ЛЕКО ДА ИМ Е НЕБЕТО НА ЗАГИНАЛИТЕ, АМА МИ Е МЪЧНО И ЗА СИНОВЕТЕ ИМ

През 1986 година излезе първата ми книга в издателство "Народна младеж" в библиотека "Смяна". В тази поредица издаваха дебютни книги поезия, проза, критика... Издателство "Георги Бакалов" пък издаваше първи книги в библиотека "Кълнове", издателство "Български писател" в библиотека "Гласове"... Така се издаваха не повече от 30 (тридесет) дебютни книги годишно. Не 300, или 3 000 като сега... Различни бяха начините да пробиеш и издадеш първа книга - някои се пишеха работници-поети, някои се пишеха синове и дъщери на активни борци против фашизма, някои... Та за въпросната някоя иде реч, която издаде книга в "Гласове"... И на задната корица, в библиографската справка пишеше: "Тя е родена през 1953 година, нейният баща загива като партизанин през 1944 година"... Излиза, че майка й е била бременна с въпросната писателка не девет месеца, девет години я е носила под туптящото сърце на Партията, пардон, туптящото сърце на съпруга на партизанин. Тогава и племенница на Тодор Живков издаде книга, а неподозиращият своето дисидентство Александър Йорданов я обяви за гений и много настояваше тя да получи "Южна пролет" - наградата за първа книга. Понеже "книгите не горят" може да се проследи неговият опит да се хареса на първите партийни и държавни ръководители тогава. Сега Сашо е виден дисидент. Но не е въпросът в Сашо - това е манталитет. Защото днес, бях свидетел в репортаж по БТВ, как това продължава да се изражда. Имаше един поет от моето поколение, мисля че издаде първата си книга през 1987 година. Балчо Балчев бе добър поет, облажиха го дори с една двегодишна командировка в Унгария - а такива получаваха само "правоверните" на Партията. Били сме заедно, пили сме, моми сме задиряли. Все е щял да сподели нерадата си дисидентска съдба, примерно с Добромир Задгорски, който пет години е клепал в милицията всяко бълнуване дори на художника Владимир Пенев, синът на Пеньо Пенев, с когото бяха съквартиранти. Но днес, след 77 (седемдесет и седем) години след Народния съд Балчо изплю камъчето. Оказва се, по репортажа, че неговият баща е бил прибран защото е "чел земеделски вестници и е пеел коледарски песни"... От репортажа излиза, че 45 година Народният съд го е прибрал и него. Явно "журналистите" са си свършили своята манипулация (поради липса на репресирани ли, какво ли) и се създали от Балчо образа на онази белетриска, дето е споделила съдбата на Марко Кралевити и девет години я носят под сърцето на Партията... Балчо е роден през 1961 година... Няма да питам колко години е бил носен, но ме хваща яд за друго. Не е ли време, вместо да по втаряме синовете и дъщерите на членовете на Народния съд и партизаните, да спрем да се героизираме и да вземем да свършим нещо за България. Примерно, да помълчим в памет на загиналите - като за начало...