МЕСО

Такива следи по костите могат да оставят само животните. Човек не оставя следи по костите и ако се намереше в кофите кост с малко месо по себе си той знаеше, че в този дом, където бяха яли и изхвърлили после кокала не е имало животно. По белезите, по следите от зъби и степента на оглозгване можеше да разбере къде какво животно има. Къде е котка, къде е пудел, къде е куче с магарешки ръст и крокодилски нрав. Можеше да сключи договор с крадците на апартаменти и да ги предупреждава какво ги чака зад вратата. Само че той мразеше кражбата и ненавиждаше крадците. Така и не предупреди онази вечер онзи, когото се наложи да изнесат с носилка от един апартамент. Беше без нос и едно ухо и целият бе в кръв, защото булдогът си знаеше и работата, и задълженията. Не просеше и не крадеше. Живееше от незапомнени времена на улицата. Дори подаяния не приемаше. Изкарваше си честно храната, ровейки в кофите за смет. Няколко пъти му оставяха храна до контейнера, но така и не я докосна. Защото я бяха оставили от съжаление. Виж, ако бяха го поканили на гости… Тогава можеше да отиде. Щеше да намери дори смокинг и папийонка – изхвърляха такива в контейнерите. Но да му оставят милостиня той така и не прие. Никой не знаеше откъде беше дошъл. Жителите на квартала така бяха свикнали с него, че дори си мислеха, че така са заварили квартала. С него. И той до такава степен забрави как се е озовал тука. Знаеше си името, дори можеше да го прочете. Понякога четеше и книги, които хората изхвърляха тъй, както се изхвърля оглозган кокал. Не знаеше дори кога се е научил да чете. Няколко пъти се опитаха съкварталците, защото те му бяха съкварталци, но те обитаваха жилища, а той обитаваше улицата, да разберат кой е и откъде е. И се смяташе за далеч по-богат от тях. Дори ги гледаше надменно понякога, защото някои от тях крадяха, но не като онзи полуизядения крадец. Някои от тях разчитаха на милостиня и по приведения им гръбнак той можеше да прецени от кой етаж на достойнството си са паднали днеска на паважа. Някои дори просеха. Но не като онзи просяк на ъгъла, който вечер си прибираше шапката с милостинята, обличаше най-хубавите си дрехи и отиваше на улицата на проститутките. Те просеха съжаление… Той не падна никога на тяхното ниво. Изучаваше контейнерите с изхвърляна храна и парцали с методичността на изследовател. Дори веднъж го попитаха: „Какво си работил, преди да дойдеш тук?“… „Изследовател съм“, отвърна. Но не в минало време. Този, който го попита беше учител по литература, но не усети настоящето в отговора. И отиде да изпитва учениците за граматическите времена. „Горкият, той дори не знае за съществуването на житейски времена“ си рече, и приключи завинаги с този въпрос. Когато един ден, докато изследваше драскотините от зъби, бяха котешки, защото кучешките оставяха дълбока следа в кокала, толкова дълбока, колкото ралото на времето бе изорало по лицето на самотната старица от апартамента над контейнера за боклук, не мина един човек. Той тъкмо се бе разсеял с кокала, задавайки си въпроса каква е разликата между него и старицата. Дишаха една и съща миризма от контейнера. Намираха се на едно и също разстояние от него, но тя и останалите съкварталци не можеха, а и не искаха да разберат. Този мина край него. Подмина го. Спря се за секунда, сякаш бе намерил нещо. Дори, наблюдавайки го с крайчеца на окото си помисли, че оня ще се наведе да си вземе намереното. Но оня не са наведе. Върна се, взря се в очите му. Така го погледна, така се вторачи в него, сякаш няма намерение да му каже нещо. После, без да се гнуси го прихвана под лакътя и му пошушна в ухото: „Искаш ли да обядваме заедно…“ Той понечи да му даде кокала, който изучаваше, готов да сподели обяда си. Но оня пак се наведе и каза: „Искам да те поканя на обяд“… Той поизтупа дрехите си. Хвърли кокала в кофата – после ще си го вземе. „Защо пък не“, оправи крачката си и тръгна с човека. Седнаха на една маса в едно бистро. „Какво ще ядеш?“, попита го новият му познат… „Месо“ отвърна. После пак каза: „Месо“… „Месо, без кокал“… Непознатият поръча, после подпря глава на юмрука си и се взря в очите му… И тогава той видя, че отсреща го гледат неговите собствени очи…