Румен Денев... поетът, когото от 1986 година ползваха за ореол. "Животът на дъжда" беше,, и си остава явление в българската литература. После го емнаха провинциалните грижи и, аха, да се изгуби. От време навреме лъскахме с ръкав ореола, колкото да изпъкнем на неговия фон. Румен обаче не е бил в провинцията. Той е бил в своята Ясна поляна - Казанлък. Думите са зреели в друг ритъм и, ето ти "Бреговете на Бохемия". С известен страх посегнах към нея. Защото можеше да се окаже шнурчето, което да изгаси ореола. И потънах. Потънах така, както съм потъвал в стиховете му. Не искам да говоря за фабулата, не искам да говоря за персонажите. Някои от тях са фикция, някои са исторически персонажи. Но когато фикцията стане жива и плътна като историческите образи значи, че писателят си е свършил работа. От дългия си опит в прозата съм си патил точно от желанието на публиката да си "поръчва" сюжета. И никой не си задава въпроса, дали литературата не е всъщност затваряне в думите. Малко съвременни писатели работят така с думите - Виктор Пасков, Кембъла (колкото и странно да е), Красимир Дамянов, Златомир Златанов... Отвъд думите сюжети много. А относно ореола Румен Денев - той досега е бил с половин ореол. Сега ги съедини...
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар