обикновено след като наминеше след работа през ресторант „България“ с цел да се слее с на-рода. Там той си поръчваше за мостра едно малко – колкото да видят хората какво пие и да започнат да му заръчват от същото питие, без да се съобразяват с размерите му. Така той изпиваше количество, с което можеше да напълни няколко обувки – а те бяха огромни – с алкохол, гласът му ставаше леко грапав и дори малко дрезгав. Представете си дрезгаво сопрано и ще добиете минимална представа за случващото се в гърлото на Таската. Докато стигне до крайния квартал на града, по светещите и изгасващи прозорци на моминските квартири от серенадите му може да добиете представа за мащабите на една осемнадесеткилометрова Мексиканска вълна. Докато един ден не се разбра, че се е оженил. Едно момиче, мечтаещо за жителство и продуктово позициониране в градска среда след една любовна серенада, съпроводена и със заря, му пристана. Таската минал покрай квартирата й, която светела през това време. Момичето имало изпит и учело – за всеки случай. Тогава дипломата бе резервен вариант в случай, че момиче от село не намери сгодна партия. В случая на две огромни обувки малко след полунощ тя получила и двете – хем сгодна партия, хем партиен член. При това всички тези неща въплътени в един човек, когото можела да върти на „малкия си пръст“… Въпреки това момичето решило да се направи поне за малко недостъпно и на почукването на вратата въобще не отворило. Таската излязъл навън, хвърлил няколко камъчета по осветения прозорец. После камъчетата пораснали. Хазяйката се завила посред лято с юргана през глава – за да не чува, защото, ако чуела, трябвало да каже всичко на родителското тяло. Не го ли направи – двадесетте лева страничен необлагаем доход от наема можело да се стопят. Даже, ако я вземе баща й предварително, и за предходния месец можело да не плати, защото щял да се разсърди. Освен хазяйката сигурно и момичето се завило под юргана. Таската минавал от амбразура на амбразура. Пял под прозореца, чукал на вратата, като музикален съпровод му били и хвърляните по прозорците камъчета и впоследствие камъни. И понеже отнийде „взорът надежда не види“ – дори изрецитирал цялото стихотворение на класика Таската – той преминал вече към активни действия и възпроизвеждане на заря. Зарята се състояла в струпани на пачки стари броеве на вестниците „Работническо дело“ и „Народна младеж“ в коридора, където недостъпната врата към студентската девича квартира не се отваряла и не се отваряла… Таската преместил пачките с вестници, приготвени за вторични суровини пред вратата. Извадил кибрит от страничния джоб на сакото си и драснал клечката. Излязъл пак на улица-та и се провикнал под прозореца: „Рипай, я ща фатя“. Дали от дима, или от щастие, ама, кашляйки, девойката наистина скочила, бягайки от огъня на Ван дер Любе, направо в ръцете на Ромео. Дори не дочакали да дойде пожарната…