СЦЕНА

Сигурно щеше да покорява световните сцени… Защото не пееше. Гласът извираше от него и отмиваше цялата улична мръсотия около казаните за смет. Когато запееше хората преставаха да стискат носовете си, защото нетърпима беше миризмата. Но те забравяха за миризмата и слушаха. Той не беше положил шапка пред себе си като другите улични музиканти и певци последна употреба. Защото вече никъде никой не искаше да ги слуша и те бавно и методично пълнеха улиците. Страхуваха се от него и пееха из съседните улици. Защото хората спираха пред неговия контейнер за боклук, бъркаха се за монети, той махваше с ръка и ти си ги прибираха, за да не го обидят. Никога не е знаел какво да прави с парите. Както и никога не научи и не разбра какво да прави с гласа си. Беше на улицата от малък и нямаше никакъв спомен за това какъв е бил в предишния си живот. Понякога се събираше с другите бездомни, те разказваха своето минало така, както се разказват мечти. Какво не биха дали да се върнат в предишния си живот, той ги слушаше и се чудеше защо не се върнат. Достатъчно е да прекрачиш… Но той не знаеше какво да прекрачи. Виждаше как хората се прибират от работа, бързат за работа, носят пазарски чанти. По миризмата, която излизаше от чантите знаеше какво ще е утрешното му меню. Дори не се бе замислял да смени сегашния си живот с техния. Той не беше чувал никого, ама никого от тях да пее. Веднъж само чу. Беше една достолепна дама с коса като щъркелово гнездо. И запя… Дори си направиха дует. И тя имаше прекрасен глас. После дойде линейка, двама санитари. Тя крещеше в ръцете им: „Искам да пея, искам да пея“… Но никой не и повярва, защото в нейния свят се пее само на сцена. Никой не смееше да запее на улицата, защото щяха да го обявят за луд. Хората минаваха край него и дори не се усмихваха, защото щяха да ги помислят за луди и да ги приберат. Той усещаше обаче, като запее как те пееха наум с него. Той усещаше басите, тенорите, сопрани и мецосопрани… Подаваше им партия и замлъкваше за миг, за да чуе как пеят душите им. Кучето до него врътваше опашка като ключ „Сол“… Понякога размахваше същата тази опашка така, както диригент размахва палка на световната сцена. Дори не знаеше как се е научил да пее. Нямаше кой да му каже. Дори думите на това, което пееше не знаеше как са дошли в главата му. Понякога чуваше от нечий прозорец музика, песен… После я запяваше. На всички световни езици. Той не знаеше какво пее. И какво се казва в песента. Но по мелодията разбираше, че това, за което се разказва е добро. Той не знаеше какво е любов, но пееше за нея. Никога не беше срещал любовта. Виждаше как младите се целуват почти до кофите за смет, а от прозорците лелките крещяха, да не им мърсуват под прозорците. И той си мислеше, че любовта е нещо мръсно. Любовта е нещо по-мръсно от контейнерите за боклук. После пееше за любов и същите тези лелки заставаха пред него и той им подаваше партии и чуваше как душите им пеят. Докато един ден изчезна. На… Ей така изчезна, както се бе и появил… И тогава хората започнаха да вадят храна от пазарските си чанти. Те никога не бяха правили такова нещо. Обикновено изхвърляха остатъци от това, което вече мухлясваше в хладилника. Неоглозган от домашно кученце кокал, рибя кост, неуспяла да заседне в гърлото на котката, която се опитва да го извади с лапичка и в своята безпомощност изглежда толкова сладка. Чак да ти се прииска непрекъснато да е с рибя кост, забита в сливиците и – котките дали имат сливици. Прибираха се, вадеха по къшей хляб от чантите си, парче кашкавал, салам. Срамуваха се от това, че изнасят специална храна за котките и уличните кучета, а за човека с най-хубавия глас не се бяха сещали. До такава степен им липсваше, че когато пуснаха онази жена от лудницата и тя редовно започна да излиза да пее, повече никой не повика линейка…