Най-хубавото нещо на детството е щедростта. Не в пълния й обем обаче. Едно дете ще скрие захарната си пръчка зад гърба, ще пристъпва от крак на крак, готово ще е да си извади очите и да ти ги даде, но пръчката от захар няма да ти даде. Всяко дете си дава очите, защото това е начинът да накара големите да видят колко е пораснал… Очите на всяко дете са въоръжени с невидими увеличителни стъкла. Дори тогава, когато супата едва покрива дъното на чинията то роптае, че супата ще прелее през чинията. Аз съм раздал увеличителни стъкла на цяло Габрово, защото съм в Първи клас. Но с цигара „Фемина“ в уста. Тези цигари ги нямаше по магазините. За тях трябва да имаш точно око и поне десет стотинки в джоба. Да минеш покрай онези фургони-стрелбища, да се премериш хубаво в движещите се орехи, набучени на шишове. Или в капачки от лимонада… Да присвиеш едното око, да се изравни мерника с мушката точно в дъното на ореха – или капачката. Да натиснеш плавно, много плавно да натиснеш спусъка. Толкова плавно, че изстрелът да те изненада и да реагираш на него едва когато сачмата и поразила целта. Човекът от другата страна да ти подаде две цигари – ти трябва да избереш коя. Защото това е наградата за твоята точност. Едната цигара е дъвка, другата цигара е „Фемина“… Фемината е обикновена цигара без филтър, но дълга и с позлатено място, напомнящо на филтър. Тогава цигарената промишленост излизаше от епохата на опасното пушене и навлизаше в епохата на филтъра… Господи, колко отдавна е било това. Аз се протягам и взимам… „Фемината“. Само да не ме видели нашите, казва чичкото от стрелбището. Защото щели да го уволнят от работа. Как ще ме видят, се успокоявам, като съм раздал увеличителните си лупи на хората и съм толкова голям в очите им. Нормално е един толкова голям човек като мен да е с цигара в уста. Това е в градинката между ГУМ и „Глинажа“ (Глинените гърнета) в Габрово. А в ляво е черквата, в която съм кръстен. Аз вървя, давя се с цигарата така, че всички да видят, че пуша. Не ми беше първата цигара. Първата цигара бе във влака за Твърдица. Татко ми я даде. И след първото всмукване я хвърлих през прозореца. А ми я даде тогава татко, за да разбера колко е лошо да се пуши. Излизам от градинката и стъпвам на паважа. В навалицата. Народ като на манифестация. Сега е пешеходна зона, но тогава минаваше автобус №2 оттам – към Дядо Дянко. Автобусът едва пъпли, защото вече е сумрак, направо си е тъмно. И младите габровци са излезли на „Стъргалото“, „Движението“, „Гюзмето“. Часът, преди да започнат забавите за тях. И часът, в който плъзваха всякакви учители да проверяват спазват ли такива като мен вечерния час. Аз съм раздал обаче щедро очите си, пуша демонстративно цигара и съм убеден, че никой не може да разбере на колко съм години. Защото съм много, много голям. Толкова голям, че даже вече пуша. Приближава към мен човек. Прибирам си от стреса увеличителните стъкла и се разкривам. Свивам се дори – само дано не ме забележи. Ако е учител – отиде поведението, придружено с викане на мама и татко в училище. Мама не е стъпвала в българско училище и ще направи сефтето. А татко откакто е завършил седми клас не е излизал от кръчмата. И на него ще му е сефте. А, веднъж май е излязъл от кръчмата – колкото да се запознае с мама. И аз вече крия в шепа цигарата. Само че тя е дълга, десет сантиметрова „Фемина“… И огънчето й стърчи от шепата. Разликата между човека и животното е в ушите. Когато животното усети заплаха ушите му щръкват. Когато човек усети заплаха ушите му се прибират. Особено ако е дете – защото първо оттам се започва. Човекът съвсем ме приближава – сигурно е сляп, понечвам да му направя място да се разминем. Той спира и: „Момче, ще ми дадеш ли огънче“ и се навежда, а аз съм протегнал ръка и огънчето вече не стърчи от шепата ми. Давам огънче, човекът въздъхва дълбоко и отминава. Отминава натам, където сега обядваме с жена ми. Времето е най-бързото нещо на света. Между цигарата и обяда са само пет крачки. Винаги ги меря. Хайде, десет да са. С годините разстоянието в крачки се увеличава – защото възрастта те кара не да крачиш, а да ситниш. Като коматът с хляб, който баба Йова къса на залци в кастрона с прясно мляко. Така е с крачките – една тогавашна крачка я дробиш като комат хляб в кастрон с прясно мляко. Аз съм седнал с лице към „ГУМ“. И се взирам. Дали отнякъде няма да изникне онова хлапе с цигара „Фемина“ в шепата. Но е обедно време – трябва да дойдем довечера пак – хлапето сега е на училище. После ще се прибере от училище, ще хвърли ученическата чанта през прозореца и ще хване гората. Докато другите учат в къщите си, това хлапе ще обикаля гората, ще отиде чак до „Киселчова могила“, ще надникне в дупката, която отдалеч прилича на пещера. Ама не е – малко вдлъбната скала… Чувам някакъв удар, сигурно сервитьорът е изпуснал чаша, защото е на стъкло ударът. Човекът от съседната маса: „Ваша ли е колата“… Обръщам се и виждам как едно цигане на моята възраст – защото аз съм още с „Фемината“ в устата си. Значи съм нарушил дневния си режим. Не съм отишъл до „Киселчова могила“… Сигурно съм разбрал, че съм в града и съм слязъл от Дядо Дянко да се видя. Приближавам се, хващам се… Не, не за ушите – защото те вече са потънали и нямат достигане. Хващам се за лакътя, детето се обръща… А, значи не съм аз. Циганче. По мое време имаше само осемнадесет циганина в града – Божана циганката, Дико циганинът и шестнадесетте им деца. „Бобо, бобо“ вика детето и, аха, да заплаче. И към нас приближава вече потеря от цигани – едри, здрави. Едри и здрави, ама… Настава напрежение, а те вкупом с разперени ръце: „Спокойно, бате, ние сме от Диковите“… Значи Раят е мястото, където можеш да си прескачаш от възраст във възраст, от етнос в етнос… И пак да не миришеш на цигари, като се прибереш вкъщи…
Няма коментари:
Публикуване на коментар