Няма нищо по-лесно от това да избягаш от Родината. Минаваш границата – и толкоз. Но да си преместиш родината не можеш. Гледах вуйчовците ми, баба ми, мама и сестра й Ана. Събират се, сядат край масата, извадят по малко родина… После я сложат пред себе си и всеки оплаква своето парче родина. Понякога поглежда към родината на другия, ама се е навел над своята и само нея оплаква. Защото всеки е понесъл със себе си толкова родина, колкото могат очите му да поберат. Малко житно поле, малко добитък, една класна стая и един учител в нея, малко от съседния двор, по един-двама комшии… Виж, братовчедите са общи и ако един е забравил да вземе в очите си някой от тях, останалите му го дават назаем… „Не го ли помниш, питат? Идваше вкъщи, ама го нагонвахме, че много въшлив беше“… И когато стане въпрос за въшките, та покрай тях се сещаш кой най-много ги е носил. По въшките и за уйкя Кода се сещат… Сестра му болна лежи, а той стои на вратата. Не смее да влезе в къщата – много въшки, много нещо. И друго няма. Ама пита баба ми, болна е, трябва да я пита нещо. И я подлага на разпит – яла ли е, какво са и давали и защо е отказала. И изважда кулинарните си представи: „Е те такава дрипава баница канише ли те? А те такива големи црвини ябуки дадоше ли ти? А люта ракия дадоше ли ти?“… И когато свършват фантазиите му се обръща към всички и казва: „Е те така се кани човек“… Но това е бедната родина. Където единственото месо са въшките. Канят го да седне, но той си знае – трябва около столичето да се посипе с пепел от оджака – да не прескачат въшките. Нито своите въшки си дава, нито иска на домакините въшките. Другата родина е богатата, в която баба ходи в държавната гора за дърва. И където „Ме уфати горскиют. Я дръж брадвуту, он дръж брадвуту… "Роске, дай брадвуту, а я:"Узми си я, ако можеш"... По едно време си отепах горскию, натоварих си дрвъта и го оставих у горуту да си лежи“… И богатството на езика е родината. Едно е да „отепаш“ някого, друго да го „утепаш“… Утепаният повече не става. За него идват вдовици и сираци да си го приберат. За отепания – овчи кожи и ракия за разтривка на посиненото… И езикът не можеш да понесеш. Език не се носи, защото няма да го разберат там, където отиваш... Едно нищо и никакво „О“ заменяш с „У“ и спасяваш цял човешки живот. Или затриваш някого. А мъртвите как да пренесеш. Че те дори са излезли от очите ти. Помниш го уж, спомени имаш с него – ама толкова си го оплаквал през годините, че образът се е разтопил в сълзите. И е изтекъл с тях. Сигурно заради това са солени, защото е солен на вкус човекът. А може и да си го удавил. Аз нямам спомени от тази родина. Но когато отидохме с мама за първи път там аз знаех кое къде се намира. „Мамо, това ли е гувното? Хайдушкото кладенче ли е това? Дядо Доне, дядо Доне…“ Само че той е брат му и дядо Георги чрез мен познава мама, защото двадесет и пет години не я е виждал… Значи аз съм носил на мама родината и сега трябва да я върна. Защото ги няма очите на мама вече, на баба очите ги няма, на вуйчо и леля… Родината е изтекла с тях и само по стръковете и цветята над гробовете им я познавам. Защото, където и да си, накрая родината пониква от гробовете. По цветята и тревите можеш да му познаеш родината на мъртвия. Като цветето е. Скършиш стрък, потопиш го в чаша с вода и той пуска корени. Така сме засадили нашите родини в очите си, пуснали са корени и когато потънем в чуждата земя те я превземат от там. От недрата на чуждата земя поникват… Така поникна здравец от гроба на мама. А съседният гроб, на нейната майчица – нищо. Празно. Като око на слепец. Сигурно защото ослепя и си остави на живите родината. Да речеш – синури я делят с мама. Не. Пет пръста от гроб до гроба – но единият пълен с родина, другият празен. Така е, като си изплачеш родината и с празни очи отидеш при мъртвите… През гроб е тетка Ана… И е като пасище родината й цялата… И копая от гробовете им и нося пръст там, откъдето е тяхната родина. И от нея вземам, а на границата питат какво пренасям. И граничарят не разбира отговора ми. Защото внасям нелегално малко родина за гробовете… Съвсем мъничко родина…
Няма коментари:
Публикуване на коментар