НИКОТИН

Не можете дори да си представите с какво нетърпение очаквах деня, в който ще имаме класно по литература, по математика, по… За съжаление, тези щастливи моменти бяха по един път на учебен срок. В края на срока. Виж, контролните по даден предмет зависеха от настроението я на Цонка Кацарова, я на Златка Николова, я на другаря Цочев по биология. Защото изненадващо можеше да влезе някой от тях и още неседнал зад катедрата да каже със задгробен глас: „Извадете тетрадките, приберете учебниците. Контролно“… О, благословени минути. Да извадиш тетрадката и да си написал направо половината класно, или контролно, докато още не е зададен до край въпросът. В такива моменти си спомням, че съкращавах кръговете на Ад до три – не от незнание. Не. Съвсем не от незнание. И заради тази пуста оригиналност не ги съкращавах. Просто нямаше достатъчно дим в класната стая и бързах да вдишвам дим навън такъв, какъвто даже по времето на Данте Алигиери не е имало. Защото още не е била открита Америка по негово време и той не е познавал онзи сладостен мирис на тютюн, защото, ако бе подозирал дори за неговото съществуване, щеше да го опише в „Божествена комедия“… В този смисъл нашите писатели са съвсем по разточителни и сервират на масата на Аспарух царевична питка, или дори качамак, въпреки че царевицата идва около хиляда години по-късно от времето, когато Аспарух пресича Дунава. А друг наш писател накара конете му да преживят между две атаки… И едно преплуване на Дунава. Трудно беше контролно по литература, особено ако трябва да се „контролира“ написаното от Димитър Димов. Представете си, пишеш за „Тютюн“, докато неистово ти се иска не да го описваш, а да го изпушиш… И ако трябва сега да опиша едни от кръговете на „Ад“, то той е час, в който трябва да описваш „Тютюн“, а на теб ти се пуши, та две не виждаш. Или пък в час по математика трябва да решиш задача с дробни числа в момент, в който дробовете ти само носят спомен за онова вдишване на фаса в тоалетната на гимназията. Или пък в часа по биология другарят Цочев, преди да започне да те изпитва, да приближи към теб, да те по-души така, както куче подушва препикано от друго куче дърво и да каже: „Не бързай да ми отговаряш. До края на часа има много време“… И всичко това, само защото в голямото междучасие си видял как той на прибежки приближава ученическата тоалетна. А аз се засилвам към нея, влизам с отворени уста в нея, оформени в предупреждението: „Цочев иде“, и точно на това проклето „О“ най-голямата зелена муха се заклещва на гърлото. И пърпори с крила между двете сливици, но няма пространство да пикира и да излезе навън, пък и навътре не й се влиза… А след като вече ми е съобщил, че ще ме изпитва до края на часа, тихичко, като партизанин на разпит да шепне: „На тебе не ти се пуши. Не ти се пуши. Не ти се пуши. Ти в междучасието твоето си го изпуши“… Нито да отговаряш, нито да вземеш свободен чин и да го стовариш на Цочев по главата… И описването на „Ад“ в час по литература след подобно издевателство си беше влизане в рая през задните врати. Не може да няма начин някога да не намерим подготвено тайно място за влизане в рая, оставено да зее от предвидливи българи преди тебе. Че българинът на преживящи коне преплува Дунава, че няма да мине през оградата на рая ли… Но за ученическия никотинов глад. Това не е обикновен никотинов глад, това е състояние на духа. Този никотинов глад стимулира мозъчните клетки да работят. И те започват да се въртят като грамофонна плоча на седемдесет и осем оборота. Ръката започва да пише бързо. Дори изпреварва мозъка по бързина и понякога пише неща, за които той никога не си е помислял. Защото когато имахме „класна“ се сливаха два учебни часа. Два учебни часа плюс междучасие от десет минути правят сто минути. От тях се вадят десет минути за класното, или контролното… Остават деветдесет минути с порока. Деветдесет минути в тоалетната на гимназията правостоящ. Но с цигара в уста… По времето, когато Цочев е в час и знаеш, че няма как да дойде и да подкара рояк зелени мухи към устата ти, благодарение на което научаваш за свойствата на хитиновата им обвивка повече, отколкото можеше да се научи в час… Тогава, когато с всеки излязъл по-рано от час водехме интелектуални разговори за Алигиери, или Питагор... И научавахме повече, отколкото в час… И се чудя сега, във времето, когато пушенето и в детските градини вече е разрешено, къде се събират младите и за какво си говорят в тоалетните на училищата, като не знаят, че Димитър Димов е написал „Тютюн“, който те необезпокоявани пушат…