АВТОСТОП

          На Алиосман Азиз

В нито една професия не съм постигал такова съвършенство благодарение на практиката, както при автостопа. А аз съм работил на много места и съм сменил десетки професии. И ако трябва да ми пишат трудов стаж отдавна да се бях пенсионирал. Мама дори каза веднъж на дъщеря ми: „Пък баща ти цял живот обикаля пътищата и обира боклуците от там“… Дъщеря ми не се обиди, защото не смяташе майка си за боклук. Пък и на мама никой не можеше да й се обиди, защото думите й бяха по мой адрес, а не по адрес на други засегнати – волно или неволно. Още повече, че мама го казваше с добро сърце. Наистина по-голяма част от живота си прекарах по пътищата. Сега, като се замисля, че аз по-малко съм се заседявал по кръчмите, отколкото по друмищата на Републиката. Спирали са ми различни хора, както и на различни хора после аз съм спирал. Разговарял съм с тях и съм абсолютно убеден, че на някои от тях съм спасявал живота. За какво, мислите, един шофьор спира на стопаджия? Да се събуди, не за друго. Качвайки се при тях аз знаех каква функция ми се възлага и не млъквах до крайната спирка. Дори накрая леко повишавах глас, а имам изнесен глас. Даже отдалече хора край пътното платно се хвърляха в канавките, защото имаха чувството, че не гласът ми, а колата заедно с него се изнася от платното. Толкова изнесен глас имам. Ако ми се случи някога да вляза в Миланската скала първия, когото ще изнесат от нея заедно с гласа ще съм аз. Понякога оставях обаче гласа си в колата да кънти дълго след слизането ми от нея, за да пристигнат бодри до крайната спирка. Дори ми се иска да кажа, че благодарение на гласа ми те пристигат и годни, при това цели, а не на парчета, както се оказва са пристигали други, които, поради липса на стопаджия в колата се е наложило да се разпаднат вследствие характерната за нашите пътища катастрофа поради заспиване. Изводът какъв е – спирайте на стопаджии, някой от тях може да ви спаси живота. Веднъж така ме качи един гастарбайтер, който знаеше и турски, и немски, но това не му помогна да се разбере с мен на български. И когато се усети, че нещата вървят към пълно мълчание и почитане паметта на всички, загинали един срещу друг в общата ни петвековна история, той махна с ръка и каза с усмивка на уста: „Сиким ананъ“, на което аз пратих и своите сърдечни поздрави на неговата майка. Човекът се зарадва на моята учтивост и възпитание и изрецитира същото в обратен ред: „Ананъ сиким“… От София до Пловдив, по павирания път през Костенец и Белово ние поздравявахме нашите майки и всеки от нас за първи път сигурно се е радвал, че не знае езика на другия. А когато слязох от колата, без всякакво възмущение от него се наведох през отворения прозорец и му казах: „Сиким ананъ“… Като продължих на немски: „Данке шьойн“… От този миг нататък отношенията между България и Турция тръгнаха в добра насока. И, мисля, че в корена на всичко стоят поздравите към нашите майки… Това се случи през седемдесетте години на двадесети. Двадесет години по-късно от Шумен до „Петолъчката“ преди Ямбол ме качи човек, с регистрационен номер като на гастарбайтера преди двадесет години. Но още в началото се разбра, че знае перфектен български. Толкова добре говореше български, че усещах как като мълчи – мълчи на български. Толкова добре знаеше езика. Дори плачеше на български. „Тука, казваше, децата пищяха. Не ни пускаха в храстите дори да се облекчим. Войници с автомати и кучета“… С една дума – целият антураж, какъвто се полага при предприемане на Голяма екскурзия. Потръгнало му в Истанбул – работа намерил, започнал и той да дава работа. Отворил магазини и в Турция, и в България. Но винаги минавал оттук, където още чувал онези огромни немска порода кучета, водени от автоматчици. Сякаш оттогава и тези болки в бъбреците… И тези пълни по български очи… И когато слязох на „Петолъчката“ не ми остана нищо друго, освен едно „Извинявай“… И на майка му на гастарбайтера – извинявай… Защото, ако аз като стопаджия съм достигнал най-високия разряд, какъв ли разряд по човещина има този човек… Пък сме го водили известно време за турчин, не за човек…