68 ГОДИНИ

Родил съм се на 20 декември 1956 година в град Габрово... Когато в 8:10 сутринта съм тежал 5 кг и 200 гр... Каквито и режими да съм спазвал никога не съм падал по тези 5 кг и 200 гр. Сега на 20 декември е Игнажден, но тогава не е било Игнажден. Било е ден след Никулден. Но светът Като разбрал, че, където и да стъпя, на хората им върви решил да премести Игнажден на моя рожден ден. Родил съм се с много труд - 5 кг и 200 грама трудно излизат. Според мама съм изхвърчал от нея като тапа от шампанско. Докторът влязъл и ме хванал във въздуха. (Според някои аз съм се родил, за да може баща ми тогава да се напие с повод. Баща ми не е ползвал шампанско тогава, въпреки намигването на съдбата.) Според мен докторът не ме е хванал тогава, защото аз продължавам да си летя. И нямам намерение да кацам никъде - нито доброволно, нито насила. Даже да падам нямам намерение. Нещото, което е пречило на Икар да стигне слънцето са крилата - защото са се стопили по пътя. Представяте ли си ако Икар нямаше крила, а беше излетял така, както аз съм излетял в тоя живот. Тогава щеше да стигне слънцето и да блести над главите ни. Когато бях на три-четири годинки - възрастта, която днеска ме спохожда - не съвсем изненадващо - ми се струваше дълбока старост. Казвах си: "Той е живял, живял и е време да си ходи." Сега си мисля, че бих издържал още 68 (60 плюс знакът за вечност "8") години без да ми мигне окото. И това беше вчера - Вчера не беше преди 24 часа а преди 68 години. Това е новата мерна единица за време.. Господи, колко малко вчера сме живели и колко по-малко ни остава от утре. Животът е прекрасен, ама много е прекрасен животът. Нека да го изживеем качествено - поне да оставим следа след себе си. Дано, както казва Борис Христов, "съм оставил драскотина в паметта ви". Това съвсем не значи, че няма да живеем още заедно, още дълго, дълго време заедно с вас. Надеждата, в крайна сметка, умира след нас. Но колкото и дълго да живеем още, от нашата камбанария Животът става все по-къс, все по-къс... Не съжалявам за нито една минута от собствения си живот - не съжалявам за времето, когато ме прибираха в милицията. Не съжалявам за времето, когато ме съдиха. Не съжалявам за времето, когато ми забраняваха книгите. Не съжалявам за времето, когато написах книгите Не съжалявам за времето, когато учих виетнамски, руски и сръбски сам - без никой да ми помага. Не съжалявам за нито една минута живот и не смятам, че имам пропуснати минути в живота си. И ако има пропуснати минути, то е било времето, в което се е налагало да спя, за да мога да събера сили за още по-интензивен живот. А спането за мен значи два часа и половина загубено време от денонощието. Но идва един момент, когато ставаш на 68 и разбираш, че трябва да наваксаш това загубено време. Трябва по някакъв начин да го стопиш, нещо да направиш с него. Оттук нататък просто ни чака страшно много интензивна работа. Искам всички вие да бъдете живи и здрави, защото е безсмислено да работя и да живея, ако вас ви няма. Благодаря ви, че сме заедно.

(А това е една поема, която съм писал преди 40 години. Излиза, че съм се родил и съм започнал да пиша апокалиптично... И продължавам да пиша апокалиптично...)

В ОЧАКВАНЕ НА ЖИВИТЕ

I .

Дълго би камбаната. И все на мъртво.

Пастири станахме на мравки и на къртове.

Към пръстта изтекохме и се стопихме,

а вятърът разкъсваше и сетните ни дрипи.

Размахали пищяли из подземията на живота,

душите дирижираха на мъртъвците хора.

Червеи опънахме наместо гласни струни –

вдървихме ги връз барабаните от златно руно.

И така гърми оркестърът, че нейде горе

камбаната ухо навежда и за живите се моли.

А езикът бузите й с кръв изцапани облизва,

защото вижда края – а краят е съвсем наблизо...

I I .

Но ето че пристигам аз да вържа на камбаната

езика,

а под мене Господ своите стада за нещо пак

навиква.

И крилца пришива върху раменете на светите

овчици,

които искат да летят – да обуят на камбаната

терлици.

Защото по терлици идвала смъртта и трябва да е

тихо –

трябва да мълчим, докато не стъпим

във земята плитка.

Понесли своите тела безгласно трябва да се

трепем

или косата на смъртта със черепите си да

клепаме.

Но присаждам аз в камбаната гласа си –

за да вика,

а езика й завързвам – не знае той на живите езика.

I I I .

Сред живите живях и помня –

не бе животът само комкане.

Беше той едно горещо пладне –

ставахме под него или падахме.

Махало на часовник златен бяхме –

под слънчевия купол ни люляха.

Но дойде нощта със вълчите зеници,

а във нея няма подлеци и рицари.

Обля ни с черната си блатна каша,

по която няма със какво да дращим.

И така поехме във пръстта, обути

единствено със язви по нозете люти...

I V .

И тръгнахме в пръстта, защото искахме да видим

хората, мълчали по-дълго даже и от миди...

Пораснал в песъчинка в тихите си шепи ме

прибра

най-мъртвият от всички мъртви старци досега...

А преди да ме затвори той и в бисер ме превърне,

видях как хорът пее, но със гласове, обърнати

навътре...