АВТОГРАФЪТ

Веднъж поетът Лъчезар Еленков ми направи намек да му подаря книга. „Аз, каза, чета книги подарени само с автограф“… „Сега разбирам защо не си чел Омир, Шекспир и Достоевски“, му отвърнах. Освен тях не прочете и излязлата ми книга тогава. Като се заровя в библиотеката си мисля, че вече изпадам в положението на Лъчо Еленков. Май само Библията и Коранът са ми без автограф, но един ден поне на една от двете ще получа. Надявам се, да не е Коранът. Ако изключим Вазов, Яворов, Дебелянов от българските класици, май от всички останали имам автографи. И вероятно бих могъл да напиша нещо за всяка подписана книга. Валери Петров и Любо Левчев, Константин Павлов и Георги Рупчев, Васил Сотиров и Виктор Пасков, Бойко Ламбовски и Румен Денев… Иван Радоев, Блага Димитрова, Добромир Тонев, Тодор Чонов, Красимир Обретенов, Недялко Йорданов… Стотици… Някои от автографите от някои автори вероятно имат по-голяма литературна стойност от текстовете между двете корици. Има такива автори и не крия, че съм се учил и от тях. По-трудно е да се научиш как да не пишеш, отколкото как да пишеш. Понякога римата, ритъмът, композицията, фабулата на един литературен текст можеш да овладееш до съвършенство, но като не си се научил как да спреш да го пишеш този текст, какво точно да не напишеш, докато ти стане ясно, че го има това нещо вътре - по-трудно се учи. Най-трудно се учи онзи урок, в който осъзнаваш безсмислието на собствените си текстове. Че можеш спокойно да метеш улиците, отколкото да им се иска на читателите ти да късат книгите ти и да ги хвърлят по улиците. Веднъж един млад автор ми даде свой текст, за да му кажа какво мисля. „По-добре е да пишеш, отколкото да ползваш наркотици“ му казах. Дано не съм го разочаровал толкова много, че да се утешава с наркотици после. Наистина понякога е по-добре да седнеш и няколко часа да се опиташ да промениш поне публичния си говор чрез писане, отколкото да псуваш през прозореца. Защото има и такива. Би било прекрасно хората, като разберат, че не могат да пишат поне да се научат да четат. Има и такива момчета и момичета, които, колкото и да четат не могат да разберат, че трябва да спрат да пишат. На пръв поглед ерудирани, попрочели и без автограф някоя и друга книга, но когато почнат да четат себе си изпитват неистово желание да продължават да пишат и раздават автографи. Разбира се, че автографът също е изкуство – понякога той е шарж, понякога е клетва във вярност, понякога е доверие в аванс, понякога е просто подпис, над който това „От сърце“ е най-безсърдечното нещо, което си чел през живота си. Освен текста в тази същата книга. Понякога в автографа може да прочетеш любовен роман между писателя и читателя. Защото това е най-интимната връзка. Връзката между автор и читател е най-интимната връзка на света. Ако авторът те е накарал да се влюбиш, ако мадам Бовари те е прегръщала нежно в самотните ти юношески нощи, ако три самодиви те превързват, докато ти се опитваш под бялата им премяна да надникнеш в деколтетата им, ако една красива рускиня се хвърля заради теб под влака, но ти не можеш да направиш нищо, защото не си от тази книга, а от съседната „Идиот“, ако след няколко „Сага по“ не си установил, че Омир със сигурност е бил сляп, защото е описал хубава гъркиня и е било по-добре и за него, и за световната литература ако беше българин, защото какви красиви българки има само, но за да видиш това ти трябват очи… Как само сме чакали като ученици жив писател в училище, помъкнали някоя от неговите книги, за да ти даде автограф. И в последния момент си му казал да я надпише не на теб, а на момичето с най-сините очи – за да я шашнеш. Или не си успял да спестиш от закуските за подарък на майка си за осми март и го молиш със сълзи на очи да я надпише на майка ти, защото това ще бъде най-големият подарък. И идва един ден и казваш това на същия автор. Разказваш му как е дошъл в училище и как си го помолил да надпише книга на момичето с най-сините очи, която ти родила после две деца, но се оказала… Дори не си е взела книгата с автограф при подялбата на багажа… И този същият автор те гледа на водка. Даже на бутилка водка те гледа, защото няма да седне да опише това, което можеше да бъде единствената му книга в живота, понеже онези, заради които са го канили в училище тогава, за нищо не стават. И си спомням онази история с първата книга на Воймир Асенов, докато го гледам този пред мен, когото вече ненавиждам не защото е надписал тогава книгата за момичето с най-сините очи, а защото вероятно е бил от поканените. Воймир ги поканил тогава, все поети и писатели, купил пиене с първия голям хонорар и на всеки надписал книга. Пили всички, а Войчо раздавал автографи. Когато сутринта отишъл в тоалетната да се измие видял накъсаната си книга, ползвана за тоалетна хартия… Някъде там, в ползваните листи съзирал и почерка си, но го било гнус да прочете кой задник точно го е чел…