ОЧИЛА

Израснах като сирак – на улицата. Бях побойник, скандалджия, пияница… Ходех със сако, наметнато на раменете – за да мога, в случай, че се сбия, да го метна на земята. Също така ходех леко приведен и за по-внушително гледах изпод вежди. Бях напуснал училище – уж пълен отличник, но никой не можа да ме върне в класната стая. Копирах всичко от улицата, но бях странно сито – дребните неща пресявах и оставях едрия камънак в характера си. Мама се беше хванала в чудо – леко да ти е небето, мамо. И прощавай. Тя нямаше образование – бе завършила Първо отделение в сръбско училище без кракът й да е стъпвал в час. Дядо накрая на годината носел дамаджана с ракия и даскалът давал свидетелство. Липсата на образование при мама е резултат от Велико-българския шовинизъм на дядо. Просто решил, че неговите българчета няма да учат в сръбско училище, а когато през четиридесет и пета година влезли в майка България вече било късно на децата да учат. Това са и първите ми уроци по родолюбие и непокорство. Понякога ме е било срам да призная, че обичам България, защото на улицата това е признак на лош вкус. Биех се често, но беше за каузи. Или да защитя момиче, или някой слаб и беззащитен. Телом бях на улицата, но с едно око гледах към книгите. Опитвах се да рисувам, да пиша стихове – но и това бе проява на лош вкус и го правех скрито от всички. Ако си признаех, че пиша стихове със сигурност щях да загубя авторитета си и щеше да се наложи отново да бия всички, за да си го върна. Бях в компании, в които освен на изкуството, ами и на кражбите не гледаха с добро око. Пък и всички бяхме ербап момчета и защитавахме момичетата – освен в случаите, когато се биехме помежду си заради някое от тях. В квартала порядъчните съседи не гледаха с добро око на мен, въпреки че не е имало случай да не поздравя някого, да не помогна на възрастен човек да си донесе покупките от магазина, да защитя хлапетата от други, които имаха респект от мен. Не е имало случай да не отстъпя място в автобуса на дама, на възрастен човек. И все още, вляза ли в градския автобус аз не сядам. Срамувам се да седна, при положение, че има дами или възрастни хора – не, че аз съм млад. И навикът да вдигам скандали в автобусите заради това, че някое хлапе се е разпльокало в него като палачинката, с която майка му го е нахранила сутринта, остана. За ужас на внук ми. Уж дядо има, пък той скандалджия. Веднъж даже го предупредих, че ако хванем градски транспорт ще вдигна скандал, ама детето не повярва. Е, качихме се. От тогава внук ми предпочита да ходим пеш, ако трябва – и километри. Твърди, че лично той става и отстъпва място на възрастни и дами. Не мога да не му вярвам, защото улицата учи на взаимно доверие. Ние, сираците знаем какво е мъжката дума. Тя е над законите и конституциите. Заради мъжката дума можеш да влезеш в затвора. Ако за основа на законодателството на една държава се приложат вътрешните закони на бандите, а конституцията на една страна е от единствен член, основаващ се на мъжката дума, светът щеше да се изглежда далеч по-добре от сега. Ако Господ беше починал и човечеството бе започнало да живее като сирак – съвсем друг свят щеше да има. А сега разчитаме на Бог така, както глезльото разчита на баща си и през пет минути е готово да ревне и да каже: „Ще те обадя на тати“… И ти иде да му изшиеш на такова един зад врата. Или по мордата. Пък нека после се оплаква на баща си. Само че е друго да се оплачеш на баща си, друго е да се оплачеш на Бог… Има разлика. Въпреки това сиракът живее с мисълта, че баща му го гледа отнякъде. И все иска да му се доказва. Тези, с родители, искат да се оплакват на родителите си, ние искаме да им се доказваме. И, понеже знаем, че те ни гледат отнякъде, се опитваме да разберем какви синове искат точно да направим от себе си. И аз моделирах сина, който татко искаше да има по подобие на живите му приятели. Защото имах спомен от това какво харесва и заради какво ям бой. Въобще, баща ми явно ме е тренирал за сирак. Аз се оглеждах в очите на приятелите му и по реакциите им разбирах татко дали е доволен. Или не. Бях сигурен, че той наднича към мен през техните очи. И заприличвах постепенно на всичките му приятели. Бях си направил един мой баща. Това сигурно е другата разлика между глезльовците и сираците. Глезльовците имат бащи, които са ги правили. Сираците правим бащите си по наш образ и подобие. Така, както човечеството си създава Бог – по образ и подобие на съответното човечество. Аз растях, взирайки се в очите на приятелите на баща ми. Те остаряваха и аз започнах да усещам, че баща ми ме наблюдава вече през увеличителните им стъкла. Сигурно и баща ми някъде вече си е сложил очила – иначе как ще ме гледа. Тогава работих в завод „Болшевик“ в Габрово като стругар. И ни даваха предпазни очила, за да си пазим очите от стружките. И аз започнах да излизам с тях. Бяха с обикновени стъкла, но животът през тях изглеждаше вече по друг начин. Отсам очилата вече не се срамувах да пиша стихове. Отвъд очилата бандите вече се разпадаха…