„Човекът е парче от вестник –
думите се късат по средата.
За смисъла му можем да гадаем“…
От времето, когато пишех стихове
Няма нищо по-нормално от това да смесиш езиците. И нищо по-нормално от това, да не те разберат. Не, че човек и без да смеси езиците винаги го разбират. На мен вече ми се случва, ей на, говоря си пред огледалото и не се разбирам. Опитвам се да вникна в думите, да им разкрия съдържанието, смисъл да намеря в тях. А отсреща – парче от вестник. Има някаква новина в това парче, ама е скъсана. Пък другите парченца трябва да ги търсиш. И за смисъла гадаеш. Излизат думи, запетайки, точки, букви… Ама не знаеш „В“ ли е била буквичката, или „Б“… Горната част ако липсва какво точно е било там – чертичка, стреха някаква над долната част, или огледално отражение на долната част… „В“ ли е, или „Б“… Един човек не може да се съедини, да го разчетеш целия, пък сме тръгнали човечество да обединяваме. Човек сам себе си не разбира, ние сме тръгнали… Ама тъй Бог ни е направил. Направил ни е невъзможни, защото нещо по-невъзможно от човека аз не съм виждал на този свят. Може би човек става възможен отвъд чак. Когато се завърши изцяло тука, на този свят. Бог те хвърля незавършен и ти трябва да се самодовършиш. И когато го направиш това той те прибира и си играе пъзел с другите. Съединява те с другите, за да може да прочете човешкия вестник. Да може да прочете новината. Смисълът на своето творение да разбере. Да… Сигурно така прави Господ. Накъсал е вестника, вятърът е разпилял парченцата по земята и дядо Боже ни събира едно по едно парченцата и ни съединява, защото е забравил какво е искал да прави. Сигурно заради това мама, като съм се родил, е завила пъпчето ми във вестник. И после, докато беше жива само се проклинаше: „Ох, кой дявол ме накара да ти завивам във вестник пъпчето? Цял живот по вестниците да те чета, да ме срамиш пред хората“… А срамът е идвал от това, че не ме разбират хората. Ама и аз не ги разбирам – нали и те са парченца от вестник. И Господ спря да ни разбира. Дали пък някой ден ще се откаже и да ни събира. Ако не може да подреди целият вестник как да прочете какво е искал да каже – чете откъси. Фрази чете. И сигурно когато му омръзне и спре да ни събира ще сме постигнали безсмъртие… И ние долу се опитваме да се съберем, да се разчетем един друг. После пак се разпиляваме. Понякога се събират две парченца. Мъжко и женско се събират и се оказва, че образуват цяло изречение. С точките, запетайките, удивителните… Мислят си: „Ето, това е смисълът. Това търси значи Бог“… И само той знае, че не е така, защото едно единствено изречение не прави замисъл. То може да прави само „любов“, но тя още не е замисъл. Тя е част от замисъла. И един ден господ ги разделя тези парченца, съединява ги с други и, о, ужас – нов смисъл има новото изречение. И разбира, че се е объркал Бог. А щом ние можем да го объркаме, значи се мислим за по-силни от него. И се опитваме да променим смисъла, без да знаем замисъла… А може би Бог не иска да ни събере. Сигурно си е правил бележки за нещо, но е видял безсмислието на това и си къса черновите. Не ни събира Бог. Черновите си къса и ги хвърля по земята, та дано някой да не ги намери и да му се смее после. Дали пък ние не сме Бог? И трябва да се съберем в едно. В него да се съберем, защото така ни е било писано…. Но кой и защо ни е писал така – няма кой да ти каже. Защото сме само възклицания на Бог и нямаме никакъв смисъл… Ами ако сме писани със забравена азбука и дори да ни събере няма да има кой да разчете написаното. Какъв въобще е смисълът да ни събира… И Бог ни оставя на вятъра да ни разпилява из света. Защото имал работа и трябва да създава някъде човечество…
Няма коментари:
Публикуване на коментар