СЪНИЩАТА

Лежим с мама и гледаме тавана на първия етаж в къщата на Дядо Дянко. Не очакваме да падне. Нито пък той някога ще падне. Той дори ни пази от небесата. Защото цялото небе се е стоварило върху главата на мама. И тя е сигурна, че никога няма да отиде на небето точно заради това. Защото цял живот го носи. В ъгъла на стаята им изворче, но не чуваме водата как извира. Затова пък се чува как в изворчето се лющи мазилка и пада в него: „Цоп, цоп, цоп…“ Когато нощем се събудя аз виждам как край изворчето са се наредили всичките ми сънища – от първия до последния. Идват на водопой. Не знам дали някой знае, но на сънищата винаги им пресъхват устата от жажда. И устните са им напукани. Но пукнатините ги усещаме само тогава, когато ни целуват. Знаеш, че е сън, че те целува сън. Защото само си мислиш, че си заспал. Човек никога не е заспал достатъчно. Сънищата ме целуват и оставят влажни следи от устните си по страните ми. Едните, защото вече са пили вода ме целуват с влажни от водата устни. А другите, които идват да пият вода, но преди това ме целуват с попуканите си до кръв устни и оставят влажна, червена, кървава следа по страните ми. Аз се страхувам от сънищата. И от тогава ми е останал навикът да не спя. Почти да не спя. Чакам първо сънищата да заспят. Нека да се напият с вода. Коремчетата на сънищата са подути от вода. Сутрин ставам и бързам към огледалото. Искам да видя колко вода са изпили и колко са им подути коремчетата. И не окото е изцъклено от безсъние, окото е коремчето на съня. И е още влажно от водата в изворчето… „Мамо, мамо, защо небето е паднало в очите ти?“ крещя, а тя ми казва, че моите пък приличат на изворчето… Аз всяка вечер пия вода, за да имам сълзи през нощта. Иначе плачът ми ще е сух и ще се изронят зениците от него. Така и никога не пих от изворчето – не зная какъв сън е пил от него преди мене. Не зная какъв сън ще пие от него след мене. Оглеждам се в изворчето и усещам как един сън се е навел над мене и ме пие. После сънят приема моя образ. Дали сънищата някога сънуват нещо… „Мамо, а сънищата сънуват ли ни“… „Откъде ти хрумна това?“ Откъде ми било хрумнало това. Все отнякъде нещо идва, завърта се като мисъл в главата ти. И чак после разбираш, че е сън. Страх ни е да заспим с мама. Лежим, гледаме в тавана. Изворчето хвърля отблясъци по него. Иска да заблуди сънищата. Иска да не пият от него тази нощ и ги праща да пият от миража му. Аз вече зная какво е мираж, защото чета книги. Мама беше неграмотна и ми четеше собствените си мисли. Разказваше ми живота си. Страх ме е да живея. Най-страшната приказка е безобидна сравнение с най-безобидния живот. Мама ми разказваше живота си, аз стисках зъби и си казвах: „Нали няма да го живея това… Дядо Боже, моля ти се от душа“… Но Дядо Боже беше забранен тогава и не чуваше. Стисках очи и усещах как се наводняват. Сънищата усещаха това, бягаха от изворчето и разтваряха очите ми. Мама бърше сълзите ми: „Не плачи, мама, това е сън“… „Аз заради това плача, мамо“… Плача от сънищата си. Не знаех колко безобидни са били, сравнение с живота.