БРОДЕРИЯТА

Не пропусна нито един път да влезе вкъщи без метлата. И забравих, когато я спускахме в гроба да й оставя метла. Дано в Рая е достатъчно чисто – а мама няма къде другаде да отиде. Въпреки че в Ада пък е дезинфекцирано… Беше маниачка на тема чистота. Дори се гордееше с белотата на закърпеното бельо. И как постигаше всичко това с треперещите си ръце така и не разбрах. Аз с моите ръце трябва да си сменям по няколко пъти връхните дрехи на ден, а нейните трепереха повече от моите. Беше от този тип българки, които пазеха цялата къща за гости и обитавахме една единствена стая от нея. Накрая, когато юношата придоби мустаци и така мечтаните бакенбарди тя започна да ми отстъпва стая на горния етаж. Когато възрастта стана толкова осезателна, че мокрите ми сънища оставяха своя печат в чаршафите ми, мама реши да ги отбележи някак и там, където трябваше да са краката заби безопасна игла за маркер. Въпреки че при моята ситуация безопасната игла трябваше да бъде забодена по средата на чаршафа – най-опасната за един юноша зона. От учебниците бях понаучил нещо, тайно си разменяхме със съучениците книгата „Мъжът и жената – интимно“, може би най-пуританското порночетиво, на което съм попадал. Моите съученици забравяха понякога между страниците изрезки от списания с рекламиращи бельо какички. Нямаше интернет, нямаше „Плейбой“… Дори и „Плейбой“ е бил в кърмаческа възраст и около моето раждане през 1956 година е навършвал три годинки. Представете си какъв морал е властвал над света около моето раждане, щом „Плейбой“ дори е бил на три годинки. Освен стаите значи и черепите ни са били идеално изметени от лоши помисли и революционни нагласи. После дълго съм се чудил защо за революциите е трябвала специална нагласа, комитети, партийни организации и средства, като ние започнахме нашите малки революции дори без спално бельо. Защото мама, като разбереше, че ще провеждам революционни действия обираше всички чаршафи, за да не й мърся къщата. Не, че в тези малки революции не се е стигало до кръв, но не в такова количество както по време на Френската, или Октомврийската революция. Не, че нямаше улучени в сърцата, което ни караше да ги татуираме навсякъде по телата си после тези сърца. Само момчетата. Мама не смееше да ми проведе един път дори антиреволюционна пропаганда и използваше дръжката на лопатата за боклук за подривна антиреволюционна дейност. Като за капак ме караше да изхвърля и боклука. Тежко юношество карахме по онова време революционерите. При това с ясното съзнание, че няма да влезем в учебниците по история. Понякога съм си мислил - ако тези преди нас знаеха, че няма да влязат в учебниците по история, дали щяха да тръгнат да умират за някакви си идеи. Ние за една жена не можахме да умрем, а те… Събирахме се вечер по градинките и пеехме всякакви песни, само не и ученически и бригадирски маршове. Понякога записвахме от румънския „Метроном“ на „Свободна Европа“ със своите първи „Грундици“ неразрешените по нашите радиостанции песни. А после в училище дружинните ръководителки и комсомолски секретари се опитваха да ги изметат от главите ни така, както мама правеше всеки ден, като се прибере от работа. Момичетата бяха хубави, момчетата бяхме наперени и готови да вкараме всичките си мощности, целият словесен и мускулен потенциал за превземането им. Беше чисто и изметено – вкъщи и пред къщи, улиците и булевардите. По тях минаваха сутрин в четири водоноските и едва по началото на струята можеше да се види циганинът, който насочва маркуча по асфалта… Ние се прибирахме от градинките. Или от някоя момичешка квартира, където момичетата ни завиваха през глава, защото ролята на хазяйките тогава беше не само да прибират наема в определена дата, а и да упражняват контрол. Въобще, освен мама и хазяйките бяха най-жестоките контрареволюционери, каквито дори в учебниците по история не бяха вписани. Ако не за друго, поне като нагледен материал за сравнителен анализ. Мама спря да мете главата ми с моралната си метла. Още повече, че намери пряка връзка между градинките и парковете по врата ми от „смучките“ и чистотата на чаршафите. Колкото повече посиняваше вратът ми, толкова по-чисти оставаха чаршафите вкъщи. Пък и аз свикнах да се крия от хазяйките – под завивките, под леглата, в гардеробите, на терасите и балконите, зад вратите… Докато един ден румънският „Метроном“ удари последния си гонг и цялата музика на оня свят дойде при нас. И аз за последен път осъмнах в моминска квартира, в която на горния чаршаф някоя майка съвестно бе избродирала: „Крака“ и „Глава“… И никъде не пишеше "Сърце" - да се чуди човек къде да се скрие от хазяйката…