Не го познавам. Явно, няма и да се запознаем. Поне тук. А не се познаваме, защото сме катерили различни върхове. Ако някъде се бяхме засекли, за миг поне, сигурно щях да си го изясня. Или поне щях да опитам. Но и така имам чувството, че го познавам. Поне стремежът му да си отиде от този свят не така, както съдбата му предначертава, а така, както той реши. Сякаш е живял, за да докаже, че "на тоз, на който му е писано да си отиде от въже, няма да се удави"... Да се пребориш с рака, да живееш с диабета, който ти диша във вените, да те блъскат коли... И въпреки това да катериш. Докато докажеш, че съдбата не съществува. И ако си решил да умреш на връх - няма да паднеш в пропастта. Румен Денев имаше едно стихотворение, в което казва: "Пропастта е връх, обърнат наопаки"... Да. Боян Петров промени даже природните закони... Той пропадна на върха. Катеренето като пропадане в пропаст. Пропадането като катерене. Напук на природните закони. Напук на съдбата. Защото съдбата на всеки е в неговите ръце. Но няма начин да попитаме този, който го доказа, вярно ли е... Пък и няма смисъл.
Вярно е...
Няма коментари:
Публикуване на коментар